5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 81
гр. София, 15.02.2019 г.
Върховeн касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари, през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 223/2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на „Юробанк България“ АД, [населено място], против определение № 587/28.09.2018 г. по ч.т.д. № 545/2018 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено определение № 2613/20.07.2018 г. по т.д. № 310/2018 г. на Окръжен съд Варна, с което производството по делото е спряно на основание чл. 229, т. 4 ГПК, до приключване с влязъл в сила акт на производството по гр.д. № 9390/2017 г. по описа на Районен съд Варна.
Жалбоподателят счита, че процесното определение е неправилно. Обосновава това свое разбиране с факта, че предмет на иска му е само главницата по отпуснатия кредит, която при това не е погасявана изобщо, поради което обстоятелството дали договорните клаузи и тези на последващо сключените анекси, касаещи възнаградителната лихва, биха били прогласени за нищожни, се явява ирелевантно за произнасянето по спора. Навежда довод, че оспорване действителността на клаузите се предприема недобросъвестно от длъжниците, като начин за стопиране принудителното изпълнение на банката за продължителен период от време.
Ответната страна – Г. Е. Д. и А. И. М., чрез процесуален представител адв. М. К., оспорва наличието на основанията за допускане до касационен контрол и основателността на частната касационна жалба. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт.
За да потвърдят определението на Окръжен съд Варна, апелативните съдии са констатирали, че предмет на спряното т.д. № 310/2018 г. е установяване съществуването на солидарно задължение на ответниците към частния касатор в размер на 100 412.97 швейцарски франка, представляващо част от дължима главница по Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 41007 от 14.07.2008 г., изменен с допълнителни споразумения от 10.12.2009 г., 28.07.2010 г., 09.02.2011 г., 29.09.2011 г., 16.05.2012 г., 15.12.2012 г., 30.07.2013 г., 31.03.2014 г. и 05.11.2014 г., за периода от 10.06.2015 г. до 24.09.2017 г., както и сумата от 478 лева, представляваща банкови такси за периода от 08.09.2017 г. до 24.09.2017 г., ведно със законна лихва за забава от 25.09.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 14633/2017 г. по описа на Районен съд Варна. След извършена служебна проверка ,съдебният състав е съобразил, че предмет на гр.д. № 9390/2017 г. по описа на Районен съд Варна е прогласяване на нищожността на чл.1, чл.2, чл.21 и чл.23 от договора за кредит за покупка на недвижим имот, в качеството им на неравноправни по смисъла на ЗЗП / макар квалифицирайки нищожността като „ противоречие със закона „ , вместо „противоречие с добрите нрави„, проявление на която е нищожността по смисъла на ЗЗП /, както и на същото основание прогласяване нищожността на чл.3 и чл.12 от договора и клаузи от допълнителните споразумения / анекси /, ведно с осъждане на банката – жалбоподател да заплати сума , в размер на 6414,10 лв., представляваща разлика между стойността на заплатеното и действително дължимото, с оглед нищожността на оспорените клаузи. Чл.1,чл.2., чл.21 и чл.23 от договора за кредит касаят формиране на главницата и погасителните вноски по същата, предвид специфичното договаряне на отпускането й в равностойност в швейцарски франкове и дължимост при превалутиране, а останалите атакувани разпоредби от договора за кредит – изменението в размера на възнаградителната лихва. Атакуваните клаузи в допълнителните споразумения се отнасят до договореното капитализиране на лихва върху главница и олихвяването й .Решаващият състав е аргументирал наличие на преюдициалност между делата, като е счел, че разрешението по висящия спор, повдигнат пред Районен съд Варна, в частта относно недействителността на договорните клаузи, е обуславящ спрямо това по установителния иск по чл. 422 от ГПК, предмет на производството пред Окръжен съд Варна. Приел е за неоснователно възражението на банката – жалбоподателя, за липса на преюдициалност между делата, обосновано с разликата между размера на претендираните суми, доколкото исковете макар и различни по основание, касаят проверка на действителността на един и същ договор за кредит и допълнителните споразумения към него.
В обосноваване допускане на касационното обжалване страната формулира процесуалноправен въпрос: Следва ли исковото производство за събиране на вземането, поради предсрочна изискуемост (установителен или осъдителен иск) да бъде спирано, когато кредитополучателят е подал иск за прогласяване на нищожността на клаузи от договора за кредит, при условие, че: хипотеза 1: кредитополучателят от дълго време не обслужва кредита и просрочената сума значително надхвърля претендирана „надвнесена“ сума, поради едностранно увеличаване на лихвения процент от страна на банката и/или курсови разлики при кредит във валута с променлив курс; хипотеза 2 банката претендира главница или част от главница, а искът на кредитополучателя касае лихвите по кредита? Сочи се, че отговорът на въпросите е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/. Като самостоятелно основание за допускане се поддържа очевидна неправилност на въззивното определение /чл. 280, ал. 2 пр. трето ГПК/.
Така формулиран, въпросът не отговаря на изискванията за правен, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В съдържанието му по начало не са включени съществени предпоставки за даване на отговор, доколкото същественият, разрешен от въззивния съд въпрос, е наличието на преюдициалност, с оглед правопораждащия характер на договора за задълженията по ипотечния кредит. В първата си хипотеза въпросът е правно несъстоятелен, тъй като законодателят не е предвидил, като основания, изключващи спирането на основание чл.229 т.4 ГПК, въпреки наличие на преюдициалност, размера на обусловения иск и поведението на длъжника. Във втората хипотеза въпросът е несъответен на фактологията по спора, тъй като оспорените клаузи – предмет на обуславящото производство – касаят и формирането на главницата, респ. погасителните вноски по същата, а не единствено формирането на възнаградителната лихва. Но дори да би имало за предмет единствено договорните клаузи касаещи формирането на акцесорните вземания, предвид реда за погасяване на задълженията с различен произход, обуславящото производство отново би било от значение за формиране размера на дължимата главница, предмет на обусловеното.
Дори да се приеме, че е обоснован общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, необоснован се явява, единствено с формалното посочване на разпоредбата, допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК . Съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, в тази хипотеза следва да се посочи непълна, неясна или противоречива правна норма, чието тълкуване е предпоставило противоречива съдебна практика /съответно наведена от страната / или макар при еднозначна, непротиворечива съдебна практика, да са обосновани предпоставки за нейното преодоляване като неправилна, с оглед промяна в обществените условия или изменение на законодателството, с цел осигуряване точното прилагане на закона и за развитието на правото. Няма противоречие в създадената по приложението на чл.229 ал.1 т.4 ГПК практика, относно преценка на преюдициалността, като единствено условие за постановяване спиране на съдебното производство на това основание. Такава преюдициалност е съобразявал и изследвал и въззивният съд, считайки че действителността на цитираните в атакуваното определение договорни клаузи, предмет на обуславящия иск, противопоставена като правоизключващо възражение от ответника, е с обуславящо значение за установяване съществуването на дълга – главница и лихви , предмет на иска.
Не е налице и основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 пр. трето ГПК, доколкото очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им,събраните доказателства и тяхното съдържание. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл.281 т.3 ГПК, но не и към очевидна неправилност. Такова проявление на очевидна неправилност в мотивирането на преюдициалността настоящият състав не установява от съдържанието на съдебния акт.
Ответната страна претендира разноски. Договореното възнаграждение в размер на 1500 лв., внесено изцяло в брой, се удостоверява с представен списък на разноски и договор за правна помощ, който с оглед задължителните постановки в т.1 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 на ОСГТК на ВКС има характер на разписка. Искането съгласно чл.78, ал. 3 ГПК е основателно и следва да се уважи. Направеното от частния касатор възражение за прекомерност е неоснователно. Поисканото възнаграждение от 1500 лева е под минималния размер на адвокатското възнаграждение, изчислимо в размер от 1663.39 лева, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 вр. чл. 7, ал. 1, т. 7 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 587/28.09.2018 г. по в.ч.т.д. № 545/2018 г. на Апелативен съд Варна.
ОСЪЖДА „Юробанк България „ АД , на основание чл.81 вр. с чл. 78 ал.3 ГПК, да заплати на Г. Д. и А. М., сумата от 1 500 лева – понесени за производството разноски от заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: