2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 802
гр. София, 23 октомври 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1656 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Х. Ч. срещу решение № 44/06.02.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 3/2018 г. на Смолянския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 594/23.11.2017 г. по гр. дело № 663/2017 г. на Смолянския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателката срещу [фирма], искове с правни основания чл. 200 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 15 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от влошаване на здравословното ? състояние (ексцес) на професионално заболяване „вегетативна полиневропатия на горните крайници“, констатирано с ЕР на ТЕЛК № 3171/17.12.2014 г., влязло в сила на 19.01.2015 г., както и на сумата 7 774.10 лв. – законна лихва върху обезщетението за периода 16.01.2012 г. – 22.02.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от постановяване на решението до окончателното плащане; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответното [фирма] в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
С последваща молба с вх. № 8698/10.10.2018 г. жалбоподателката представя ЕР на ТЕЛК № 1533/135 от 16.07.2018 г. и подадена от нея жалба до НЕЛК срещу това решение, като моли настоящата инстанция да спре касационното производство по делото до приключване на административното производство по преосвидетелстването ? относно последиците от процесното професионално заболяване.
Съдът намира това искане за спиране на касационното производство за неоснователно, поради което то следва да се остави без уважение. Касационната съдебна инстанция е контролно-отменителна, а не такава по съществото на материалноправния спор по делото, поради което пред нея не могат да се установяват нови обстоятелства и да се събират нови доказателства. Следователно, дори да е налице друго неприключило производство (в случая жалбоподателката сочи административно такова), което да има преюдициално значение за материалноправния спор по делото, което е образувано пред ВКС, последният не може да спре производството по него на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, тъй като не би могъл и да приеме като доказателство акта (в случая – административния такъв), с който би приключило другото производство, имащо преюдициално значение (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 8 ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, които са актуални и при действието на ГПК от 2007 г.).
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) дължи ли се обезщетение за професионално заболяване, когато то е установено с решение на ТЕЛК и определя за първи път степен на ТНР (трайно намалена работоспособност; степен на увреждане) след първоначално констатиране на професионалното заболяване; 2) определената степен на ТНР (на увреждане) и приетата причинна връзка не обосновават ли основание за обезщетение като за по-късни последици на заболяването в рамките на функционален дефицит, определящ се в диапазон „от-до“; 3) включва ли оценката на степента на ТНР (на увреждане) като „ексцес“ развитието и последиците от професионално заболяване, представляващи увеличаването на страданията и функционалния дефицит като здравни състояния от страна на засегнатите органи и системи, проявяващи се една или повече години след началото на признатата професионална болест (§ 1, т. 2 от НРСРПООПБ, във вр. с 56, ал. 3 от КСО); и 4) висящото административно производство пред ТЕЛК преюдициално ли е по отношение на исковото производство за обезщетение за професионално заболяване. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по първите три въпроса обжалваното решение е постановено в противоречие с решение № 185/17.07.2012 г. по гр. дело № 737/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 697/10.12.2010 г. по гр. дело № 1978/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 185/27.05.2010 г. по гр. дело № 5264/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, а по четвъртия въпрос – с определение № 264/26.05.2017 г. по ч. гр. дело № 1717/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Жалбоподателката поддържа и че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно, като в тази връзка сочи и излага съображения за явна необоснованост на същото спрямо данните по делото и нарушение на чл. 56, ал. 3 от КСО и чл. 200 от КТ.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
След подробно обсъждане на писмените доказателства, заключението на съдебно-медицинската експертиза и свидетелските показания по делото, въззивният съд е споделил извода на районния съд, че за уважаването на иск с правно основание чл. 200 от КТ за ексцес следва да са налице кумулативно следните предпоставки: съществувало трудово правоотношение между страните; констатирано по надлежен ред професионално заболяване на работника-ищец; влошаване на здравословното състояние вследствие на това професионално заболяване, установено от надлежен орган; претърпени от ищеца вреди и причинна връзка между тях и работата му при ответника; отговорността на работодателя е обективна, т.е. не е необходима вина, а е достатъчно да се установи наличието на посочените предпоставки.
Въззивният съд е приел и че основният спорен между страните въпрос по делото е, налице ли е влошаване (ексцес) на здравословното състояние на ищцата от установяването на професионалното ? заболяване през 1992 г. до последното ЕР на ТЕЛК № 3171/17.12.2014 г. (посочено и в диспозитива на първоинстанционното решение, тъй като на него се позовава за ексцеса и ищцата в исковата си молба). Позовавайки се на съдебната практика (решение № 185/27.05.2010 г. по гр. дело № 5264/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, което се сочи и в изложението на жалбоподателката-ищца), въззивният съд е приел, че усложнения, резултат от призната професионална болест, т.е. ексцес, са такива допълнителни здравни състояния, които възникват впоследствие и са в причинно-следствена връзка с признатата професионална болест. Изтъкнато е и че в чл. 56 от КСО е дадено легално определение на понятието „професионална болест“, към която се отнасят и нейното усложнение и късните й последици – така нареченият „ексцес“. За да бъде признато едно заболяване за професионално, то трябва да бъде установено по предвидения в закона ред, който е регламентиран в чл. 61-63 от КСО, НМЕ и НРСРПООПБ. Признаването на професионалния характер на заболяването, според чл. 62, ал. 3 от КСО, е от изключителна компетентност на органите на експертизата по работоспособността, като съгласно чл. 3 от НРСРПООПБ, признаването на професионалната болест, към която се отнасят и нейното усложнение и късните й последици (ексцес), става с решение на ТЕЛК или НЕЛК, което е задължително за всички лица, органи и организации в страната. Усложнения, резултат от призната професионална болест, са такива допълнителни здравни състояния, които възникват след и са в причинно-следствена връзка с признатата професионална болест. Следователно, признаването на определено заболяване за професионална болест, настъпилите усложнения и причинно-следствената връзка с професионалната болест, е от изключителна компетентност на ТЕЛК, а по реда на обжалване – на НЕЛК. Експертното решение на ТЕЛК има двойствен характер – от една страна то представлява индивидуален административен акт относно наличието на трайно загубена работоспособност и нейния процент, а от друга е официален удостоверителен документ за установените в него факти и в частност за наличието на причинна връзка, като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя и от който зависи съществуването на правото на работника.
При така изложените принципни съображения, въззивният съд е приел, че в случая по делото липсват годни доказателства, които да подкрепят твърденията на ищцата-жалбоподател за наличие на влошаване на здравето ? и причинна връзка между влошаването и професионалната болест, тъй като такова не е установено по предвидения ред от компетентните органи. В тази връзка въззивният съд е преповторил основните си фактически констатации, установени от писмените доказателства по делото, а именно: С протокол № 198/29.10.1992 г. на Диагностична комисия за потвърждаване на професионални заболявания (ДКППЗ) и карта за потвърдено професионално заболяване № 0137/29.10.1992 г. към протокола, е установена процесната професионалната болест на жалбоподателката-ищца, а именно: „вегетативна полиневропатия на горните крайници“, като е определена „лека към средна степен” (в протокола) и „І към ІІ степен на увреждане“ (в картата). Същата диагноза е потвърдена със следващото ЕР на ТЕЛК № 2241/145 от 18.09.2012 г., с което на жалбоподателката е определена 10 % степен на увреждане от процесното професионално заболяване „вегетативна полиневропатия на горните крайници“, като отново е посочено и: „І към ІІ стадий”, като ТЕЛК е приела наличие на причинна връзка между професионалното заболяване и професионалния маршрут, предвид предходния протокол № 198/29.10.1992 г. Тъй като това ЕР на ТЕЛК е обжалвано от ищцата, с ЕР № 0044/007 от 14.01.2013 г. на НЕЛК, то е отменено, но само в частта му, касаеща общите заболявания, а в частта, относно процесното професионалното заболяване, е потвърдено от НЕЛК. След преосвидетелстването по повод дадените указания от НЕЛК по повод общите заболявания, с ново ЕР на ТЕЛК № 1341/119 от 27.06.2013 г. на жалбоподателката е определена по съвкупност 14% степен на увреждане, от които 13 % за общо заболяване и 10 % степен на увреждане от процесното професионално заболяване „вегетативна полиневропатия на горните крайници“, като отново е посочено: „І-ІІ стадий”. С последното ЕР на ТЕЛК № 3171/227 от 17.12.2014 г. е извършено преосвидетелстване, като на жалбоподателката е определена 35 % степен на увреждане, от които 34 % за общо заболяване и отново 10 % за процесното професионално заболяване „вегетативна полиневропатия на горни крайници“, като отново е посочено: „І-ІІ стадий.”; т.е – потвърдена е същата диагноза и същата степен на заболяването І към ІІ, като и в това решение (на което ищцата се позовава в исковата молба) не се съдържат констатации и не е обсъждано влошаване на здравето ?, което да е в причинна връзка със заболяването, и евентуално да обуславя по-висок процент ТНР и по-висока степен на заболяването.
При така установеното, окръжният съд е споделил и крайния извод на районния съд, че предявеният от жалбоподателката иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, за ексцес от професионална болест, установена през 1992 г., е неоснователен, след като и с последното ЕР на ТЕЛК от 17.12.2014 г. не се установява влошаване на здравословното състояние на ищцата, което да е в причинна връзка с професионалната болест. В тази връзка въззивният съд е изложил и съображения, че определеният от компетентния медицински орган – ТЕЛК, процент на трайно намалена работоспособност (ТНР; степен на увреждане), а именно – 10 %, не е бил променян и съответно не е бил обсъждан въпросът за причинната връзка. Отново е изтъкнато, че за да се ангажира отговорността на работодателя за неимуществени вреди от ексцес на професионално заболяване, задължително е установяването на причинна връзка между изпълняваната работа при съответните условията на труд и влошаване на здравето вследствие на тази работа. Отново е посочено и че при липса на годни доказателства, каквито са единствено решенията на ТЕЛК, а при обжалване – на НЕЛК, установяващи влошаване на здравословното състояние на жалбоподателката и наличие на причинна връзка с професионалната болест, се налага изводът за неоснователност на иска, в който смисъл отново е посочена практика на ВКС (решение № 185/27.05.2010 г. по гр. дело № 5264/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 553/27.06.2013 г. по гр. дело № 196/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 993/15.12.2009 г. по гр. дело № 2687/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС). В тази връзка, въззивният съд е приел и че обстоятелството, че в някои от представените по делото епикризи и в заключението на вещото лице, което се позовава на тях, е посочена диагноза „вегетативна полиневропатия на горните крайници“, както и „средна степен, затегнато протичане“, не води до друг извод, тъй като признаването на професионалната болест или нейно усложнение става единствено с решение на органите на експертизата по работоспособността – ТЕЛК и НЕЛК, на които е призната изключителната компетентност, съгласно чл. 3 от НРСРПООПБ.
При така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение е видно, че първите три материалноправни въпроса – така, както те са формулирани в изложението на жалбаподателката, не са обсъждани от въззивния съд, респ. – последният не е дал разрешение на тези въпроси, поради което те и не са обуславящи правните му изводи по делото, като са и без значение за изхода на материалноправния спор между страните по делото. Доколкото тези формулирани от жалбоподателката материалноправни въпроси акцентират върху степента на увреждане (степента на ТНР), която е определена и в проценти в решенията на ТЕЛК и НЕЛК, датиращи от 2012 г. и насетне, но не и в първоначалния протокол № 198/29.10.1992 г. на ДКППЗ и картата към него, с които първоначално е установено процесното професионално заболяване, следва да се поясни, че това се дължи на различната методология за оценката, която е била възприета през различните периоди от време. При положение, че въззивният съд е установил, че съгласно всички актове на компетентните органи (ДКППЗ, ТЕЛК и НЕЛК) степента на увреждане на ищцата от процесното професионално заболяване е една и съща и неизменна във времето: „лека към средна”, „І към ІІ степен“, „І към ІІ стадий”, респ. – 10 % степен на увреждане (на ТНР), то изводите му, че твърдяният по делото ексцес е недоказан и че искът за обезщетение е неоснователен, са изцяло съобразени с трайно установената константна практика на ВКС по приложението на чл. 200 от КТ, във вр. с чл. 56, чл. 61-63 от КСО, НМЕ и НРСРПООПБ, която съдебна практика е намерила израз в посочените, както от жалбоподателката-ищца, така и от въззивния съд решения на ВКС. С оглед на това, не е налице основание касационното обжалване да се допуска по никой от първите три правни въпроса, формулирани от жалбоподателката, – в сочената от нея хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от КТ, нито пък поради твърдяната от нея очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.
Четвъртият процесуалноправен въпрос в изложението на жалбоподателката се свързва с оплакванията ? в касационната жалба за недопустимост на обжалваното въззивно решение, а именно – че и въззивният съд е отказал спиране на производството по делото до приключване на административното производство пред ТЕЛК за новото ? преосвидетелстване, за което тя е представила доказателства, че е висящо – а именно – че на 26.01.2018 г. е подала молба за това. Тъй като молбата за спиране е била депозирана от жалбоподателката след провеждането на 19.01.2018 г. на откритото съдебно заседание във въззивната инстанция, в което е приключено съдебното дирене и са проведени устните състезания, въззивният съд се е произнесъл по нея с решението си, като е приел, че подаването на нова молба за преосвидетелстване на процесното професионално заболяване не е преюдициално обстоятелство, от което да зависи решението по спора, тъй като ако ТЕЛК постанови решение, с което да приеме, че е налице влошаване на заболяването (ексцес), то това би представлявало ново обстоятелство, което е основание за предявяване на нов иск. Този извод е направен от въззивния съд при точно приложение на разпоредбите на чл. 229, ал. 1, т. 4, във вр. с чл. 235, ал. 3 от ГПК и в пълно съответствие с трайно установената съдебна практика (включително тази на ВКС, намерила израз и в посочената по-горе т. 8 ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС), съгласно която съдебна практика, обстоятелства, които са от значение (респ. са с преюдициален характер) за спорното право, са такива, които са настъпили преди (а не след) приключването на съдебното дирене пред въззивната инстанция. В този смисъл е и посоченото от жалбоподателката определение № 264/26.05.2017 г. по ч. гр. дело № 1717/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието, че е било налице основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК за спирането от първоинстанционния съд, потвърдено от въззивния съд, на исковото производство по чл. 200 от КТ за обезщетение за вреди от ексцес на професионално заболяване, в хипотеза, при която още пред първоинстанционния съд е било установено, че решението на ТЕЛК, на което се позовава ищцата за ексцеса, не е било влязло в сила, а с частната жалба пред въззивния съд са били представени решение на НЕЛК и ново решение на ТЕЛК за преосвидетелстване, като за последното също не е имало данни да е влязло в сила. Настоящият случай, обаче, е напълно различен – ЕР на ТЕЛК № 3171/17.12.2014 г., на което се позовава жалбоподателката-ищца за ексцеса по делото, е влязло в сила на 19.01.2015 г. (това е посочено изрично и в исковата молба, и в диспозитива на първоинстанцинното решение), а тя е подала нова молба за преосвидетелстване от ТЕЛК едва след приключването на съдебното дирене пред въззивната инстанция. При това положение, няма вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо поради наличие на основание по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК за спиране на въззивното производство по делото (в този смисъл – също задължителните указания и разяснения, дадени с т. 8 ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС), поради което няма основание касационното обжалване да се допуска и по четвъртия процесуалноправен въпрос – в хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед проверка допустимостта на обжалваното въззивно решение.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на А. Х. Ч. за спиране на касационното производство по делото.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 44/06.02.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 3/2018 г. на Смолянския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: