Определение на ВКС – ГК, III г.о. 9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 808
гр. София, 27.11.2018 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 2236/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 1556 от 16.04.2018 г. от Г. А. Л. от [населено място], [община], чрез адв. П. Д. от АК-Шумен, против въззивно решение № 5 от 26.02.2018 г., постановено по в.гр.д. № 147/2017 г. по описа на Разградския окръжен съд, с което е обезсилено решение № 55/18.ІV.2017г. по гр.д. №554/2015г. по описа на Кубратския районен съд, в частта, с която по иск на М. Л. Ф., със съдебен адрес в [населено място], предявен на основание чл.31, ал.2, във вр.с ал.1, във вр. с чл. 44 ЗЗД против от Г. А. Л., извършената от починалия на 22.03.2015г. Л. И. Г. сделка по упълномощаване на Г. А. Л., нотариално удостоверена с рег. № 06463/ 22.VІІІ.2012 г. за подпис и рег. № 06464/ 22.VІІІ.2012 г. за съдържание, том 2, Акт № 41/ 22.VІІІ.2012 г. по описа на нотариус С. С., рег. № 004 на НК, с район на действие в съдебния район на РС – Кубрат, е унищожена до размера на ј ид.част от недвижим имот, индивидуализиран като дворно място с площ от 745 кв.м. с построените в него полумасивна жилищна сграда, лятна кухня, селскостопанска постройка и трайни насаждения, за който в кв.47 по плана на [населено място], Р. обл., е отреден парцел VІ-976 и е прекратено производството по делото в тази му част, поради недопустимост на предявения от М. Л. Ф. против Г. А. Л. иск за унищожаване на извършената от наследодателя й Л. И. Г. сделка по упълномощаване на Г. А. Л., нотариално удостоверена с рег. № 06463/ 22.VІІІ.2012 г. за подпис и рег. № 06464/ 22.VІІІ.2012 г. за съдържание, том 2, Акт № 41/ 22.VІІІ.2012 г. по описа на нотариус С. С., рег. № 004 на НК, с район на действие в съдебния район на РС – Кубрат, до размера на ј ид.част от този недвижим имот. С въззивното решение е отменено решение № 55/18.04.2017г. по гр.д.№ 554/2015г. по описа на Кубратския районен съд в частта му, с която по иск на М. Л. Ф., предявен на основание на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД против Г. А. Л., договор за покупко-продажба на недвижим имот, индивидуализиран като дворно място с площ от 745 кв.м., с построените в него полумасивна жилищна сграда, лятна кухня, селскостопанска постройка и трайни насаждения, за който в кв. 47 по плана на [населено място], Р. обл., е отреден парцел VІ-976, сключен между починалия на 22.03.2015г. Л. И. Г. и Г. А. Л., с нотариален акт № 164, том VІІІ, рег. № 08683, дело № 1168/ 11.Х.2012 г. на нотариус С. С.., рег. № 004 на НК, с район на действие в съдебния район на РС – [населено място], е обявен за недействителен до размера на ј ид.ч. от имота и този иск е отхвърлен. В останалата му част, с която исковете с правно основание 31, ал. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 44 ЗЗД и чл. 42, ал. 2 ЗЗД са уважени/за ѕ идеални части от процесния имот/, както и изцяло по отношение на останалите недвижими имоти, първоинстанционното решение е потвърдено. Жалбоподателят релевира касационните отменителни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените искове с правно основание чл. 31 ЗЗД и чл. 42, ал. 2 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, се позовава на противоречие с влязлото в сила решение № 134/11.11.2015 г. по в.гр.д. № 245/2015 г. на Разградския окръжен съд/въззивното решение е влязло в сила на 18.12.2015 г./, за което твърди, че е със същия предмет на спора, за същото искане и между същите страни. По отношение на поддържаното основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, в действащата към момента на подаване на касационната жалба/16.04.2018 г./ редакция на тази разпоредба/ Д.В., бр. 86 от 27.10.2017 г./ противоречие с актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на Европейския съюз, не са изложени каквито и да е доводи, които да обосновават необходимост от обсъждане на това основание.
Поставени са следните правни въпроси от процесуално естество, с твърдението, че са значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, конкретизирани от настоящата инстанция с оглед разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: допустимо ли е постановеното въззивно решение, след като между същите страни, за същото искане и на същото правно основание е налице друго влязло в сила съдебно решение и произнесъл ли се е въззивният съд в нарушение на чл. 298 и чл. 299 ГПК, както и длъжен ли е съдът да се съобрази с посочената правна квалификация от ищеца.
Ответницата по жалбата М. Л. Ф. от [населено място], не е изразила становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявените искове с правно основание чл. 31, ал. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 44 ЗЗД и чл. 42, ал. 2 ЗЗД от М. Л. Ф. срещу Г. А. Л. са основателни и потвърждавайки първоинстанционното решение при условията на чл. 258, чл. 271 и чл. 272 ГПК, ги е уважил, като по отношение на застроения имот, предмет на н.а. № 164/2012 г., исковете са уважени до размера на наследствените права на ищцата – ѕ идеални части. Въззивният съд е приел за неоснователни твърденията на ответника за недопустимост на предявените искове, предвид разпоредбата на чл. 298 и чл. 299 ГПК, тъй като в случая не е налице влязло в сила решение за същото искане, на същото основание и между същите страни. В тази връзка съдът е приел, че производството по гр.д. №180/2014 по описа на Кубратския районен съд е образувано по иск, предявен срещу Г. А. Л. от Л. И. Г., за прогласяване недействителността на сделките -предмет на оспорване и в настоящото производство, но на различни основания, а именно иск по чл. 26, ал.2 ЗЗД – поради липса на съгласие и воля за сключване на посочените правни сделки; по чл. 26, ал.1, предл. трето ЗЗД – поради нарушение на добрите нрави и иск за унищожаване на същите по чл. 27, предл. четвърто, във вр. с чл. 29 ЗЗД – поради измама. По силата на чл. 227 ГПК производството по гр.д. №180/2014 по описа на Кубратския районен съд е продължило с участието на ищцата в настоящото производство М. Л. Ф. като единствен наследник на починалия в хода му ищец, т.е. в това производство тя е участвала като процесуален субституент – не в защита на свои, а на чужди материални права. Въззивният съд е приел, че в настоящото производство, освен, че се касае за искове с основания, различни от основанията, по които с влязло в сила решение е постановена сила на пресъдено нещо, то не е налице и същинско покритие на страните по спора, доколкото в това производство ищцата е предявила свои, а не чужди материални права. Следователно, в случая не е налице абсолютната процесуална предпоставка по смисъла на чл. 299 ГПК, препятстваща предявяването на исковете, която е налице само при пълен идентитет на страни, основание и петитум, какъвто в случая не е налице, поради което поставеното първоинстанционно решение е допустимо, а възражението на ответника за обезсилването му – неоснователно. По съществото на спора съдът е приел за установено от фактическа и правна страна, че наследодателят на ищцата при извършване на упълномощителната сделка дава мандат на ответника да упражнява неограничено изключително широк кръг негови лични и имуществени права, вкл. всякакви – неупоменати конкретно действия на управление и разпореждане с наличните му финансови средства и имуществени права на собственост, по отношение на всичките му недвижими имоти, които действия не обективират разум, ясно изразена и адекватна на съответната ситуация воля, разбиране на свойството и значимостта на извършваното, както и на следващите се от това му поведение последици. Това поведение е в резултат на неговото здравословно състояние – в периода на извършването на процесните сделки от данните по делото, в т.ч. и от заключенията на медицинските експертизи, съдът е приел за установено, че той е страдал от „смесена корова и подкорова деменция“, прояви на която са регистрирани от 2010 г., като провокиращ момент за влошаване на състоянието му изиграва смъртта на втората му съпруга, настъпила през 2009 г., при това със съпътстващи заболявания – артериална хипертония и хипертрофия на простата, в следствие на която болест е имал делириозни включвания/ епизоди; страхови и параноични изживявания и несъмнен интелектуален спад, при настъпили трайни и необратими дементни промени в психичното му състояние към датата на изготвяне на пълномощното, довели до ограничаване на дееспособността му, поради които той още към 2010 г. не е бил в състояние адекватно да преценява и съобразява интересите си, както и да предприема действия, които са в негова полза. Тези две обстоятелства – даването на безконтролна власт за извършване на всякакви действия на разпореждане с негово имущество, при липса на каквито и да било гаранции за осигуряване на действително нужните му издръжка и гледане, и полагането на отпечатък от десния палец поради заболяване – не физическо и обуславящо недъгавост, а дементно състояние на упълномощителя и ограничаване на неговата дееспособност, се съдържат в оспореното пълномощно, поради което съдът е приел, че е изпълнена е хипотезата на чл. 31, ал.2, предл. последно ЗЗД, съгласно която доказателствата за недееспособността на упълномощителя произлизат от самата упълномощителна сделка, имаща характер на едностранен договор, към който са приложими съгласно разпоредбата на чл. 44 ЗЗД правилата относно договорите, в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения. Към датата на извършването й – 22.08.2012 г., наследодателят на ищцата не е бил в състояние, позволяващо му да формира свободна воля и да ръководи постъпките си, поради което съдът е приел, че искът против Г. Л. за унищожаване на упълномощителната сделка, е основателен и доказан, и го е уважил. Уважил е и иска с правно основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД като е обявил за недействителен договор за продажба на недвижими имоти, сключен между Г. Л. и Л. И. Г. с н.а. № 164/2012 г. до размер ѕ идеални части. Приел е за основателни и е уважил на основание чл. 31, ал. 2, вр. с ал. 1 ЗЗД предявените искове като е унищожил сключените между Г. Л. и Л. И. Г. договор за дарение с н.а. № 40/2013 г. и договор за продажба на наследство от 19.12.2013 г., с нотариална заверка на подписите. За да уважи исковете, съдът е приел, че съгласно цитираните разпоредби, унищожаване на договор, сключен от дееспособно лице, ако при сключването му не е могло да разбира или ръководи действията си, може да се иска след смъртта му, ако приживе е било поискано поставянето му под запрещение или ако доказателството за недееспособността произлиза от същия договор. По делото няма спор, че преди смъртта си Л. Г. не е бил поставен под запрещение и не е било образувано производство за поставянето му под запрещение. Съдът е приел за доказана последната хипотеза на чл. 31, ал. 2 ЗЗД, въпреки че преди смъртта си Г. не е бил поставен под запрещение, същият е бил недееспособен, като доказателствата за това произлизат от оспорените договори. Продажбата и дарението, съставляващи разпореждане с всички притежавани от продавача недвижими имоти, не обективират разум, ясно изразена и адекватна на съответната ситуация воля, разбиране на свойството и значимостта на извършваното, както и на следващите се от това му поведение последици. Към датите на извършването им – 11.10.2012 г., 03.07.2013 г. и 19.12.2013 г., наследодателят на ищцата не е бил в състояние, позволяващо му да формира свободна воля и да ръководи постъпките си, поради което исковете против Г. Л. за унищожаване на продажбата, дарението и продажбата на наследствените му права, са основателни и доказани и са уважени.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на Европейския съюз и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
В случая като основание за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. По поставените процесуалноправни въпроси по отношение на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както се посочи по-горе, в действащата към момента на подаване на касационната жалба – 16.04.2018 г. редакция на тази разпоредба/Д.В. бр.86 от 27.10.2017 г./ противоречие с актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на Европейския съюз, не са изложени каквито и да е доводи, които да обосновават необходимост от обсъждане на това основание. В случая поставените правни въпроси от процесуално естество, които са от значение за изхода на спора и се отнасят до допустимостта на въззивното решение, са свързани с приложението на чл. 298 и чл. 299 ГПК, както и длъжен ли е съдът да се съобрази с посочената правна квалификация от ищеца. По тях обаче въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, че решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание като влязлото в сила решение има действие и за наследниците на страните, както и за техните правоприемници. И. на силата на пресъдено нещо е правораздавателната воля на съда, изразена в диспозитива на съдебното решение като следва да се има предвид, че силата на пресъдено нещо се формира по отношение на спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на исковата молба. Предмет на силата на пресъдено нещо не е само субективното материално право, откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който то се претендира. В основанието на иска се включват всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право с всички негови характеризиращи белези /правопораждащ факт, съдържание, носители/. В този смисъл, със сила на пресъдено нещо се ползват съдебно установените общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска. Според чл. 297 ГПК влязлото в сила решение е задължително не само за страните и техните правоприемници, но и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България, при което всеки от посочените органи при упражняване на служебната си дейност е длъжен да зачете постановеното с влязлото в сила съдебно решение, без да има право да пререшава въпросите, разрешени със сила на пресъдено нещо, когато същите следва да бъдат съобразени при последващ правен спор между страните. Забраната за пререшаемост / чл. 299 ГПК / е приложима за всяко отделно правоотношение, обхванато от предмета на делото. Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно. В отношенията между страните е формирана сила на пресъдено нещо по тези въпроси, която следва да бъде зачетена при всеки последващ спор. Забраната по чл.299, ал.1 ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици./т. 5 от ТР № 7/31.07.2017 г- по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, решение по гр.д. № 4301/2014 г., ІV г.о., по гр.д. № 148/2009 г., ІV г.о., по гр.д. № 7446/2014 г., ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК/. В случая, в съответствие с тази установена съдебна практика въззивният съд е приел, че производството по гр.д. №180/2014 по описа на Кубратския районен съд е образувано по иск, предявен срещу Г. А. Л. от Л. И. Г., за прогласяване недействителността на сделките – предмет на оспорване и в настоящото производство, но на различни основания, а именно иск по чл. 26, ал.2 ЗЗД – поради липса на съгласие и воля за сключване на посочените правни сделки; по чл. 26, ал.1, предл. трето ЗЗД – поради нарушение на добрите нрави и иск за унищожаване на същите по чл. 27, предл. четвърто, във вр. с чл. 29 ЗЗД – поради измама. По силата на чл. 227 ГПК производството по гр.д. №180/2014 по описа на Кубратския районен съд е продължило с участието на ищцата Ф. в настоящото производство като единствен наследник на починалия в хода му ищец, т.е. в това производство тя е участвала като процесуален субституент – не в защита на свои, а на чужди материални права. Въззивният съд е приел, че в настоящото производство, освен, че се касае за искове с основания, различни от основанията, по които с влязло в сила решение е постановена сила на пресъдено нещо, то не е налице и същинско покритие на страните по спора, доколкото в това производство ищцата е предявила свои, а не чужди материални права и в случая не е налице абсолютната процесуална предпоставка по смисъла на чл. 299 ГПК, препятстваща предявяването на исковете, която е налице само при пълен идентитет на страни, основание и петитум. Поради наличието на установена съдебна практика по този въпрос, която е съобразена от въззивния съд, основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е неприложимо.
По процесуалноправния въпрос – длъжен ли е съдът да се съобрази с посочената правна квалификация от ищеца, също е налице установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение. Според нея ищецът не е длъжен да квалифицира спорното право, чиято защита в исковото производство търси. Дори в исковата молба такава квалификация да е дадена, тя не обвързва съда. Правораздавателният орган е обвързан от изложените в исковата молба основания на претенцията, но не и от сочените от ищеца правни норми. Съдът е длъжен сам да квалифицира спорното право, като изхожда от твърденията на ищеца за правопораждащите факти и от искането за защита, формулирани в исковата молба. В случая тази установена съдебна практика е съобразена от съда – още в определението си по чл. 140 ГПК № 49 от 17.02.2016 г. по гр.д. № 554/2015 г. първоинстанционният съд, извършвайки проверка на редовността на исковата молба, съобразявайки се с изложените в нея основания и петитум, е квалифицирал предявените искове по чл. 31, ал. 2, вр. с чл. 44 ЗЗД и чл. 42, ал. 2 ЗЗД, като съобразно тази правна квалификация е разпределил доказателствената тежест между страните. Тази правна квалификация на предявените претенции е възприета и от въззивния съд, чието решение е предмет на касационното обжалване. Изложените съображения на практика са оплаквания по същество срещу правилността на решението, свързани с преценка и проверка на доказателствата, каквито в настоящото производство и пред настоящата инстанция не могат да бъдат извършени, те могат да бъдат обсъждани, само доколкото обосновават наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, какъвто не е настоящият случай.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, поради което по поставените правни въпроси не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5 от 26.02.2018 г., постановено по в.гр.д. № 147/2017 г. по описа на Разградския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 1556 от 16.04.2018 г. от Г. А. Л. от [населено място], [община].
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: