О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 802
гр. София, 16.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на втори ноември, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 2925 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК вр. с пар. 74 ПЗР към ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 27. 10. 2017г..
Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу решение № 572 от 13. 03. 2017г. по в. гр. дело № 5010/2016г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав, в частта му, с която е потвърдено решение № 2564 от 29. 03. 2016г. по гр. д. № 8969/2014г. на СГС, в частта му, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца К. Д. И., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата 5 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, производството по което е прекратено поради недоказаност на обвинението, ведно със законната лихва от 03.08.2012 г. до окончателното изплащане.
Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закони – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба релевира основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: „за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“, който счита разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, и „за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ“, който счита разрешен в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК: решение № 532 от 24. 06. 2010г. по гр. дело № 1650/2009г. на ІІІ г.о., решение № 377 от 2010г. по гр. дело № 1381/2009г. и решение № 153 от 10. 05. 2012г. по гр. дело № 498/2011г. на ІV г.о..
Ответникът по касационната жалба К. Д. И. не подава писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ с цена 350 000 лв., т.е. същата е допустима. Не са налице обаче сочените общо и допълнителни основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси.
Въззивният съд е установил, че на 25. 08. 2009г. по процесното досъдебно производство, ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 321, ал. 2 вр. с чл. 211 вр. с чл. 209, ал. 1 НК и по чл. 321, ал. 2 вр. с чл. 308, ал. 2 НК /участие в организирана престъпна група за измами/, като наложената мярка за неотклонение е „задържане под стража“ за срок от общо 7 дни, изменена в „подписка“; че по процесното наказателно производство са иззети лични официални документи на ищеца от властите в Италия, където той е живял месеци преди повдигане на обвинението – лична карта, шофьорска книжка и единен граждански номер. Горепосоченото наказателно производство е прекратено в досъдебната фаза поради недоказаност на обвинението с постановление от 07. 07. 2010г. на прокурор в СГП.
Като е съобразил критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и конкретните обстоятелства в процеса съобразно ППВС № 4/1968г., а именно: тежестта на незаконното обвинение в извършване на тежко престъпление, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ повече от 5 години; разумната продължителност на воденото наказателно производство от около една година; взетата най – тежка мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период от 7 дни и свързаните с това усещане за унижение, дискомфорт, стрес , ограничение на свободата, и изменението й след това в „подписка“; възрастта на ищеца – 46 години; изземването на лични официални документи от Италия; огласяването на задържането и обвинението по медиите, отразило се негативно на ищеца в психологичен план; и неустановяването на сериозни здравословни проблеми, преустановен бизнес и невъзможност за погасяване на отпуснат ипотечен банков кредит в причинно – следствена връзка с незаконното обвинение, САС е счел, че на ищеца следва да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 000 лв., като това е справедливият размер, който репарира действително понесените неимуществени вреди от процесното непозволено увреждане.
Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1 /2009г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва жалбоподателят да формулира правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора, т.е. да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението. Формулираните от касатора правни въпроси дори да се приеме, че удовлетворяват общото основание за допускане на касационно обжалване, макар да са изцяло относими към правилността на обжалвания съдебен акт, не осъществяват и соченото допълнително основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Според Прокуратурата на Република България, въззивното решение противоречи на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, както и на т. 3 и т. 11 от ТР №3/22. 04. 2005г. на ОСГК на ВКС и на т. 19 от ТР № 1/04. 01. 2001г. на ОСГК на ВКС поради липса на мотиви за причинно – следствената връзка между установените неимуществени вреди и процесното наказателно производство и за това кои конкретни неимуществени вреди по вид са доказани по делото. Решаващият съд е приложил критерият за „справедливост“, визиран в чл. 52 ЗЗД, съобразно задължителната практика на ВС и ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Както е разяснено в ППВС № 4/1968г. и в множество съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, справедливостта по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а изисква преценка на конкретни за случая, обективно настъпили обстоятелства като характера и интензивността на болките и страданията и отражението им върху психиката на ищеца и отношенията му с близките му, продължителността на наказателното производство, тежестта на повдигнатото обвинение, наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ за 7 дни, изменена в „подписка“, активната трудоспособна възраст на пострадалия, медийното огласяване на повдигнатото обвинение за участие в организирана престъпна група за измами, причинило негативни емоции, изземането на лични документи в Италия, уронило добрия му имидж в чуждата страна, с които конкретни обстоятелства съставът на САС изцяло се е съобразил, обсъждайки ги подробно в мотивите на съдебното решение.
В т. 11 на ТР № 3/22. 04. 2005г. на ОСГК на ВКС, е дадено разяснение дали се дължи обезщетение в случай на няколко деяния, за които лицето е осъдено, при частично оправдаване за някои от тях; по каква методология се определя обезщетението при оправдаване за няколко деяния – глобално или за всяко от тях поотделно. В т. 3 от същия тълкувателен акт пък е разяснено при какви условия следва да се приеме, че е осъществено допринасяне на вредоносния резултат от страна на самия пострадал или увреждане по изключителна негова вина, което освобождава държавата от отговорност за вреди. Разяснените правни проблеми с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005г. на ОСГК на ВКС са неотносими към поставените от касатора правни въпроси, а тези по т. 11 нямат никаква връзка с въведените от страните фактически твърдения и правни доводи в инстанциите по същество, нито с постановеното правно разрешение от съдилищата, т.е. те стоят извън предмета на конкретния правен спор.
В изложението към касационната жалба се твърди, че въззивното решение противоречи и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС поради липса на мотиви за наличието на причинно – следствена връзка между наказателното производство, по което е повдигнато незаконното обвинение и причинените вреди. От изложеното по – горе е видно, че въззивният съд е изложил мотиви за всички релевантни обстоятелства, включително какви вреди е претърпяла ищцата и че те са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение в извършване на престъпление, като същевременно е посочено за кои претендирани в исковата молба вреди не е установена в процеса прчинно – следствена връзка с незаконното обвинение. Следва да бъде отбелязано също, че принципните постановки в цитирания тълкувателен акт по въпроса за мотивиране на въззивното решение не намират автоматично приложение към промененото законодателство, след влизане в сила на ГПК от 2007г., при който втората инстанция действа при условията на ограничен въззив, от което следват и редица специфики за предмета на въззивното производство и за съдържанието на съдебното решение. В случая обаче тези специфики не са от значение, доколкото въззивният съд е мотивирал задълбочено и подробно, точно и ясно обжалвания съдебен акт, включително за конкретните установени в процеса неимуществени вреди и за причинно – следствената връзка между тях и незаконното обвинение.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и по служебен почин на съда в хипотеза на вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение.
На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 572 от 13. 03. 2017г. по в. гр. дело № 5010/2016г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав, в частта му, с която е потвърдено решение № 2564 от 29. 03. 2016г. по гр. д. № 8969/2014г. на СГС, в частта му, с която ответникът Прокуратурата на Република България е осъден да заплати на ищеца К. Д. И., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата 5 000 лв., ведно със законната лихва от 03.08.2012 г. до окончателното изплащане.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.