14
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 809
гр. София,29.10. 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на втори юни през хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 3208 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от М. Н. С. против въззивно решение № 207/11. 07. 2014 г., постановено от Варненски апелативен съд, Търговско отделение по т.д. № 191 по описа на съда за 2014 г., с което е след отмяна на първоинстанционно решение от 13. 01. 2014 г., постановено от Варненски окръжен съд по т.д. № 186/2013 г., е уважен предявеният срещу касатора от [фирма], ЕИК:[ЕИК] иск за осъждане на касатора да заплати на ищеца – ответник по касация обезщетение за вреди от недобросъвестно управление, изразяващи се в липсващ актив на стойност 54 000,14 лв., ведно със законна лихва, считано от предявяване на претенцията до окончателното плащане, на осн. чл. 145 ТЗ, със законните последици.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, като се сочи, че изводите на въззивния съд по оценка на показанията на разпитаните по делото свидетели противоречат на принципни правни постановки в доктринерното разбиране за правната същност на гласните доказателствени средства, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение, като е разпоредил изслушаното по делото вещо лице да събере свидетелски показания, въз основа на които да даде заключение, тоест да изгради и крайните си изводи на свидетелски показания, което било недопустимо и в противоречие с основни принципи по ГПК, тъй като гласните доказателствени средства се събират пряко от съда, за да може последният да изгради възможно най-достоверни впечатления от тези доказателствени средства за носените от тях доказателствени факти в процеса, а приобщаването на събрани от вещо лице гласни доказателствени средства, тяхното коментиране и изграждане на правни изводи въз основа на подобно косвено събиране, и пресъздаване от едно трето лице е недопустимо. Недопустимо е според касатора и влече необоснованост на въззивното решение, отричането в самото решение, че съдът не е базирал изводите си на тези свидетелски показания, въпреки че ги е коментирал и цитирал, тъй като събирането им е недопустим способ, а подобно твърдение не се подкрепя от мотивите в обжалваното решение, тъй като съдът е базирал крайните си изводи именно на предположенията в самата експертиза, а предположенията в експертизата са базирани именно поради възлагането на задача от съда, вещото лице да основе заключението на база търсене на следи от склад/конструкция, и събиране на свидетелски показания. По-натам, според касатора, не отговаря на истината, че допускането на експертизата не е оспорено от него, щом още с отговора на въззивната си жалба настоява, че подобна експертиза е недопустима. Твърди се необоснованост на решението, тъй като, според касатора, било налице признание от насрещната страна относно построяването с процесните панели на склад, а когато признание по делото съвпада с вече доказани от насрещната страна доказателствени факти в първоинстанционния процес, то въззивния съд е бил длъжен поне да съпостави и обсъди посочените признания на един и същ факт с вече доказаните факти в първоинстанционния процес, като въз основа на това също да изложи мотиви, което съдът не бил сторил. Претендира се допуснато от въззивния съд нарушение на забраната по чл. 266, ал. 1 ГПК, доколкото според чл. 266, ал. 3 ГПК въззивният съд може да събира доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения, изразяващи се в погрешната му преценка, че те не са допустими, относими или необходими за изясняване на спора, а в процесния случай във въззивната жалба от една страна било новост признанието на противната страна за изградения склад/цех, което било доказан факт в първоинстанционния процес, а от друга – въвеждането на нови твърдения за недостатъчност на количествата вложени материали и тяхното качество, което изменяло първоначалната хипотеза в предявената искова претенция. Освен това, новозаявените от въззивника – ответник по касация факти не били нито нововъзникнали, нито новоузнати и са за фактическа обстановка, която не съществувала повече от три години, и следователно освен с допустимите доказателствени средства – тези събрани в първоинстанционния процес, не можело да се установяват с предположения във второинстанционния – такива за следи от склад и оттам – недопустимо изчисляване на неговата кубатура, както и качество на вече липсващи вложени материали, поради събаряне на склада от самия ищец и въззивник.
В приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат основания за допускане на касационно обжалване.
Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният срещу касатора иск да бъде отхвърлен в цялост, със законните последици, претендират се разноски.
Ответникът по жалбата оспорва същата, претендира адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима.
В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното:
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е изложил в относимите към релевираните в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, решаващи свои мотиви, че между страните не са спорни обстоятелствата относно съществуването на възлагане за управление на ответника в периода 12. 01. 2009 г. до 04. 12. 2011 г., относно закупуване от страна на ищцовото дружество, представлявано тогава от ответника – касатор, на покривни панели на стойност 54 000,14 лв., за което е била издадена фактура от 29. 10. 2010 г. от доставчика [фирма], и касов бон за плащане в брой, както и досежно обстоятелството, че закупената стока е нова, а не употребявана, и по съществото си съставлява сандвич-панел с полиуретанова топлоизолация между два обработени метални листа, който преобладаващо се използва за изграждане на покриви. Въззивният съд е приел, че съобразно заключението на назначената ССЕ, фактурата е отнесена към заприходяване на дълготраен материален актив, в раздел „Машини и оборудване“, а не като стока, ВЛ е категорично, че през 2010 г. няма друго придобиване на подобен актив, което да съответства на отразената балансова стойност на заприходено оборудване с начислена амортизация, и експертът е установил стойностно съвпадение на закупеното по фактурата единствено с амортизируем нетекущ актив, но не и с краткотраен актив от материален запас или предназначена за продажба стока. И през следващата 2011 г. вещото лице установява съвпадение на стойностите със същата амортизация, което съответства и на обявен ГФО за 2011 г. по партидата на ищцовото дружество в ТР. Въззивният състав е изложил, че съгласно чл. 182 ГПК вр. чл. 55 ТЗ, вписвания в счетоводни книги се преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед на другите обстоятелства по делото, а според текста на чл. 12 ГПК съдът преценява всичките доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение. При извършена такава преценка, въззивният съд е приел, че счетоводното отразяване на закупената стока като Д. за финансовите 2010 и 2011 год. не презумира нейното наличие, респ. влагането й в изграденото временно строително съоръжение. Действително, отчетът за финансовата 2011 год. е съставен и одобрен от новия собственик на дружеството с решение от 30. 03. 2012 год., обаче това одобряване е осъществено на фона на предприети действия за изискване на отчетност от ответника досежно разходваните средства, вкл. за търсене на отговорност поради непредставяне на информация за финансовото състояние и дейността на дружеството, в какъвто смисъл съдът е ценил протоколи на ОС от 27. 10. 2011 год. и 16. 11. 2011 год., а с покана за доброволно изпълнение от 13. 02. 2012 год., връчена на 14. 02. 2012 год. новият управител на ищцовото дружество е изискал информация от ответника досежно „присвояване на машини, разходване на финансови средства за лични цели и закупуване на стоки, несвързани с дейността на дружеството”, като поканата съдържа и изрично изявления за реално „възстановяване” на закупените покривни панели. Следователно – одобряването на ГФО за финансовата 2011 год., при съобразяване и на останалите предприети от ищцовото дружество фактически и правни действия за реализиране на отговорността на ответника, не може да се приравни на признание от ищеца, че активът е наличен и вложен в Д..
По отношение на твърдяното от ответника влагане на закупените покривни панели в изграждането на временно производствено помещение, въззивният съд е изложил, че с договор от 22. 04. 2010 год. ищцовото дружество е наело открита площ от 100 кв.м., находяща се в [населено място], В. област, като договорът за наем е прекратен на 31. 12. 2011 год. (допълнително споразумение от 10. 11. 2011 год.) От представения протокол на л. 5 от делото е видно, че към 20. 12. 2011 год. в наетата открита площ са били разположени фургон от две помещения на колела; дървен навес с площ от 50 кв.м. и работно помещение. Съобразно заключението на СТЕ, назначена от въззивната инстанция, работното помещение – сглобяема временна постройка обхваща площ от 71, 50 кв.м., като въззивният съд изрично е изложил, че изводът на експерта е базиран на оглед на място и съществуващите следи от сглобяема временна постройка – от монтаж и демонтаж на носещата метална конструкция. Заключението на вещото лице, като неоспорено е кредитирано от съда в посочената му част, като компетентно и обосновано, а възраженията на ответника, насочени към обосноваване на по-голяма площ на изграденото работно помещение, въззивният съд е приел за недоказани в производството, като противоречащи на размера на наетата площадка от 100 кв.м., и доказаното разполагане в същата както на производствено помещение, така и на навес и фургон (в какъвто смисъл е изложеното по-горе в мотивите на въззивното решение, като основано на представен по делото писмен протокол.) Въззивният състав е изложил, че установената квадратурата на сглобяемата постройка сочи, че за строителството на същата са били обективно и присъщо необходими общо 488 кв.м. материали за обшивка, при отчитане и на коефициент за разкрояване (според заключението на СТЕ), следователно – остатъкът от 875, 64 кв.м. термопанели не са вложени в изграждането на цеха, същите не са налични и съгласно описа по протокол от 20. 12. 2011 год., и няма данни да са отчуждени от дружеството, а визираният в протокола материал – аква панел, съобразно утвърдената търговска практика съставлява циментова плоскост, която не е идентична със закупените покривни панели. При така изложеното, въззивният съд е приел, че придобитите строителни материали от 875, 64 кв.м. съставляват липса, съставляваща доказан по делото управленски деликт. Отделно от изложеното въззивният състав е изложил, че по делото са събрани доказателства за наличие на разминаване между закупения материал и вложения такъв. Съобразно приобщените гласни доказателства – показания на св. А. А. и П. Димитров, складът или цехът в [населено място] бил направен от материали втора употреба, вложените употребявани плоскости били бели, отвън с ламарина, а отвътре с пяна, панелите били наранени, вкл. с ясни следи от дупки от предишен монтаж. Съдът е кредитирал показанията на тези двама свидетели, доколкото същите имали трайни и непосредствени впечатления от вещта, а показанията им са безпротиворечиви, и свидетелите са бивши, а не настоящи служители на ищцовото дружество, поради което възможна тяхна заинтересованост от спора е изключена. Обратно – показанията на св. Д. П. П., според който панелите нямали следи от наранявания или повторен монтаж, не са кредитирани от въззивния състав, доколкото същите имат изолиран характер, и като изхождащи от лице, което е посещавало само два пъти площадката на ищеца, за разлика от останалите разпитани свидетели, и доколкото последният свидетел описва цеха като помещение от 150 – 200 кв.м. – факт, който съдът е приел за невъзможен, с оглед доказаната квадратура на наетата открита площадка, а същите показания в частта относно невъзможността за повторна употреба на панелите съставлява технически извод, който е в явно противоречие със заключението на СТЕ за принципна технологична възможност за изграждането на постройка с термопанели втора употреба. В обобщение и при така изложената съвкупна преценка и анализ на събраните гласни доказателства въззивният съд е приел, че закупените нови покривни панели не са вложени в изграждането на постройка, обслужваща стопанската дейност на ищеца, а отделно от това, съдът е приел за нелогично използването на покривни панели за пълното изпълнение на постройка при условие, че са налице разработени на пазара стенни панели, съобразно заключението на СТЕ. В края на мотивите си въззивният съд изрично е посочил, че при изследване на спорното правоотношение не базира изводите си на заключението на СТЕ в частта, в която вещото лице е формирало изводи за вложените материали в постройката, доколкото в тази му част заключението на ВЛ се основава на събрани от експерта гласни доказателства, което съставлява недопустим доказателствен способ.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се сочи, че в обжалваното въззивно решение Варненски апелативен съд се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – общо пресъздаване на съдържанието на т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК. Сочи се, че въззивният съд бил отговорил на по-долу формулирания въпрос двузначно – веднъж положително, формулирайки по свой почин задачи към експертизата от които вещото лице да направи своето заключение и втори път – отрицателно, в съдебното решение, отричайки законосъобразността на поставените въпроси, върху които вещото лице е изградило заключението си, но приемайки последното. Така Варненски апелативен съд, според касатора обосновал крайните си изводи отговаряйки на следният процесуалноправен въпрос:
Допустимо ли е събиране на гласни доказателствени средства, чрез назначаване на експертиза, като гласните доказателствени средства се съберат от вещо лице, въз основа на които същото да обоснове и заключението си? Въпросът, според касатора е пряко свързан с точното приложение на закона и с развитието на правото, тъй като до момента известната му практика не е отговорила конкретно на подобен въпрос (допълнителен селективен критерий по т. 3 на ал. 1 от чл. 280 ГПК.) Според касатора, прието е доктринерното разбиране, че гласните доказателствени средства се събират пряко от съда в съдебно заседание, но не съществува практика, която да отрича събирането им чрез вещо лице, а практиката на ВКС не отрича, нито изключва събирането на гласни доказателствени средства от вещо лице, назначено от съда. Излага се още, че няма спор в доктринерното разбиране, че назначаването на вещо лице се налага поради необходимостта от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението. Следователно предмет на доказване с това доказателствено средство са факти, обстоятелства и причинно-следствени връзки, за които са необходими специални знания, но не и логически и правни изводи или пък изводи, касаещи приложението на закона. Така например вещото лице не е компетентно да определи какъв е характерът на спорното правоотношение, доколкото това е празен въпрос, на който следва да отговори съдът, на базата на закона. Поддържа се, че при изготвяне на заключението си вещото лице не може да събира доказателства, включително и гласни такива, или да дава правна преценка на доказателствата, които са събрани от съда. То следва да изгради своето заключение както въз основа на своите знания и опит, така и върху събраните и проверените в съда доказателства, и на представените му от страните писмени доказателства, но не и въз основа на свидетелски показания, които е събрало и които не са били проверени в съда – противоречие с Решение № 1510 от 12. 10. 1956 г. по гр.д. № 6329/1956 г., 1 г.о. на ВС, както и че заключението на вещото лице трябва да почива на обективни данни, а не на предположения, в противен случай се стига както до необоснованост на самото заключение, така и до необоснованост на съдебното решение, изградено върху него – противоречие с Решение № 1072 от 06. 07. 1956 г. по гр.д. № 4267/1956 г., I г.о. на ВС (допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК).
Така поставен, въпросът не съставлява годен общ критерий за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., като изцяло несъответен на установимите по делото, както процесуални действия, така и изводи на въззивния съд, обусловили изхода на спора в обжалваното му решение. Ясно е видно, както от определението на въззивния съд за назначаване на визираната от касатора СТЕ във въззивната инстанция, така и от съдържанието на заключението на ВЛ в кредитираната от съда негова част (относно квадратурата на постройката, установена при огледа на ВЛ на място, необходимите за изграждането й, като площ панели и наличието на пазара на стенни такива, в отлика от процесните покривни, които заключения са основани единствено на специалните знаниа на ВЛ), че на ВЛ нито е поставяна от съда задача за събиране на гласни доказателствени средства, въз основа на които да обосновава заключението си, нито пък в частта му, в която въззивният съд го е кредитирал, и на която част от заключението на ВЛ съдът е основал изводите си досежно спорната между страните, квадратура на процесния склад, и необходимите за изграждането му, като сумарна площ панели, това заключение е основано на събирани от ВЛ гласни доказателства. Напротив – в частта му по първата задача на СТЕ, съдът е указал на ВЛ да извърши оглед на място и да определи налице ли са съществуващи следи върху терена от спорния склад и с какви размери. Само в случай, че квадратурата на склада не може да бъде определена вследствие на огледа и следите на терена, и само за нуждите на отговора на третия въпрос – закупеното количество покривни панели достатъчно ли е или надхвърля количеството материали, необходими за влагането в склад с размерите, установени при изпълнение на първата задача – т.е. – вследствие извършения от ВЛ оглед на терена, съдът е указал на ВЛ да съобрази дадените свидетелски показания за размера на склада, при което ясно и безспорно е, че става въпрос за събраните по делото от разпита на свидетели пред съда, свидетелски показания досежно този размер, а не за събиране на каквито и да било свидетелски показания от самото ВЛ. При това до необходимост ВЛ да определя площта на склада въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели не се е стигнало, доколкото в частта, в която съдът е основал изводите си на заключението на ВЛ досежно установения от ВЛ и възприет от съда, размер на склада, заключението на ВЛ се основава само и единствено на огледа на терена, и това е също ясно видно от самото заключение, а в частта им, в която изводите на ВЛ са действително основани на спомени на очевидци (вида на вложените в постройката материали), същите изводи са категорично и ясно отхвърлени от съда, като допустимо доказателствено средство, видно от възпроизведените мотиви на въззивното решение. Поради изложеното не е налице и твърдяното противоречие с цитираната каузалната практика на ВС.
Поставят се и процесуалноправните въпроси: Следва ли при назначаване на експертизата съдът да посочи, кои факти подлежат на установяване? Посочването на кои факти подлежат на установяване свързано ли е с необходимостта от обосноваване на нуждата от специални знания и умения от областта на науката и изкуствата? При опита за обосноваване на същите се твърди само, че при назначаване на експертизата не е посочено кои факти подлежат на установяване, тъй като експертизата била натоварена със задача да дири следи от премахнат от самия ищец обект. Въпросите са от една страна изцяло теоретични и съответно – неотговарящи на императивно законоустановените в чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г. изисквания, като към правни въпроси, съставляващи годно общо основание за допускане на касационно обжалване. От друга страна, първият от тези два въпроса, отново е изцяло несъответен на установимите по делото да са действително извършени от страна на въззивния съд, негови процесуални действия – в задачата на експертизата съдът ясно е посочил подлежащите на установяване факти, а конкретният смисъл на втория въпрос от поставените два, преценяван в светлината на целите и уредбата на производството по чл. 288 от ГПК, каквото е настоящото, остава неясен, както неясна е и претендираната, конкретна връзка на така формулирания въпрос на касатора с останалите му твърдения, и оплакванията му срещу въззивното решение.
Поставя се, като следващ процесуалноправен въпрос още: Публикуването на съставени и одобрени Годишните финансови отчети за съответната финансова година, както и на счетоводни записвания от едноличният собственик, съответно представителен орган на дружеството имат ли обвързващо действие за самото дружеството? Твърди се, че на така поставения въпрос въззивният съд е отговорил отрицателно, както и че на касатора не му е известна практика по поставения въпрос. Така, както е поставен, въпросът не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, вр. с т. 1 от ТР № 1/2010 г., доколкото видно от възпроизведените и в настоящите мотиви, решаващи изводи на въззивния съд в решението му, отговорът му не е обуславящ изхода на делото във въззивната инстанция. Никъде в мотивите си въззивният съд нито е формирал, нито е изложил становище в противен на претендирания от касатора, чрез начина на формулирането на въпроса му смисъл, който да е обусловил крайните му изводи досежно основателността на предявения иск, поради което и претендираният от касатора отговор на въпроса не би довел до друг изход на делото във въззивната инстанция. Напротив – решаващите изводи на съда по преценка на обстоятелствата, включващи се в предметния обхват на въпроса, се основават на установените от съда да са предприети от страна на ищцовото дружество различни действия за ангажиране на имуществената отговорност на касатора, вкл. и чрез искане за реално възстановяване в полза на дружеството, на закупените, и твърдяни да от последното да са липсващи, процесни покривни панели, в какъвто смисъл е и формираният, и изложен краен извод на съда в насока на това, че одобряването на ГФО за финансовата 2011 год., при съобразяване и на останалите предприети от ищцовото дружество фактически и правни действия за реализиране на отговорността на ответника, не може да се приравни на признание от ищеца, че активът е наличен, и вложен в Д.. В крайна сметка изводите на съда, обусловили ангажирането на имуществената отговорност на касатора, се основават само и единствено на приетата от съда за установена, независимо от конкретния начин на осчетоводяването на процесните панели, тяхна физическа, фактическа липса, като дружествен актив.
По отношение на същия въпрос, както и по отношение на всички, така изложени, формулирани от касатора с твърдения да съставляват годен общ селективен критерий за допускане на касационно обжалване въпроси в изложението му, по делото не се установява да е налице и общо претендираният, допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Наличието на такъв критерий не се обосновава, както от формалното позоваване на съдържанието на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която го въвежда, нито пък твърдяната от касатора липса на практика на касационната инстанция по даден въпрос, сама по себе си е годна да обоснове такова наличие, съгласно задължителните указания, дадени с т. 4 от ТР № 1/2010 год. по т.д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. От страна на касатора нито се посочват, нито се установяват по делото, било конкретни неясни, противоречиви и/или непълни правни норми, приложими в отговор на формулираните въпроси, и налагащи създаването на съдебна практика по прилагането им, или осъвременяване на практиката, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито пък се сочи също конкретна съдебна практика, налагаща промяна на вече създадената такава, поради неточно тълкуване, или пък осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия.
Поради изложеното и доколкото в случая не са налице императивно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, такова обжалване не следва да бъде допускано.
При този изход на делото в касационната инстанция, касаторът няма право на претендираните от него разноски, а ответникът по касация има право на такива, представляващи адвокатско възнаграждение за защита в касационната инстанция, в установения по делото да е заплатен размер, срещу който от противната страна не е релевирано възражение за прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 207/11. 07. 2014 г., постановено от Варненски апелативен съд, Търговско отделение по т.д. № 191 по описа на съда за 2014 г.
ОСЪЖДА М. Н. С., ЕГН: [ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на [фирма], ЕИК:[ЕИК] сумата 3400 лв. адвокатско възнаграждение за защита в касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: