О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 802
[населено място], 28.10.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 186 /2015 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на [фирма] срещу решение №1447/10.07.2014г. постановено по т.дело № 4327/2013г. на Софийския апелативен съд, т.о., шести състав. С решението е потвърдено решение № 2951/19.07.2013г. по гр.дело № 17/2013г. на Окръжен съд [населено място].
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за недопустимост и неправилност, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Ответникът по жалбата А. Л. М., чрез адв. Л. Г. взема становище за недопускане на решението до касационен контрол. Направено е искане за присъждане на адвокатско възнаграждение, съобразно представено пълномощно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Според чл.280, ал.1 ГПК подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Или предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
По допустимостта на въззивното решение:
Касаторът обосновава искането си за обезсилване на въззивното решение с молба на ответника от 15.04.2013г. В същата ответникът е направил изявление, че оттегля обжалването на установителния иск и иска спиране на производството по делото. Касаторът поддържа, че това изявление представлява оттегляне на възражението по чл.414 ГПК от длъжника по издадената заповед за изпълнение, с което е отпаднала процесуалната предпоставка за предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК. Съдът е мотивирал отказа си за прекратяване на производството по делото с неопределеност на това иска и с правото на ищеца да оттегли иска си. Настоящият състав на ВКС, ТК намира доводът за обезсилване на обжалваното решение поради недопустимост на процеса за неоснователно. Изявление за оттегляне на възражението по чл.414 ГПК от ответника не е направено изрично, само в който случай ищецът няма да има правен интерес от предявения установителен иск, тъй като с оттегляне на възражението длъжникът признава задължението по издадената заповед за изпълнение. Правилно съдът е приел, че липсата на конкретизация на това изявления в тълкувания от касатора смисъл, е основание да продължи исковия процес.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
Касаторът поддържа, че САС се е произнесъл в противоречие със задължителна за съдилищата съдебна практика на ВКС с определение от 25.11.2013г., като е оставил без уважение направеното от него във въззивната жалба искане за допускане на съдебно –счетоводна експертиза. Твърди се, че назначаването служебно на експертиза от съда е проявление на служебното начало в гражданското съдопроизводство, като се позовава на т.3 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросът не е обуславящ изхода на спора, тъй като съдът е мотивирал изводите за неоснователност на установителния иск не само с обстоятелството, че преди подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение кредиторът не е направил вземането по договора за кредит предсрочно изискуемо, но и поради факта, че договорът за цесия не е породил правните си последици за длъжника, поради което вземането не е изискуемо.
На второ място поставя въпрос за валидното уведомяване на длъжника за прехвърляне на вземането по силата на договор за цесия, като поддържа, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата. Прилага влязло в сила решение на Старозагорския окръжен съд №52 по гр.дело № 1069/2012г. , в което се приема, че длъжникът се счита уведомен за цесията с исковата молба, когато в обстоятелствената част твърди, че е упълномощен от цедента по силата на включена в договора за цесия клауза, че цедентът упълномощава цесионера да уведоми длъжника за цедиране на вземането. В решение №140 по гр.дело № 103/2013г. на същия съд / влязло в сила/ също е прието, че исковата молба представлява уведомление до длъжника за цедиране на вземането, когато с нея са представени договора за цесия, а в хода на процеса и пълномощно на цедента до цесионера да уведоми длъжника за сключения договор.
По конкретното дело съдът е приел за недоказано твърдението на ищеца, че цесията е съобщена на длъжника. Изложени са съображения, че исковата молба не може да се счита за уведомление по смисъла на чл.99, ал.3 ЗЗД, след като по делото не са представени уведомления от цесионера до длъжника, съгласно даденото в т.5.4 на договора упълномощаване. Представянето на договора за цесия с исковата молба не означава уведомяване, тъй като липсва изявление от името и за сметка на цедента адресирано до длъжника, с което да бъде уведомен за цесията. Съдържанието на уведомлението трябва да бъде ясно и недвусмислено.
С решение №3/16.04.2014г., по т.дело № 1711/2013г. състав на ВКС, ТК , първо отделение е прието, че уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата , съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99 ал.3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл.99 ал.4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска , на основание чл. 235 ал.3 ГПК. Решението на въззивният съд не е в противоречие на цитираната съдебна практика. В случая с исковата молба не е представено уведомление на цесионера до длъжника за извършената цесия, доколкото с т.5.4 и т.55 от договора е бил упълномощен от цедента да изпраща от негово име уведомления до длъжника, в които да посочи банковата сметка по която длъжникът да превежда дължимите суми.
Касаторът формулира въпрос „ Следва ли признанието на страната за факти относими към спорното право / в т.ч. извънсъдебни признания/ да бъдат ценени наред с всички доказателства по делото и следва ли съдът да излага съображения дали останалите доказателства опровергават признанието ?” По този въпрос жалбоподателят поддържа противоречие с решение №20 по гр.дело № 5289/2013г. и решение №98 по гр.дело № 952/2010г. на ВКС, ІV гр.о. Съдът се е произнесъл по направено от ответника изявление в писмено становище от 2.04.2013г. и представена информация от 24.06.2013г. Съдът е приел, че в писменото становище не ясно дали ответникът е уведомен надлежно за извършената цесия, а и това изявление е в противоречие със следващите изявление в писменото му становище, че не е бил уведомен за цесията. Отказал е да обсъжда представените с молбата от 24.06.2013г. документи за плащане, поради това, че не са приети като доказателства по делото.
Не е налице противоречие с цитираната от касатора съдебна практика, след като изводът на съда е, че не е налице признание на ответника за уведомяването му от цесионера. А този извод е направен след преценка на доказателствата по делото, т.е. обосноваността на съдебното решение по този въпрос не може да бъде преценявана във фазата на селектиране на касационната жалба, тъй като основанията за допустимост по чл.280, ал.1 ГПК са различни от касационните основания за касарине на неправилното решение по чл.281, т.3 ГПК.
Ответникът по касация не представя доказателства за направени разноски в касационното производство, поради което такива не се присъждат. По делото липсва приложено пълномощно с отговора на касационната жалба.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1447/10.07.2014г. , постановено по в.т.дело №4327 /2013 г. на Софийския апелативен съд, т.о., шести състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: