ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 802
София, 03.07.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори юли две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1120 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Б. като процесуален представител на Н. В. Д. от срещу решението на Софийския апелативен съд /САС/ от 28.ІV.2011г. по в.гр.д. № 1/2011г.
Ответницата по касационната жалба В. М. Д. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заела становище за недопускане на касационно обжалване поради липса на предпоставките по чл.280 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение САС е потвърдил решението на СГС от 18.Х.2010г. по гр.д. № 271/2009г., с което Н. В.Д. е осъден да заплати на В. М.Д. 46000лв. на основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 25.ХІ.2008г. до окончателното изплащане, както и 5865лв. разноски.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищцата Д. имала открита сметка в [фирма] – клон Р., че на 15.Х.2004г. от тази сметка е преведена сумата 46000лв. по сметка на ответника Д., което не се оспорва от последния, като в нито едно от представените доказателства не е посочено правното основание за превода; в исковата молба и в хода на производството по делото ищцата твърди, че не е съществувало правно основание за извършването на превода, което сочи чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД като правно основание на предявения иск – начална липса на основание за имуществено разместване. Под основанието по смисъла на чл.55 ЗЗД се разбира задължение на страната, дала престацията, към страната, получила престацията. Съществуването на това задължение дава право на кредитора да получи изпълнението и да задържи полученото; липсата на това право, неосъществяването му в бъдеще или отпадането му водят до невъзможност за получаване или за задържане на престацията. Отрицателните факти, какъвто е първоначалната липса на основание, не подлежат на доказване. На такова доказване подлежат положителните факти, т.е. тези, които могат да доведат до възникване на задължението. Те са във вреда на ищеца, поради което и по силата на чл.154 ал.1 от ГПК той не е задължен да ги установява. С оглед на това доказателствената тежест за съществуването на основание за извършеното имуществено разместване се носи от ответника. В хипотезата по чл.55 ал.1 пр.2 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи освен имущественото разместване и че то е извършено с оглед на бъдещо основание, а ответникът – че основанието се е осъществило. В хипотезата по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД ищецът трябва да докаже имуществено разместване, съществуване на правно основание и отпадането му с обратна сила. Чл.55 ЗЗД не съдържа презумпция, съгласно която основанието при неоснователно обогатяване се предполага до доказване на противното; по отношение на института на неоснователното обогатяване не може да намери приложение плезумпцията по чл.26 ал.2 изр.2 ЗЗД. След като ответникът не е установил основание за осъщественото имуществено разместване, искът по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД е основателен.
В изложението на Н. В.Д. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК като основание за допускане на касационно обжалване се сочат всички хипотези по чл.280 ал.1 от ГПК, тъй като въззивният съд се произнесъл по въпросите: 1. допустимо ли е само при наличието на твърдение от едната страна, че е платила на другата известна сума пари без основание, подкрепено само с един неясен документ за банков превод, да бъде отсъдено в нейна полза връщане на платената сума, т.е. налице ли е фактическият състав на чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД /изложени са съображения в тази връзка, че в исковата си молба ищцата поддържа, че е платила процесната сума на ответника без основание и в същото време, че са били в преддоговорни отношения; че законодателят и съдебната практика са единодушни, че когато разместването на имущество е осъществено с оглед на бъдещи очаквания за осъществяване на основанието или такова е съществувало, но впоследствие е отпаднало, са налице основанията по чл.55 ал.1 пр.2 и пр.3 ЗЗД; налице било противоречие между изводите на въззивния съд и фактите по дело/; 2. правилно ли решаващият съд е определил правната квалификация на спора да е чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД при твърдение на ищеца, че в момента на плащане са били в преддоговорни отношения с ответника и затова е платила процесната сума /изложени са съображения в тази връзка, че ищцата не доказала какви са били тези отношения, защо са останали само преддоговорни; въззивният съд отсъдил на основата на предположения, презумпции и странни компилации и тълкуване на всички норми в ЗЗД относно неоснователното обогатяване; според съдебната практика основанието е валидното правоотношение; неправилно било приетото, че в случая е налице хипотезата на чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД; след като се твърди съществуването на преддоговорни отношения, това означава, че към момента на плащане е имало основание, което е отпаднало впоследствие, при което е налице хипотезата на чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД, а с оглед неясно твърдяното в исковата молба може да се попадне и при условията на чл.55 ал.1 пр.2 ЗЗД – да е налице една неосъществена сделка, да е налице предварително престиране с оглед сключването на договор, който впоследствие се оказва несключен; съдът следвало да установи спорните от безспорните факти, а не правните им твърдения, основани на тези факти; ищцата следвало да установи какви са преддоговорните отношения, имало ли е изпълнение по тях, за какво са се съгласили, а не дали исковата сума се дължи/. Сочат се три решения на състави на ВКС, едно на В..РС и едно на П..ОС.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по първия поставен от касатора правен въпрос въззивният съд не се е произнесъл с оглед приетото от последния, че превеждането на процесната сума от сметка на ищцата по сметка на ответника е установено не само от представения банков документ за това, но и от признанието от страна на ответника, че е получил сумата. Следва да се отбележи, че във връзка с този въпрос не са въведени оплаквания в касационната жалба, поради което и по силата на чл.290 ал.2 от ГПК правилността на въззивното решение не може да бъде проверена въз основа на него.
Не се е произнесъл въззивният съд и по втория релевиран от касатора въпрос. Това е така, тъй като във въззивното решение е прието, че се твърди и е установено плащане при първоначална липса на основание, както е прието и от първоинстанционния съд, в т.ч. в решението и в доклада му по чл.146 ал.1 от ГПК в с.з. на 29.ІХ.2010г., по който касаторът-ответник не е направил възражения, и тъй като последният във въззивната си жалба не е релевирал оплакване, основано на твърдение за наличие към момента на плащането на преддоговорни отношения с ищцата /оплакванията му са за неприлагане на чл.26 ал.2 изр.2 от ЗЗД – основанието /за плащането/ се предполага до доказване на противното, за съществуващо „законово предположение, че е налице някакво основание за плащането в отношенията между страните”; че тежестта за доказване на липсата на основание за плащането е на ищцата, че не са доказани от ищцата предпоставките по фактическия състав на предявения иск/, при което в съответствие с разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд не е можел да го подлага на преценка.
При тези обстоятелства се налага извод, че по поставените от касатора въпроси не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване. Релевираните в изложението съображения като обосновка на тези въпроси представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК, а те се подлагат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в настоящото производство по допускането.
Ето защо касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГК, 7-ми състав, № 669 от 28.ІV.2011г. по гр.д. № 1/2011г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: