3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 801/08.11.2019 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на пети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Веска Райчева
Членове: Геника Михайлова
Ерик Василев
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 2907 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2545/ 09.04.2019 г. по гр.д. № 13 835/ 2016 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № III-81-72/ 16.05.2015 г. по гр.д. № 39 620/ 2015 г. на Софийски районен съд в обжалваната част, е осъдил „Топлофикация София“ ЕАД да заплати на Д. В. Т. на основание чл. 200 КТ сумата 13 946.35 лв. – обезщетение за имуществени вреди от трудова злополука от 25.05.1998 г., изразени в разликата между получаваната пенсия за инвалидност и трудовото възнаграждение в периода 17.05.2011 г. – 30.06.2014 г., ведно със законната лихва от 18.07.2014 г., а на основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД да му заплати сумата 4 532.04 лв. – законните лихви в периода 17.05.2011 г. – 07.07.2014 г.
Решението се обжалва от „Топлофикация София“ ЕАД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по въпросите: 1. Има ли основание да се ангажира отговорността на работодателя по чл. 200 КТ да обезщети имуществените вреди от разликата между получаваната пенсия за инвалидност и трудовото възнаграждение, ако работникът/ служителят не е положил усилия, за да реализира доход от труд съобразно здравословното си състояние? 2. Дължи ли работодателят обезщетение по чл. 200 КТ за тази разлика, ако работникът/ служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст? 3. След като правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст е придобито, какъв е размерът на обезщетението? 4. Прилага ли се чл. 228 КТ при определяне на обезщетението по чл. 200 КТ? 5. Дължи ли работодателят обезщетение по чл. 200 КТ след срока на експертното решение, с което на работника/ служителя е определена трайно намалена работоспособност от трудовата злополука? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК извежда с довода, че въззивният съд ги е разрешил в противоречие с ППлВС № 4/ 23.12.1968 г, ППлВС № 4/ 1979 г. по гр.д. № 5/ 75 г., ТР № 74/ 1979 г. по гр.д. № 34/ 79 г. ОСГК на ВС, с решение № 463/ 14.07.2010 г. по гр.д. № 1009/ 2009 г. на ВКС, III-то ГО и с решение № 90/ 30.05.2013 г. по гр.д. № 797/ 2012 г. на ВКС, ГК, III-то ГО. Позова се и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон. Претендира разноски.
Ответникът по касация Д. В. Т. възразява, че сочените основания за допускане на касационния контрол липсват, а решението е правилно. Неговият адвокат претендира възнаграждение за процесуалното представителство пред ВКС, осъществено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира касационната жалба с допустим предмет. Решението е въззивно, по трудов спор по чл. 200 КТ с цена на иска над 5 000 лв. (чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК). Подадена е от процесуално легитимирана страна. Касатор е ответникът, а искът е уважен частично. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но сочените основания за допускане на касационния контрол липсват. Съображенията са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната осъдителна част, с която исковете са уважени частично, въззивният съд е приел, че отговорността на работодателя по чл. 200 КТ обхваща разликата между получаваната от ищеца пенсия за инвалидност и трудовото възнаграждение на заеманата към трудовата злополука длъжност „монтьор на топлофикационни съоръжения“. Въззивният съд е приел, че по надлежния ред и от компетентния орган на ищеца са определени 79 % трайно намалена работоспособност на ищеца, 61 % от които от трудовата злополука и това важи за исковия период (17.05.2011 – 30.06.2014 г.).
При определяне на подлежащата на обезщетяване разлика въззивният съд е съобразил всички последващи изменения в трудовото възнаграждение, които ищецът би получил, ако бе работил здрав на заеманата към злополуката длъжност. Намерил е за неоснователно възражението в писмения отговор на исковата молба, поддържано като оплакване във въззивната жалба, че искът е неоснователен за периода след 31.10.2013 г. Ответникът е твърдял, че на тази дата ищецът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Въззивният съд е отхвърлил възражението със съображения в приложението на чл. 68, ал. 3, изр. 2 КСО (в редакцията след измененията в ДВ бр. 100/ 2011 г, в сила от 01.01.2012 г.), след като е приел, че ищецът е неин адресат. Квалифицирал е като неоснователно и другото оплакване във въззивната жалба, че при определяне на подлежащата на обезщетяване разлика съдът по иска по чл. 200 КТ следва да приспадне данъка по ЗДДФЛ и вноските за социално осигуряване.
Настоящият състав на Върховния касационен съд не намира, че първият от повдигнатите въпроси обуславя въззивното решение. В срока по чл. 131 ГПК касаторът не е твърдял, че за да възникне отговорността на работодателя по чл. 200 КТ за обезщетяване на имуществените вреди, изразени в разликата между пенсията за инвалидност и трудовото възнаграждение, е необходимо пострадалият работник/ служител да е правил неуспешни усилия да реализира доход от труд, съобразно здравословното си състояние. Поради това въззивното решение не съдържа подобни мотиви, а по първия материално-правен въпрос е изключено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Така втори се явява въпросът, че такава предпоставка или пречка за отговорността на работодателя по чл. 200 КТ не установяват както тълкувателните актове на Върховния съд, така и решенията на ВКС, на които касаторът се позовава.
Вторият и третият повдигнати въпроси биха обосновали решението, ако въззивният съд бе приел, че искът по чл. 200 КТ е основателен и след като работникът/ служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и бе определил размер на обезщетението за период след придобитото право. Решението не съдържа такива мотиви. Изложените са по неоснователността на възражението на ответника, поддържано във въззивната жалба, че в границите на зададения с иска период ищецът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Следователно и по втория и третия материално-правен въпрос е изключено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Четвъртият материално-правен въпрос също не обосновава решението. За пръв път в касационната жалба ответникът твърди, че чл. 228 КТ служи като база за определяне на обезщетението по чл. 200 КТ. Съответно и въззивното решение не съдържа подобни мотиви. Така втори се явява въпросът, че в своята практика Върховния касационен съд константно приема, че разпоредбата на чл. 228 КТ не се прилага при изчисляване на подлежаща на обещетяване разлика между пенсията за инвалидност и трудовото възнаграждение и такъв е смисълът на ППлВС № 4/ 68 г. (например решение № 261/ 09.06.2011 г. по гр.д. № 718/ 2010 г. на ВКС, IV-то ГО). Решенията на ВКС, на които касаторът се позовава, не приемат обратното. Следователно по четвъртия въпрос са изключени общото и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
С касационната жалба касаторът въвежда твърденията, че след 01.02.2013 г. на ищеца не е определян процент на трайно намалена работоспособност поради трудовата злополука от 25.05.1998 г., а 01.02.2013 г. е крайната дата на срока на последното издадено експертно решение. Твърденията са от значение за основанието на иска по чл. 200 КТ, а чл. 147 ГПК не допуска ответникът-работодател да ги въведе след срока по чл. 131 ГПК. Преклудираните твърдения обясняват петия материално-правен въпрос, но въззивното решение не съдържа и не следва да съдържа произнасяне по невъведени от ответника възражения. Следователно и за него е изключено общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не изисква касаторът да въведе правен въпрос. Конституционно установеното право на защита, с което разполагат страните във всеки стадии на процеса (чл. 122, ал. 1 КРБ), обаче изисква касаторът да обоснове в какво според него е изразена „очевидната неправилност“ на въззивното решение. Липсата на такава обосновка, какъвто е случаят, осуетява възможността ответникът по касация активно да участва в стадия по селектиране на жалбата. Касационният контрол не следва да се допуска и при основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
При този изход на делото и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА касационният състав определя възнаграждение за процесуалното представителство на ответника по касация, осъществено от адвокат М. Ж. при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, в минималния размер от 500.00 лв. Възнаграждението е определено съгласно чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 1, вр. ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет и е съобразено със стойността на труда по отговора на касационната жалба.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2545/ 09.04.2019 г. по гр.д. № 13 835/ 2016 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД ЕИК 831609046 да заплати на адвокат М. Т. Ж. на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗА сумата 500.00 лв. – възнаграждение за представителството пред Върховен касационен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.