О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 802
София, 21.11. 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2415/2019год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България чрез прокурор Бр. С. от Апелативна прокуратура – София, срещу решение № 530 на Софийския апелативен съд, постановено на 05.03.2019г. по в.гр.д.№ 5734/2018г., в частта, с която след частична отмяна на Решение № 6033 от 21.09.2018 г., постановено по гр.д.№8283 по описа за 2017 г. на Софийски градски съд, I ГО – 10 с., В ЧАСТТА МУ, с която е бил отхвърлен предявеният от Г. В. М. срещу Прокуратурата на Република България, иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, за сумата над размера от 3000 лв. /три хиляди лева/, до размера от 6 000 лв./шест хиляди лева/, Прокуратура на Република България на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е осъдена да заплати на Г. В. М. още сумата от 3000 лв. /три хиляди лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от Г. В. М. от повдигането и поддържането на обвинение за престъпление по чл.201, ал.1 от НК, за което е бил оправдан с влязла в сила Присъда от 23.03.2015г., постановена по НОХД №22016/2013г. на СРС, потвърдена с Решение от 31.01.2017 г. по ВНОХД №4501/2016 г. на СГС, ВЕДНО със законната лихва върху сумата от 3000 лв. /три хиляди лева/, за периода от 31.01.2017г. до окончателното плащане.
Въззивното решение в останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която предявеният иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 6 000 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв. не е предмет на касационната проверка и е влязло в сила.
Влязло в сила е и първоинстанционното решение в частта, с която П. е осъдена да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди по предявения иск в размер 3000лв., ведно със законната лихва върху сумата от 3000 лв. /три хиляди лева/, за периода от 31.01.2017г. до окончателното плащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната Прокуратура – сега касатор, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните два правни въпроса: 1) „За задължението на съда при определяне на неимуществените вреди да извърши преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД?”; и 2) „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице?” По отношение на първия въпрос, като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос бил разрешен в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по т.д № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС. По отношение на втория правен въпрос се сочи също хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че този правен въпрос бил решен в противоречие с постановените по реда на чл.290 ГПК Решение № 673 от 15.11.2010г. по гр.д.№ 1916/2009г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 335/ 10.01.2012г. по гр.д.№ 296/2011г. на ІII ГО на ВКС и Решение № 161/ 03.06.2016г. по гр.д.№ 377/2016г. на ІV ГО на ВКС.
Ответната страна Г. В. М. в писмен отговор по чл. 287 ГПК, подаден чрез адв. Д. М., изразява становище за липса на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба по същество и за неоснователност на същата.
Касационната жалба е редовна и процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол, и е постъпила в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че в периода от 12.03.2013 г. до 31.01.2017г. /три години, десет месеца и двадесет дни/, ответната Прокуратура на Република България е повдигнала и поддържала срещу ищеца обвинение за извършено от него тежко умишлено престъпление – длъжностно присвояване, наказуемо с наказание „лишаване от свобода“ над 5 години, както и с възможност за кумулативно налагане на наказание „конфискация“ до една втора от имуществото на ищеца, и за лишаването му от права да упражнява определена професия или дейност, за което престъпление ищецът е бил оправдан с влязла в сила на 31.01.2017 г. оправдателна присъда. По време на наказателното производство ищецът е търпял мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1000 лв. за срок от 23 дни, която е била заменена с мярка за неотклонение „Подписка“, която ищецът е търпял до приключване на наказателното производство. Във връзка с наказателното производство ищецът принудително е бил ангажиран 4 дни за извършване на процесуално-следствени действия в досъдебното производство, и лично е участвал в съдебната фаза на наказателното производство общо 6 дни, като ищецът не е ставал причина за отлагане на делото. Два пъти му е повдигано обвинение за същото престъпление, два пъти са му предявявани материалите по досъдебното производство, като ищецът е съдействал на органите на досъдебното производство, като е дал подробни обяснения и е посочил доказателства за установяване на твърдените от него обстоятелства, които не са били събрани от органите на досъдебното производство, въпреки направени от него и защитника му изрични искания за това. Два пъти срещу него е внасян обвинителен акт в съда. Едва в съдебната фаза са събрани посочените от ищеца доказателства и въз основа на установените с тях обстоятелства е постановена оправдателна присъда, която е била протестирана от ответника и потвърдена от въззивната инстанция. Съдът е счел за установено от фактическа страна и това, че към момента на повдигане на обвинението ищецът е бил на възраст 35 години, със средно образование, с чисто съдебно минало, с добро име в обществото, имал е изградено здраво семейство и дете на 6 години, бил е трудово ангажиран и се е грижел за издръжката на семейството си. Бил шокиран от повдигнатото обвинение, тежко понесъл наказателното производство – отслабнал значително, затворил се в себе си, депресирал се, много се притеснявал. Наказателното производство не се е отразило негативно на отношенията му със съпругата, детето и родителите му, но спокойствието на близките му също било смутено значително. Загубата на предишната му работа не е причинена от наказателното производство, а обратно – наказателното производство е било инициирано по повод и вследствие от прекратяването на трудовото му правоотношение /по жалба на бившия му работодател/. Въпреки воденото срещу него наказателното производство, е успял да си намери друга работа, с която да осигурява средства за издръжка за себе си и своето семейство.
При така установеното от фактическа страна, съдът намерил от правна страна, че са налице предпоставките на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответната Прокуратура на Република България за нанесените на ищеца неимуществени вреди във връзка с воденото срещу него наказателно производство по обвинение в престъпление, за което е бил оправдан с влязла в сила оправдателна присъда. За определяне на размера на дължимото на ищеца обезщетение за установените по делото неимуществени вреди, съдът взел предвид, че наказателното производство е приключило в сравнително кратък срок /три години, десет месеца и двадесет дни/. Въпреки това счел, че наказателното производство не е приключило в разумен срок, тъй като досъдебното производство срещу ищеца е водено едностранно – въпреки дадените от ищеца обяснения и посочени доказателства, не са били събрани в досъдебното производство посочените от него доказателства за установяване на защитната теза и едва в съдебната фаза на процеса е сторено това. Ако това вменено от закона процесуално задължение на ответника е било изпълнено, то наказателното производство срещу ищеца би могло да приключи още в досъдебната фаза на производството /още в края на 2013 г./, като ищецът би могъл да избегне негативните преживявания от двукратно внасяне на обвинителен акт срещу него в съда, и три години за съдебно производство. Повдигнатото срещу ищеца обвинение е за тежко умишлено длъжностно престъпление, като за него е предвидено наказание „лишаване от свобода“ за срок над 5 години, и е възможно налагане допълнително и на имуществена санкция – „конфискация“ до 1/2 от имуществото му, както и лишаването му от право да заема отчетническа длъжност, които допълнителни наказания биха могли да съществено да се отразят върху материалното състояние на семейството му – както да го лишат от значителна част от наличното му имущество, така и да ограничат значително възможностите на ищеца в бъдеще да заема по-високоплатени длъжности, свързани с носенето на материална отговорност. Наказателното производство е причинило на ищеца значителни нравствени, емоционални и психически терзания от накърняване на неговата чест, достойнство, добро име в обществото, преживял е силен стрес, чувство за неудобство и унижение, притеснение и несигурност за своето бъдеще и бъдещето на своето семейство. Накърнени са моралните и нравствените му ценности, както и социалното му общуване. От друга страна съдът приел, че причинените на ищеца значителни неимуществени вреди са останали в рамките на обичайните в подобни случаи, по време на наказателното производство ищецът е бил с най-леката мярка за неотклонение – „Подписка“, която не е ограничила значително възможността му да води обичайния си начин на живот, наказателното производство е приключило в сравнително непродължителен срок, като не се е отразило негативно на отношенията му с неговата съпруга, дете и родители, не го е възпрепятствало да си намери работа и да се грижи за издръжката на своето семейство, не се твърди и не се установява да са настъпили трайни увреждания на неговото здраве и психика.
Отчитайки съдържанието на претърпените неимуществени вреди, техния интензитет и проявление във времето, продължителността на наказателното производство, наложените мерки за неотклонение, характера и тежестта на незаконното обвинение, въззивният съд приел за съответстващ на търпените болки и страдания и вида на упражнената процесуална принуда размер на обезщетението за неимуществени вреди сумата от 6000 лв.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ срещу Прокуратурата, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз и в ППВС № 4/1964 г., в ТР № 3/22.04.2005 г., както и в установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан (респ. – наказателното производство е прекратено) по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В процесния случай въззивното решение е съобразено – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, като същото е мотивирано, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по наведените от касатора правни въпроси относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и , че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г.
Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
При този изход на спора ответникът в производството има право на разноски, но същият не е претендирал присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 530 на Софийския апелативен съд, постановено на 05.03.2019г. по в.гр.д.№ 5734/2018г., в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: