14
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№808
гр. София, 28.10. 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми юни през хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 3298 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от В. К. Г., ЕГН: [ЕГН] срещу въззивно решение № 1319, постановено на 25. 06. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Шести състав по въззивно т.д. № 3353 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение, постановено от Благоевградски окръжен съд по т.д. № 225/2012 г. в неговата част, с която е признато за установено съществуването на вземането на [фирма] – дружество, учредено и регистрирано по гръцкото законодателство, със седалище и адрес на управление: Република Гърция, [населено място], [улица], осъществяващо дейност в България чрез клона си „А. БАНКА-КЛОН БЪЛГАРИЯ“, със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], към В. К. Г., ЕГН: [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], за следните суми, дължими по договор за кредит № 28-072/2007 от 05. 11. 2007 год., продукт Нов А. кредит за покупка (договор за кредит) и Общи условия за предоставяне на А. ипотечен кредит за покупка и строителство и А. кредит ремонт кредити за реконструкция, ремонт или други нужди, както следва: 126 817.90 евро- просрочена главница, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 17. 10. 2011 год. – датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, до окончателното й изплащане; 11 919.35 евро – просрочена лихва върху редовна главница за периода от 16. 03. 2010 год. до 19. 07. 2011 год. включително; 2 927.11 евро – наказателна лихва върху просрочена главница за периода от 06. 01. 2010 год. до 12. 10. 2011 год. включително; 1 268.18 евро- такса за управление и обработка на кредита за 2010 и 2011 год.; 392,04 лв.- разноски за застраховка на имота съгласно чл. 22 от Общите условия към договора за кредит; 138,00 лв.- разноски за връчване на нотариална покана, както и в частта, с която В. К. Г. е осъдена да заплати на [фирма] сумата от 12 153,27 лв. – направени разноски пред първоинстанционния съд, както и срещу въззивното решение в частта му, с която е осъдена В. К. Г., ЕГН: [ЕГН] да заплати на [фирма] – дружество, учредено и регистрирано по гръцкото законодателство, със седалище и адрес на управление: Р. Гърция, [населено място], [улица], осъществяващо дейност в България чрез клона си „А. БАНКА- КЛОН БЪЛГАРИЯ“, със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], сумата от общо 8852,46 лв. – направени в заповедното производство разноски, от които 5601,64 лв. – заплатена по сметката на PC- П. държавна такса и 3250,82 лв. юрисконсултско възнаграждение
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, като се сочи, че подалият заявлението за издаване на заповед за изпълнение от името и за сметка на ищцовата банка юрисконсулт Любима Д. не била надлежно упълномощена да представлява [фирма], като се сочат конкретни твърдения за това (подробно изложени и в изложението на основания за допускане на касационно обжалване на решението, и възпроизведени по-долу в съответната част на настоящите мотиви.) Твърди се да е неправилен изводът на въззивния съд за редовно връчване на касатора, на нотариалната покана, с която банката го е уведомила за упражняването на правото си да обяви процесния кредит за предсрочно изискуем, поради което и касаторът счита, че претендираната от банката предсрочна изискуемост на кредита не е настъпила. Освен това се твърди, че при обявяването на предсрочна изискуемост на процесния кредит са допуснати сериозни нарушения, доколкото по делото било безспорно установено, че задължението по отпуснатия кредит е обезпечено с ипотека върху недвижими имоти – собственост на трето лице, страна по договора в качеството му на ипотекарен длъжник, съгласно т. 13 от ОУ към договора банката, запазвайки си правото да променя лихвения процент или други разходи по кредита, е следвало да уведомява кредитополучателя и поръчителите (в случая – ипотекарния длъжник) за извършените промени, а по делото липсвали данни, че банката е уведомила по предвидения в договора начин не само кредитополучателя, но и ипотекарния длъжник, последния – както за извършената от банката едностранна промяна на базовия лихвен процент по кредита, така и за обявяването му за предсрочно изискуем – нарушение на чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД.
В приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат основания за допускане на касационно обжалване.
Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго такова по спора, с което предявените срещу касатора искове да бъдат отхвърлени в цялост, със законните последици, претендират се разноски за всички съдебни инстанции.
Ответникът по жалбата оспорва същата, не претендира разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима.
В конкретния процесен случай обаче, не се установява по делото да са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното:
За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която е признато за установено съществуването на процесните вземания на банката-ищец към ответника – касатор, въззивният съд, като е разгледал изложените във въззивната жалба оплаквания срещу обжалваното първоинстанционно решение, е изложил в относимите към релевираните в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, решаващи свои мотиви, че е неоснователен доводът на жалбоподателя за липсата на процесуална правоспособност и представителна власт на заявителя (в заповедното производство) – ищец в исковото такова, доколкото заявител в заповедното производство може да бъде правосубектно юридическо лице, с каквото качество безспорно клонът на търговското дружество не разполага, но в конкретния случай, както е посочено и в заявлението за издаване заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, заявител е именно правосубектното юридическо лице [фирма] – дружество, учредено и регистрирано по гръцкото законодателство (видно от приложеното по делото уверение, издадено от Република Гърция), действащо чрез юрисконсулт Любима Д., надлежно упълномощена от Е. Л. – управител на „А. Б. – клон Б.”, който е на свой ред надлежно упълномощен от С. Н. Филаретос – Ген. директор на [фирма], и в полза на което именно юридическо лице, а не на клона, е издадена и заповедта за изпълнение. Въззивният съд е приел за неоснователен и доводът на жалбоподателя за неправилност на извода на първоинстанционният съд за настъпила предсрочна изискуемост на кредита, поради ненадлежно връчване на адресираната до кредитополучателя нотариална покана. Като се е позовал на задължителните разяснения, дадени в ТР № 4/14 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е изложил, че по силата на чл. 60, ал. 2 Закон за кредитните институции банката може да са поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.418 ГПК, когато „кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем”, поради неплащане на една или повече вноски, като на свой ред предсрочната изискуемост настъпва при кумулативното наличие на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем, и има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, а постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника-кредитополучател и то – преди подаване на заявлението. Въззивният съд е изложил по-натам, че относно връчването на нотариални покани съществува установена съдебна практика, създадена на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и обективирана в определение № 141 от 02. 02. 2010 г. по ч.т.д. № 496/2009 г. по описа на ВКС, ТК, I т. о. и др., съгласно която по силата на чл. 50 ЗННД при връчването от нотариуса на нотариални покани се спазват правилата на чл. 37-чл. 58 от ГПК. Въззивният състав е приел, че в конкретния процесен случай нотариалната покана е изпратена до кредитополучателя В. К. Г., оформена като получена по твърдение и на самият жалбоподател, от лицето К. Е. Г., което лице, видно от приложеното по делото удостоверение за родствени връзки № 000042/14. 03. 2012год., е баща на В. К. Г., с постоянен адрес: [населено място], [улица], т.е. адрес, на който живее и самата В. К. Г.. С оглед на изложеното, въззивният съдебен състав е счел, че процесната нотариална покана е надлежно връчена на 30. 08. 2011 год. (при дата на подаване на процесното заявление по чл. 417 от ГПК на 17. 10. 11 год.) на касатора В. Г., при условията на чл. 46, ал. 2, вр. с ал. 1 от ГПК, до който краен извод е достигнал и първоинстанционния съд.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се сочи, че представителната власт на ищеца – ответник по касация [фирма] се осъществява по следния начин: „ЗАЕДНО, ВИНАГИ ПО ДВАМА ЗА ЦЯЛОСТНАТА ДЕЙНОСТ НА [фирма] В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ЧРЕЗ КЛОНА СИ „А. БАНКА – КЛОН БЪЛГАРИЯ“. С протоколното решение, взето от Съвета на директорите на гръцкото дружество, с дата 25. 01. 2011 г. е решено, че „представителството на банката в България се възлага на следните лица, които винаги действат по двама…”. Решено е също така управителя за България г-н Л. да се упълномощи да действа самостоятелно по отношение предоставяне права за подписване на директори и ръководители на „А. банк – България“ и да им възлага правомощие по представителството и обвързването на банковия клон в рамките на текущите операции на офиса по месторабота…”, и тази воля се изпълнявала, видно от подадените заявления до търговския регистър за вписване на промени по партидата на клона, които са подписвани от поне двама от управителите, или когато са предявявали искове пред гражданските съдилища (както е сторено по търговско дело № 133/2010 год. по описа на Силистренски окръжен съд). По-натам, касаторът излага, че следвало да се даде отговор и на въпроса: „Надлежно ли е връчването на нотариална покана при условията на чл. 46 ГПК, след като връчителят не е изискал документ за самоличност от лицето, както и да отбележи качеството и данните на лицето, спрямо което извършва действието връчване или от което събира сведения?“, като твърди че в разписката към нотариалното удостоверяване е посочено, че същата е връчена на лицето К. Е. Г., без да се знае кое е това лице, пълнолетно ли, с каква адресна регистрация е и в какви отношения е с адресата – все въпроси, чийто отговор не е търсен в това нотариално удостоверяване. Не било ясно и как е установено, че това лице е именно К. Е. Г., доколкото не са снети данни от личната му карта. Липсата на тези данни правела нотариалната покана нередовно връчена на длъжника. Нямало спор, според касатора, че законодателят е предвидил връчването на съобщението да се извърши и на друго лице, и това друго лице може да бъде всеки пълнолетен от домашните на адресата или който живее на адреса. Под „друго лице”, което живее на адреса обаче, следвало да се разбира само лице, което живее на същия адрес, на който живее и самият адресат, т.е. лице, което живее в същото жилище. В случая било видно, че в сградата, на адреса на който е връчена нотариалната покана има шест самостоятелни жилища – апартаменти, всички те в една сграда, посочена като южен калкан, т.е. в същия имот с административен адрес [улица] имало още една сграда – северният калкан. Касаторът счита, че с оглед преценка по основателността на иска, най-важният въпрос, на който следвало да се намери отговор е: „Правомерно ли е обявяването на предсрочна изискуемост на договор за банков кредит, без да се уведомят за това всички страни по договора?“ По делото било безспорно установено, че задължението по отпуснатия кредит е обезпечено с ипотека върху недвижими имоти – собственост на трето лице, страна по договора в качеството му на ипотекарен длъжник, но липсвали данни, че банката е уведомила както кредитополучателя, така и ипотекарния длъжник, а ипотекарният длъжник не бил уведомен и, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем.
Предвид така изложеното, касаторът счита, че от значение за развитие на правото е ВКС да се произнесе по следните юридически значими въпроси, възникнали в спора, а именно:
1. Управителят на клон на чуждестранно юридическо лице може ли да упълномощава от името на чуждестранното юридическо лице?
2. Надлежно ли е връчването на нотариална покана при условията на чл. 46 ГПК, след като връчителят не е изискал документ за самоличност от лицето, както и да отбележи качеството и данните на лицето, спрямо което извършва действието връчване или от което събира сведения?
3. Правомерно ли е обявяването на предсрочна изискуемост на договор за банков кредит, без да се уведомят за това всички страни по договора?
С оглед на заявеното оплакване за неправилност на обжалваното решение касаторът счита, че така посочените правни въпроси, които са от съществено значение за изхода на обжалваното решение, са решени в противоречие с: 1. Определение №141 от 02. 02. 2010 г. на ВКС по ч.т.д. №496/2009 г., I т.о., ТК, докладчик съдията Тотка Калчева, с което е решено, че търговският клон не може да бъде страна в съдебния процес, поради което така издадената заповед за незабавно изпълнение, ведно с обжалваното разпореждане са обезсилени; 2. Решение № Ф-97 от 07. 12. 2010 г. на САС по т.д. № 61/2010 г., ТО, 3-ти състав, в което е постановено, че за да бъде извършено надлежно връчване на нотариалната покана, трябва връчителят да изиска документ за самоличност, както и да отбележи качеството и данните на лицето, спрямо което извършва действието връчване или от което събира сведения; 3. Определение № 373 от 19. 06. 2014 г. по търг.д. № 1010/2013 г. на Върховен касационен съд, в което било постановено, че „Формулираният в т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК въпрос следва ли при последваща промяна на базовия лихвен процент в договора на кредит кредитополучателят или поръчителят, които не са съгласни с тази промяна да отговарят само до размера на главница и лихви, за които първоначално са се договорили, е относим към предмета на спора, но отговорът му е изцяло в зависимост от установените факти и събраните доказателства по конкретното дело. Предвидената в клаузата на чл. 6 от процесния договор в полза на банката възможност едностранно да променя лихвения процент по кредита е поставена в зависимост от спазването на определени изисквания, най-важното от които е задължението на кредитодателя за незабавно уведомяване както на кредитополучателя, така и на поръчителите за тази промяна с оглед сключване на съответен анекс, регламентиращ издължаването на остатъка от кредита съгласно новите условия. Посочените изисквания са в съответствие със заложения в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД принцип, че договорите могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания предвидени в закона. В случая, с оглед данните по делото, посочените в ал. 2 от цитираната договорна клауза изисквания не са изпълнени от страна на банката по отношение на поръчителя-ответник по делото, който не е бил уведомен както за промяната на условията, така и за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, и това е мотивирало съда да направи решаващия извод, че банката неправомерно е обявила кредита за предсрочно изискуем, поради което поръчителят не дължи сумата по издадената на това основание заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК.“
По така поставените въпроси, настоящият касационен състав намира следното:
Първият въпрос е от една страна не правен, както изрично повелява чл. 280, ал. 1 от ГПК, но фактически, доколкото отговорът му изцяло би бил обусловен от конкретно установимите по отделното дело обстоятелства и на същия не би могло да бъде даден принципен отговор, независещ от събраните в конкретно производство доказателства, респ. – установените с тях факти досежно конкретният обем на правомощията на управителя на клон. Дори и условно да би се приело, че въпросът съставлява правен такъв и е релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, по отношение на него не би бил налице и претендираният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (доколкото се визира противоречие с определение, постановено в производство по чл. 274, ал. 3 от ГПК). Цитираното Определение №141 от 02. 02. 2010 г. на ВКС по ч.т.д. №496/2009 г., I т.о., ТК, като постановено в производство по чл. 274, ал. 3 от ГПК, действително е задължително за съдилищата. Същото обаче е постановено по принципиално различен казус, при който заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено от неправосубектен клон на иначе правосубектно юридическо лице, и съответно, в нарушение на правилата, уреждащи правосубектността, респ. – процесуалната правоспособност на участниците в гражданския процес (срв. чл. 27, ал. 1, вр. с 26, ал. 1 ГПК), заповедта за изпълнение е издадена не на правосубектното юридическо лице, а на неправосубектния му клон, поради което именно, а не както в настоящия случай – поради претендираната липса на представителна власт на лицето, подало заявлението, производството е било прието от касационния състав за недопустимо.
Вторият въпрос е от една страна ирелевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като необуславящ изхода на делото по см. на т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., доколкото въззивният съд не е основавал изводите си в частта му относно редовността извършеното връчване, на съдържанието на извършеното от помощник-нотариуса, връчил поканата удостоверяване в частта му досежно претендирания от касатора във въпроса му, конкретен начин на установяване на самоличността на лицето, което я е получило със задължение да я предаде на касатора, а на приетите за безспорно установени по делото с представеното от ищеца удостоверение за родствени връзки обстоятелства, че посоченото в разписката за връчване на поканата лице, с трите му имена, е именно баща на касаторката – адресат на поканата, както и че двамата живеят на един и същ адрес, поради което именно и само, съдът е приел извършеното връчване по реда на чл. 46 от ГПК, за редовно. По отношение на същия въпрос не е налице и претендираният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (доколкото се твърди противоречие с незадължителна, каузална практика на САС.) Така твърдяният допълнителен селективен критерий изисква идентичност или в голяма степен сходство във фактическите обстоятелства, обусловили изводите на съдилищата по двете дела, докато посоченото решение Решение № Ф-97 от 07. 12. 2010 г. на САС по т.д. № 61/2010 г., ТО, 3-ти състав е постановено по дело, по което фактическата обстановка е различна от установимата в настоящото производство. В разрешеният от САС случай, приетият от съда за нередовен опит за връчване на нотариалната покана е извършен по отношение лично на адресата на съобщението (поканата) и при отказ за получаването й от страна на неустановеното по претендирания от касатора ред, чрез проверка на личните документи лице, с последиците по чл. 44, ал. 1 изр. 5 и 6 от ГПК, в какъвто смисъл и решаващите изводи на съда са в насока на това, че с оглед приравняването на последиците от връчване при отказ, с тези като при получаване, няма правни аргументи, за да бъде игнорирана, именно при отказ, проверката на самоличността, като точно и само поради това съдът е изложил, че само чрез справка в официалните документи, длъжностното лице би могло да с убеди, извършва ли връчването точно на адресата и съответно адресатът ли е лицето, което заявява отказа. В процесния случай нищо от изложеното не е налице, доколкото връчването е извършено не на адресата, а на пълнолетно лице, живеещо на адреса и не при отказ, а при получаване на поканата от последното, със задължението да я предаде на адресата, при което и изводите на въззивния съд досежно редовността на връчването, са основани само на преценка относно наличието на обстоятелствата по чл. 46, ал. 2, вр. с ал. 1 от ГПК, които са принципиално различни от разглежданата от САС хипотеза за опит за връчване, при отказ на адресата, поради което и претендираното противоречие между двете съдебни решения не е налице.
Третият въпрос е изцяло ирелевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., поради което и същият не съставлява годен общ селективен критерий за подбор на касационната жалба. Оплаквания в изложената във въпроса насока за неправомерност на обявяването на предсрочна изискуемост на договор за банков кредит, поради неуведомяване за това всички страни по договора (и в частност, съобразно обосновката на въпроса – неуведомяване и на третото лице, ипотекирало свои имоти в обезпечаване на задълженията по договора), касаторът въобще не е релевирал пред инстанциите по същество, включително и във въззивната си жалба, която съобразно чл. 269 от ГПК рамкира правомощията на въззивния съд, при преценката на правилността на първоинстанционното решение, още по-малко пък – своевременно, с отговора си на исковата молба, поради което и въззивният съд, като е разгледал и се е произнесъл само по заявените в жалбата оплаквания, освен че въобще не е обсъждал подобен въпрос, но и не е бил длъжен да го прави. На свой ред, релевираното противоречие по този въпрос с посоченото Определение № 373 от 19. 06. 2014 г. по търг.д. № 1010/2013 г. на Върховен касационен съд, от една страна не е налице, доколкото последното е постановено по съвсем различен казус (като относимо към отговорността на главен длъжник и поръчител – вкл. и с оглед разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД, при изложени по настоящото дело твърдения за обезпечаване на дълга, чрез ипотека на имоти на третото лице), а от друга, като такова постановено в производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК, касационното определение въобще не съставлява практика, както по т. 1, така и по т. 2 от ал. 1 на чл. 280 ГПК (т.т. 2 и 3 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г.), та дори и да е установено противоречие с него, да е годно да обоснове допускане на касационно обжалване, като допълнителен критерий за такова допускане.
Поради изложеното и доколкото в случая не са налице императивно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, такова обжалване не следва да бъде допускано.
При този изход на делото в касационната инстанция, касаторът няма право на претендираните от него разноски, а ответникът по касация има право на разноски, но не претендира такива.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1319, постановено на 25. 06. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Шести състав по въззивно т.д. № 3353 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение, постановено от Благоевградски окръжен съд по т.д. № 225/2012 г. в неговата част, с която е признато за установено съществуването на вземането на [фирма] – дружество, учредено и регистрирано по гръцкото законодателство, със седалище и адрес на управление: Р. Гърция, [населено място], [улица], осъществяващо дейност в България чрез клона си „А. БАНКА-КЛОН БЪЛГАРИЯ“, със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], към В. К. Г., ЕГН: [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], за следните суми, дължими по договор за кредит № 28-072/2007 от 05. 11. 2007 год., продукт „Нов А. кредит за покупка“ (договор за кредит) и Общи условия за предоставяне на А. ипотечен кредит за покупка и строителство и А. кредит ремонт кредити за реконструкция, ремонт или други нужди, както следва: 126 817.90 евро- просрочена главница, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 17. 10. 2011 год. – датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, до окончателното й изплащане; 11 919.35 евро – просрочена лихва върху редовна главница за периода от 16. 03. 2010 год. до 19. 07. 2011 год. включително; 2 927.11 евро – наказателна лихва върху просрочена главница за периода от 06. 01. 2010 год. до 12. 10. 2011 год. включително; 1 268.18 евро- такса за управление и обработка на кредита за 2010 и 2011 год.; 392,04 лв.- разноски за застраховка на имота съгласно чл. 22 от Общите условия към договора за кредит; 138,00 лв.- разноски за връчване на нотариална покана, в частта на въззивното решение, с която В. К. Г. е осъдена да заплати на [фирма] сумата от 12 153,27 лв. – направени разноски пред първоинстанционния съд, както и в частта на въззивното решение, с която е осъдена В. К. Г., ЕГН: [ЕГН] да заплати на [фирма] – дружество, учредено и регистрирано по гръцкото законодателство, със седалище и адрес на управление: Р. Гърция, [населено място], [улица], осъществяващо дейност в България чрез клона си „А. БАНКА- КЛОН БЪЛГАРИЯ“, със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], сумата от общо 8852,46 лв. – направени в заповедното производство разноски, от които 5601,64 лв. – заплатена по сметката на PC – П. държавна такса и 3250,82 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: