О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 808
Гр.С., 17.11.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми ноември през двехиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.2009 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №.65/9.02.17 по г.д.№.49/17 на Окръжен съд Русе-с което е потвърдено реш.№.1468/23.11.16 по г.д.№.5171/16 на Районен съд Русе за уважаване на предявени срещу касатора искове по чл.344 ал.1 т.1 и т.4 КТ.
Ответната страна Г. И. Г. оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.344 ал.1 т.1 КТ за основателен, тъй като дисциплинарното уволнение на Г.Г. е било извършено след като трудовото й правоотношение с ответника вече е било прекратено на друго основание – по чл.327 ал.1 т.2 КТ. От фактическа страна е приел, че ищцата е заемала длъжност ”администратор” с място на работа хотел „Р.”, като възнаграждението й е било платимо до 31число на месеца, следващ отработения; за периода 23.06.16-2.07.16 е ползвала отпуск поради временна нетрудоспособност и е следвало да се яви на работа на 3.07.16; на 4.07.16 е входирала в деловодството на работодателя заявление за прекратяване на трудовото й правоотношение по реда на чл.327 ал.1 т.2 КТ; със Заповед №.19/20.07.16 й е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” за неявяване на работа в продължение на повече от два последователни дни – от 3.07.16 до 6.07.16.; в трудовата й книжка като основание за прекратяване на трудовия договор е вписано чл.330 ал.2 т.6 КТ. При тези фактически обстоятелства въззивната инстанция е посочила, че в жалбата са наведени доводи, че вина за забавата на изплащането на дължимото от работодателя възнаграждение е изцяло на ищцата, която е отказала да го получи в брой и не е дала писмено съгласие за превеждането му по банков път, и твърденията, че е налице злоупотреба с правото по чл.327 ал.1 т.2 КТ, тъй като от действията на Г.Г. е очевидно, че тя въобще не е имала намерение да се връща на работа – като се сочи, че право по чл.327 ал.1 т.2 КТ въобще не е възникнало в нейна полза, респективно, че е упражнено недобросъвестно. Съдът е приел, че възраженията на работодателя за злоупотреба с право от страна на ищцата са направени едва с въззивната жалба /такива не се съдържат в отговора на исковата молба-където единствено се заявява, че възнаграждението за м.05 не е платено до 30.06.16 поради тенденциозно поведение на ищцата – поради което и за нея изобщо не е възникнало право по чл.327 ал.1 т.2 КТ, тя е следвало да се явява на работа и неявяването й е било законосъобразно санкционирано/, преклудирани са и не следва да бъдат разглеждани по същество. Същевременно въззивната инстанция е отразила, че съгласно чл.335 ал.2 т.3 КТ трудово правоотношение, което се прекратява без предизвестие, се счита прекратено от момента на получаване на писменото изявление за прекратяване на договора. Посочила е, че разпоредбата не поставя момента на прекратяване на договора в зависимост от това дали фактически е налице основанието за прекратяването му – както връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение автоматично води до прекратяването му, независимо от това дали са били налице посочените в нея основания за уволнение, така и писменото изявление на работника за прекратяване на трудовото му правоотношение по чл.327 ал.1 КТ води до автоматично прекратяване на трудововото правоотношение, независимо от това дали е налице посоченото в изявлението на работника основание; при незаконно /без основание/ прекратяване на трудово правоотношение по чл.327 ал.1 КТ, работодателят разполага само с възможност да претендира от работника или служителя обезщетение за вредите, които е понесъл от неоснователното прекратяване на договора, но не и с право да иска възстановяване на вече прекратеното трудово правоотношение или да прекрати трудовото правоотношение на друго основание по своя инициатива /реш.№.144/23.02.10 по г.д.№.3101/08, ІІ ГО, реш.№.289/ 18.11.14 по г.д.№.1289/14, ІV ГО на ВКС/. При тези обстоятелства съдът е приел, че извършеното от работодателя уволнение със заповед №.19/20.07.16г., респективно прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.330 ал.2 т.6 КТ със заповед №.20/20.07.16, е незаконосъобразно поради липса на трудовоправна връзка между страните към момента на издаване на заповедите и връчването им – действието на прекратяването е настъпило с получаването на писменото изявление за прекратяване на трудовия договор по чл.327 ал.1 КТ /чл.335 ал.2 т.3 КТ/; при наличие на конкуренция между насрещни волеизявления за прекратяване на трудово правоотношение, конститутивно действие има това, чийто фактически състав е настъпил по-рано; издадената и връчена след прекратяването заповед за дисциплинарно уволнение е безпредметна. Тя следва да се отмени, предвид което е основателна и претенцията за извършване на съответна поправка на основанието за прекратяване в трудовата книжка на ищцата.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Извежда следните въпроси, по които твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, като вторият е и от значение за точното приложение на закона и развитието на правото: 1. ”Настъпва ли прекратяване на трудовото правоотношение с връчване на работодателя на писмено изявление на работника по чл.327 ал.1 т.2 КТ, ако последният е злоупотребил с правото си? /реш.№.289/18.11.14 по г.д. №.1289/14, ІV ГО/; 2.”Има ли основание съдът да игнорира наведени от страните възражения само защото същите не са подведени под определена правна квалификация, като се има предвид служебното начало в процеса?” /т.1 ТР 1/13 ОСГТК на ВКС/.
Първият изведен въпрос съдържа условие, което не е било прието за установено от въззивната инстанция. Съдът не е приемал, че в случая работникът е злоупотребил с правото си по чл.327 ал.1 т.2 КТ. Напротив, посочил е, че възражение за наличие на злоупотреба с право не е било своевременно предявено с отговора на исковата молба и е преклудирано – поради което и не го е разглеждал по същество, респективно не е формирал извод за негова основателност. С оглед на това поставеният въпрос е неотносим към решаващата воля на съда и не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК /т.1 ТР 1/09 ОСГТК на ВКС/.
По отношение на втория въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК също не е налице. Съгласно тълкувателното решение, на което се е позовала страната /т.1 ТР 1/09 ОСГТК на ВКС/, въззивната инстанция не е ограничена от посоченото в жалбата, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото /като в този случай осъществяването на въззивните функции при защита правата на някои частноправни субекти е дължимо в защита на друг, публичен интерес – напр. в производства за поставяне под запрещение/ или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. Така цитираната практика е неотносима към поставения въпрос, доколкото той касае игнориране на въведени от страните възражения без подвеждането им под определена квалификация, респективно не се касае за хипотеза, в която съдът има задължение – съобразно посоченото по-горе, в защита на публичен интерес – да следи служебно за интереса на някоя от страните.
От друга страна въпросът няма самостоятелно значение за изхода на спора, тъй като не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Това е така, защото въззивната инстанция е приела, че независимо от това, дали фактически основанието на чл.327 ал.1 т.2 КТ е налице, прекратяването на трудовото правоотношение, съгласно чл.335 ал.2 т.3 КТ, настъпва от момента на получаването на писменото изявление за прекратяване на договора. Съдът изрично е посочил, че както връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение автоматично води до прекратяването му, независимо от това дали са били налице посочените в нея основания за уволнение, така и писменото изявление на работника за прекратяване на трудовото му правоотношение по чл.327 ал.1 КТ води до автоматичното му прекратяване, независимо от това дали е налице посоченото в изявлението на работника основание – при незаконно /без основание/ прекратяване на трудово правоотношение по чл.327 ал.1 КТ, работодателят разполага само с възможност да претендира от работника или служителя обезщетение за вредите, които е понесъл от неоснователното прекратяване на договора, но не и с право да иска възстановяване на вече прекратеното трудово правоотношение или да прекрати трудовото правоотношение на друго основание по своя инициатива. При тези мотиви решаващите изводи не са основани само на поставения от касатора въпрос, респективно евентуално обсъждане на заявените с отговора на исковата молба фактически обстоятелства за липса на възможност за престиране в срок поради отсъствие на ищцата предвид ползван отпуск и липса на нейно съгласие за превод по банков път, не би довело до различен извод – с оглед приетото от съда, че фактическото наличие на основанието за прекратяване по чл.327 ал.1 т.2 КТ е без значение за настъпването на прекратяването на трудовото правоотношение с връчването на изявлението на работника.
Предвид горното следва да се приеме, че поставените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси – които обвързват произнасянето на касационната инстанция в настоящото производство по селекция на жалбите /т.1 ТР №.1/09, ОСГТК на ВКС/, не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 ГПК. С оглед изхода на спора на ответната страна се дължат направените разноски за отговор на касационната жалба в размер на 150лв. за платен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.65/9.02.17 по г.д.№.49/17 на Окръжен съд Русе.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица].4а, вх.Б, ет.3, със съдебен адрес [населено място], [улица].71, ет.1, адв.И. Я., адв.М. Д., да плати на Г. И. Г., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес [населено място], [улица].18, ет.5, адв.Светлина С., на основание чл.78 ал.1 ГПК 150лв. /сто и петдесет лева/ разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: