6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 805
София, 20.06.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание десети юни през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1360 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. на в. р., чрез юрисконсулт Ю. Й., против въззивното решение № 1322 от 23 февруари 2012 г., постановено по гр.д. № 7322 по описа на Софийския градски съд за 2011 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 6679862 от 30 март 2011 г., постановено по гр.д. № 15348 по описа на районния съд в гр. София за 2010 г. за признаване за незаконно и отмяната на уволнението на Ж. Й. П. от [населено място], сторено на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ, и министерството е осъдено да му заплати обезщетение от 2030,10 лева за оставането без работа за периода 1 февруари 2010 г. – 1 август 2010 г.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и е необосновано, защото с надлежна заповед на министъра на външните работи е разпоредено закриване/съкращаване на щатни бройки, включително и тази на ищеца; с факта на съкращаване на щатната бройка се счита фактически прекратен и срочният трудов договор поради изтичане на срока, който не може да бъде по-дълъг от времетраенето на задграничната командировка; възможността да не бъде прекратена задгранична командировка в случаите, когато щатната бройка или длъжността на командированото лице зад граница бъде закрита, е извън обхвата на чл. 68 от Закона за дипломатическата служба за съответния момент, и следва субсидиарно да се приложи КТ; при съкращаване на задграничен щат или закриване на задгранични структури, командированото лице не може да продължи работата си съгласно сключения трудов договор за задграничен мандат, и следва срокът за задграничната командирова да се счита фактически прекратен, а срочният трудов договор също да се счита прекратен, като в тези случаи издадените заповеди нямат правопораждащо, а само констативно значение; липсата на конкретна правна уредба в специалния закон за такива случаи е наложила изменението на редакцията на чл. 68 ЗДиплС; към относимия момент съкращението в щата или прекратяването на трудовия договор не са съществували като основание в специалния закон, а задграничната командировка не може да изпълни предназначението си след като е закрит/съкратен щатът, заеман от командированото лице; определящият юридически факт, пораждащ правните последици, е съкращаването в щата, което прави невъзможно продължаването на статута на служителя като командировано лице и единствената правна последица е, че срокът на задграничната командировка следва да се счита фактически прекратен, а и поради факта, че срокът на трудовия договор не може да бъде по-дълъг от срока на командировката. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, включено в касационната жалба и с отделно изложение, се сочи, че при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се даде отговор на въпросите: от какво се определя срокът на трудовото правоотношение на лицето, дългосрочно командировано на задгранична работа: от трудовия договор за задгранично назначение или само от заповедта за командироване; възможни ли са други фактически основания, необхванати от чл. 68 ЗДиплС в редакцията му преди изменението от 8 септември 2011 г., които да имат като правна последица фактическото прекратяване на срока на задграничната командировка, като например съкращаване на щатната бройка, заемана от задгранично командированото лице; съкращаването на щатната бройка, заемана от задгранично командированото лице, има ли като правна последица фактическото прекратяване на срока на задграничната командировка по обективни причини, които са извън обхвата на чл. 68 ЗДиплС в редакцията му преди 8 септември 2011 г., която правна последица съставлява фактическо основание за прекратяване и на срочния трудов договор за задгранична работа (мандат) поради изтичане на срока, който срок съгласно уговорката на страните не може да бъде по-дълъг от срока на задграничната командировка; следва ли да се приеме, че в посочената хипотеза няма друга алтернатива освен да се приеме, че със съкращението на щатната бройка, заемана от задгранично командированото лице, задграничната командировка, съответно нейният срок, се счита фактически прекратена, което от своя страна представлява основание за фактическото прекратяване действието на срочния трудов договор на командированото лице поради изтичане на срока, който съгласно този трудов договор не може да бъде по-дълъг от срока на задграничната командировка (обикновено невъзможно е едно лице да има статут на командировано и да тече срок на задгранична командировка след като е налице съкращаване на щатната бройка, заемана от лицето, командировано по срочен трудов договор, чийто срок не може да бъде по-дълъг от времетраенето на задграничната командировка; при съкращаване на щата, заеман от задгранично командированото лице, законосъобразно ли е срочният му трудов договор да бъде прекратен на това основание (съкращаване в щата) след като в специалния закон в редакцията на чл. 68 преди изменението от 8 септември 20011 г. съкращаването в щата или прекратяването на трудовия договор не съществуват като правни основания за прекратяване срока на задграничната командировка.
Ответникът Ж. Й. П. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Н. Г., в отговор на касационната жалба сочи доводи за недопускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че е налице валиден срочен трудов договор между страните с краен срок 22 юни 2011 г.; със заповедта от 30 декември 2009 г. е взето решение за съкращаване на заеманата от ищеца длъжност и поради това да се прекрати задграничния му мандат, но това предсрочно прекратяване е в нарушение на чл. 68, ал. 1 ЗДиплС, тъй като нито една от посочените в текста хипотези не е приложима за процесния случай; изплатеното писмо до представителството в [населено място] относно частта от заповедта на министъра на външните работи, касаеща съкращаването на щатната бройка за консул, не изхожда от лице с работодателска власт и няма характер на предизвестие за прекратяване на трудовия договор поради съкращение в щата по смисъла на чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ, а с последващата прекратителна заповед това изявление следва да се счита отменено и заменено с основанието, посочено в заповедта – изтичане срока на договора; всяко от двете основания – съкращавана на щата и изтичане срока на договора, е самостоятелно прекратително основание по КТ, което съгласно чл. 33 ЗДиплС е приложимо и към договорите със служителите на дипломатическа служба; прекратителната заповед е основана на изтичане срока на трудовия договор с ищеца, като нито към 1 февруари 2010 г., нито към 4 февруари 2010 г. – когато е връчена на ищеца, не е налице соченото основание изтичане на срока, поради което заповедта е незаконосъобразна.
К. съд приема, че нито един от поставените от касатора въпроси не поставя на разглеждане изводите на съда в конкретния случай, които обобщено са следните: предсрочното прекратяване на мандата на ищеца е в нарушение на чл. 68 ЗДиплС, със заповедта за уволнение предизвестието следва да се счита отменено, тъй като основанието по заповедта е различно от това по предизвестието, като и двете основания са приложими към ищеца по силата на делегацията на чл. 33 ЗДиплС, към получаването на заповедта за уволнение срокът на договора не е бил изтекъл. Като цяло касаторът е насочил усилията си да постигне тълкуване на ВКС, че срочният трудов договор при дългосрочно командироване на задгранична работа не може да надхвърля срока на командироването, а съкращаването на щата за съответната бройка има като правна последица фактическото прекратяване на срока на задграничната командировка. Следователно се търси тълкуване на разпоредбите на специалния закон – по какъв начин може предсрочно да се прекрати дългосрочна командировка на служител извън случаите, предвидени в чл. 68 ЗДиплС в относимата му редакция. Въззивният съд обаче е приел приложимостта на основанията на КТ за прекратяване на трудовото правоотношение и в конкретния случай, без да търси основанието в посоченото правило на специалния закон. Ето защо значимият правен въпрос при разглеждания спор би бил приложима ли е разпоредбата на чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ по отношение на срочни трудови договори за дългосрочно задгранично командироване по ЗДиплС, когато е съкратена длъжността на командирования. Липсата на подобен правен въпрос не дава възможност касационното обжалване да бъде допуснато. От друга страна, касаторът като въззивник е поддържал и пред въззивния съд, че при съкращаване на щатната бройка на ищеца, се прекратява и трудовият му договор, тъй като той не може да е по-дълъг от задграничния му мандат съгласно чл. 62 ЗДиплС, но въззивният съд не е изложил съображения по това твърдение, поради което за допускане на касационното обжалване е било необходимо да се постави правен въпрос по дължимото произнасяне от страна на въззивния съд по въведените в процеса твърдения на страните.
Постъпила е и касационна жалба от Ж. Й. П. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Н. Г., против решение № 3834 от 30 май 2012 г., постановено по същото въззивно гражданско дело.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно в частта му, с която съдът се е произнесъл по искане по чл. 250 ГПК – съдът не се е произнесъл по заявена искова претенция, а е бил длъжен да стори това, независимо дали първоинстанционният съд се е произнесъл или не; законната лихва следва да бъде присъдена, тъй като обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ е присъдено изцяло по претенцията на ищеца, но работодателят не е заплатил дължимата сума, а искането за присъждане на лихва е сторено с исковата молба и в хода на делото по същество пред въззивната инстанция. В изложение към касационната жалба се сочи, че съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата: дължи ли се произнасяне по направено искане по чл. 250 ГПК в случай, че е налице пропуск на първоинстанционния съд за произнасяне по предявен иск. Представя се решение от 5 юли 2010 г. по гр.д. № 9829/2009 г. на СГС, без да е отразено влизането му в сила. Представеното определение № 726 по гр.д. № 1456/2010 г., ІV г.о. не може да се счете за доказателство, че решението е влязло в сила, тъй като предмет на производството по чл. 288 ГПК е друго решение на съда по същото въззивно гражданско дело. Ето защо представеното съдебно решение не може да послужи за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В отговор на касационната жалба от М. на в. р., чрез юрисконсулт Ю. Й., се сочат доводи за недопускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С въззивното съдебно решение в обжалваната му част въззивният съд приема, че молбата по чл. 250 ГПК е неоснователна, тъй като първата инстанция не е присъдила в полза на ищеца заплащането на законната лихва от датата на подаване на исковата молба, и искането по чл. 250 ГПК за допълване на първоинстанционното решение е оставено без разглеждане като просрочено с определение на районния съд от 23 ноември 2011 г., определението е надлежно съобщено на страните и няма данни за обжалването му.
Предвид мотивите на съда в обжалваното съдебно решение следва да се приеме, че поставенияг от касатора П. правен въпрос не държи сметка за действителното разрешение на въззивния съд. Въззивният съд приема, че искането по чл. 250 ГПК не е предмет на разглеждане, доколкото по него няма произнасяне пред първоинстанционния съд, а искането за допълване на първоинстанционното решение не е разгледано, тъй като е било просрочено. Следователно даденото от въззивния съд разрешение е, че при подаването на молба по чл. 250 ГПК след законния срок и връщането й от първата инстанция, въззивният съд не може да разгледа отново искането по чл. 250 ГПК, а поставеният от касатора правен въпрос не обхваща посоченото разрешение в цялост.
Ответникът П. претендира заплащане на разноски за касационното обжалване на въззивното решение, които са в размер на 450 лева заплатени по договор за правна защита и съдействие, и му се дължат на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 1 ГПК.
Ответникът М. на в. р. по касационната жалба против решението по чл. 250 ГПК не претендира заплащане на разноски.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1322 от 23 февруари 2012 г., постановено по гр.д. № 7322 по описа на Софийския градски съд за 2011 г. в обжалваната му част.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 3834 от 30 май 2012 г., постановено по гр.д. № 7322 по описа на Софийския градски съд за 2011 г. в обжалваната му част.
ОСЪЖДА М. на в. р. да заплати на Ж. Й. П. с адрес в [населено място], [улица], сумата от 450,00 (четиристотин и петдесет) лева сторени разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: