1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 802
гр.София, 13.06.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети юни през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3423 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от К. А. К., чрез адв. С. Т., срещу въззивно решение № 22/21.02.2014 г., постановено по в.гр.д. №2370/2013 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което частично е отменено решение № 186/ 07.10.2013 г. по гр.д. №550/2013 г. на РС-Карнобат , като предявеният от жалбоподателката установителен иск с правно основание чл.422 ГПК е уважен за сумата общо 680 лв. и е отхвърлен до предявения размер от 10 000 лв.
В жалбата се сочи, че решението на въззивния съд е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, инкорпорирано в съдържанието на касационната жалба, допускането на касационното обжалване се търси в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: „Дължи ли съдът произнасяне по възражения, наведени във въззивната жалба, извън срока по ч.131 ал.1 ГПК“. Представени са копия от решения от състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК в противоречие, с които и с разрешението по т.4 от ТР №1/2013 г. ОСГТК на ВКС, касаторът счита, че е постановено въззивното решение.
Ответните страни по жалбата С. Ш. и С. Ш. , чрез адв. Д. В., в писмен отговор поддържат становище, че не са налице основания за допускане на касационния контрол.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, от легитимирана страна, поради което е допустима.
В. съд е приел, че предявеният от К. А. К. установителен иск по чл.422 ГПК, срещу ответниците С. Ш. и С. Ш., е основателен и доказан до размера на сумата общо 680 лв., дължима по равно от всеки ответник, в условията на разделна отговорност. За да достигне до този извод, въззивната инстанция е анализирала в съвкупност и поотделно ангажираните от ищцата доказателства, обясненията на ответните страни и свидетелските показания, допуснати във въззивното производство съобразно правилото на чл.266 ал.3 ГПК. Обсъждайки представения по делото частен писмен документ /разписка/, съдът е приел, че от съдържанието му и начина на структуриране на текста, не може да се направи извод, че в него се съдържа изявление на ответниците за наличие на задължение към ищцата в размер на сумата 10 000 лв. В документа фигурира подпис само на ответницата С. Ш., но той е положен в началото, след изписването на личните й данни, а самият текст, установяващ паричното задължение, не е подписан. Съдържанието на представения документ е обсъдено във връзка с всички останали доказателства по делото и при съобразяване на правилата по чл.178 и чл.180 ГПК. Твърдението на ищцата, че е изплатила задължение на ответниците към ПК „Н.“ в претендирания размер от 10 000 лв., произтичащо от предоставени стоки на кредит от кооперативния магазин, е прието за недоказано. В тази връзка съдът е посочил, че от представения акт за начет, се установява липса на имущество и съответно извършено плащане от ищцата на сумата 5 078.64 лева. В обобщение съдът е приел, че страната е доказала наличие на задължение на ответниците към нея, общо в размер на 680 лв.
При така изложените решаващи изводи на въззивната инстанция, изведеният правен въпрос – дължи ли съдът произнасяне по възражения, наведени във въззивната жалба, извън срока по ч.131 ал.1 ГПК – е неотносим за правния спор. Предявеният иск е уважен за сумата 680 лева, защото съдът е приел, че до този размер, ищцата, която носи тежестта да докаже твърдените от нея факти, обстоятелства и основанието, от което произтича вземането й, е провела пълно и главно доказване.
Обстоятелството, че в срока по чл.131 ГПК ответникът по един иск не е подал писмен отговор, не размества тежестта на доказване, нито дерогира общото процесуално правило, че всяка страна е длъжна да докаже това, което твърди. Неподаването на писмен отговор от ответника не означава признание на иска, или на фактите по спора, поради което ищецът не се освобождава от доказателствената си тежест по чл.154 ГПК. Разпоредбата на чл.133 ГПК относно преклузиите, които настъпват с изтичане на срока за отговор, не ограничава възможността страната и след този срок да навежда твърдения за недопустимост на иска; да оспорва основателността на иска, като навежда правни доводи, включително да прави възражения срещу доказателствената стойност и относимостта на представените от ищеца доказателства, с които без да се оспорва тяхната истинност по реда на чл.193 ГПК, се поддържа, че те не са в състояние да установят заявените от ищеца факти. Процесуалната преклузия, предвидена в чл.133 ГПК, освен това настъпва поетапно. Тя не обхваща факти, обстоятелства и възражения на страната, за които с доклада по чл.146 ГПК не са й дадени указания, че се нуждаят от доказване; или такива, за които доказателствата не са допуснати в нарушение на процесуалните правила.
В случая, ответниците са оспорили дължимостта на сумата от 10 000 лева още с възражението си по чл.414 ГПК, както и основателността на иска в съдебните заседания при всички разглеждания на делото. В обясненията си пред съда са посочили, че са неграмотни, не са знаели какъв документ се съставя и подписва, но са признали, че дължат сума в размер на 680 лева. Във връзка с изготвения нов доклад и възприета нова правна квалификация на спорното право, при повторното първоинстанционно разглеждане на делото, ответните страни са направили искане за събиране на гласни доказателства, което не е било уважено от районния съд. В съгласие с нормата на чл.266 ал.3 ГПК, въззивният съд е събрал тези доказателства. Изводите му, отнасящи се до анализа и оценката на ангажираните от страните писмени и гласни доказателства, респ. за тяхната доказателствена стойност и относимост за процеса, касаят обосноваността на съдебния акт. Необосноваността на атакуваното решение е основание за отмяна по чл.281 т.3 ГПК, поради което тя не може да бъде проверявана в производството по чл.288 ГПК, а само след допуснато касационно обжалване, предпоставките за което в случая не са налице.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 22 от 21.02.2014 г., постановено по в.гр.д. №2370/2013 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.