ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 807
София, 11. ноември 2019 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на девети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 2393 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение от 21.03.2019 г. на Монтанския окръжен съд по гр. д. № 31/2019, в частта, с което е отменено решение от 11.10.2018 г. на Монтанския районен съд по гр. д. № 3851/2017, като е уважен предявеният иск за предоставяне на родителските права на майката и е определен режим на лични отношения с бащата.
Недоволен от решението е касаторът К. В. И., представляван от адв. Ж. К. от МАК, който го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправните въпроси за предпоставките за изменение на мерките относно упражняване на родителските права, за критериите, които следва да бъдат приложени при определяне на тези мерки, включително за значението на желанието детето при кого от родителите си иска да живее, както и за предпоставките, при които съдът може да постанови разделяне на децата, родени от прекратения брак, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС и имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се на противоречие с ППВС № 1/12.11.1974 и практика на ВКС, която прилага. Счита, че е налице основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като решението е очевидно неправилно.
Ответницата по жалбата К. Г. И. не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото е неоценяем, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните са сключили граждански брак, от който имат две малолетни деца – Г., 13 г. и В., 9 г., като считано от месец май 2017 г. са се разделили фактически, ответникът е напуснал семейното жилище, първоначално двете деца са останали да живеят при ищцата, но скоро след това В. е заживял с ответника. Съдът е приел, че и двамата родители притежават родителски качества за правилното отглеждане и възпитанието на децата, нямат морално укоримо поведение, разполагат с добри материални и битови условия за отглеждане на децата, като е отчетено предимството на ищцата, че получава подкрепа от своите родители. От събраните по делото доказателства е прието за установено, че между двете деца има силна емоционална привързаност (разликата във възрастта им е само 4 години), такава имат и към ищцата. Изразеното от В. желание да живее с баща си е прието за обяснимо с оглед пола му, а според вещото лице – психолог вероятно е продиктувано от това, че с баща си извършва дейности, които са му приятни (кара на колело, ходи на риба, кара пожарогасители и др.), а училището все още не е ценност (според експерта дете като В. иска да живее, полагайки най-малко усилия и е възможно точно за това да избира бащата). По делото е безспорно установено, че децата са привързани едно към друго и раздялата се отразява зле на психоемоционалното им състояние. В социалния доклад е посочено, че при разговора със социалния работник В. е бил притеснен и при въпроси относно родителите му се разплакал, споделяйки, че се чувства добре при баща си и иска да остане при него. Вещото лице също е посочило, че при разговора си с В., той се разплакал, когато станало въпрос за майката (според експерта това поведение най-вероятно е продиктувано от някакво чувство на предателство, заради това, че живее с бащата, но несъмнено обича и майка си). Въззивният съд е приел, че не се установява отчужденост от ищцата, както и липса на емоционална връзка между двете деца, която да налага разделянето им (единствената причина, поради която първоинстанционният съд е постановил разделяне на децата е желанието на В. да живее с баща си). Въззивният съд е приел, че най-добрият интерес (който едва ли е в състояние да прецени малолетното дете) изисква то да живее заедно със своята майка и сестра, баба и дядо в дома, където е израснало и където е обградено от обичта и грижите им, в средата, където са приятелите му, като продължи да прави приятните за него неща със своя баща, без да се налага да се тревожи за това кого от родителите си ще избере и дали с избора си не наранява другия родител. Предвид изложеното, като е приел, че липсва сериозна причина за разделяне на двете деца, родителските права по отношение на двете деца следва да се предоставят на ищцата, като е определена издръжка и режим на лични отношения на В. с бащата, съобразен с определения спрямо детето Г., а именно: да вижда и взема детето В. всеки втори и четвърти петък от месеца от края на учебните занятия или от края на извънкласните му занимания в петък до неделя вечерта с преспиване. Първата половина от ваканциите децата следва да бъдат с майката, втората с бащата. Рождените дни на децата и официалните празнични дни през годината следва да се празнуват по желание на децата, при когото от родителите пожелаят те. При споразумение между страните по желание на децата, това положение може да се променя.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар повдигнатите въпроси да обуславят изхода на делото, те нямат претендираното значение. Въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, включително и приложената от касатора практика, че мерките относно упражняването на родителските права и личните отношения между децата и родителите се вземат при отчитането на всички интереси, но приоритет има интересът на децата, за който съдът следи служебно. Децата имат интерес родителските права да бъдат възложени на този родител, който с оглед на възрастта, пола и степента на развитието им е по-способен да полага адекватни грижи не само за бита, но и за тяхното добро възпитание и изграждане като зрели личности, което е невъзможно да бъде постигнато без осъществяването на пълноценни отношения с другия родител. При определянето на родителя, който ще упражнява в бъдеще родителските права се държи сметка за интересите на децата. В понятието “интереси на децата” се включват необходимостта от правилно отглеждане и възпитание на децата, създаване на трудови навици и подготовка за справяне с житейските задачи. В това понятие влизат и материалните интереси на детето – обезпечаване на жилище, битови условия, управление на имуществото и грижи за съхранението му, представителство и др. Решаващо значение за интересите на детето има цялата съвкупност от интереси; не отделни обстоятелства, а съвкупността от обстоятелства на разглеждания случай. Най-добрият интерес на детето се определя в съответствие с легалната дефиниция по § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето и той е приоритетен при преценката, кой да упражнява родителските права. Именно за да охрани този интерес съдът съобразява възпитателските качества и моралния облик на родителите, полаганите от тях грижи и желанието да отглеждат и възпитават децата, привързаността на децата към тях, полът и възрастта на децата, възможността за помощ от трети лица, социалното обкръжение и жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага. Съдът е длъжен да обсъди всички тези, а и други съществени за упражняването на родителските права обстоятелства (ако има такива) поотделно и в съвкупност и да обоснове как те се отнасят към интереса на детето. При тази преценка следва да бъде обосновано защо не се зачита желанието на детето, което то е заявило при изслушването на основание чл. 59, ал. 4 СК. По въпроса за предпоставките, при които е допустимо разделяне между бившите съпрузи на родителските права по отношение на деца, родени от прекратения брак има задължителна съдебна практика в ППВС № 1/1974 г. и според дадените в него указания, отделното живеене на децата и предоставянето отглеждането и възпитанието на едни от децата при единия родител, а на други – при другия родител, е допустимо само ако са налице сериозни причини за това. Примерно са изброени някои възможни причини, които биха били от съществено значение (голямата разлика във възрастта, липсата на взаимни интереси и привързаност, продължително разделено живеене, напластена омраза спрямо единия родител), като във всеки конкретен случай съдилищата могат да приемат и други обстоятелства, които да имат характер на сериозни причини за разделянето.
Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като при служебната проверка за произнасянето на въззивния съд по правни въпроси, обуславящи валидността на въззивното решение и на неговата допустимост и правилност в обжалвана част, такива не може да бъдат изведени служебно нито от изложението, нито от оплакванията в касационната жалба, нито от съдържанието на въззивното решение.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение от 21.03.2019 г. на Монтанския окръжен съд по гр. д. № 31/2019.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.