5
Р Е Ш Е Н И Е
№ 81
гр. София,20.07.2015 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публичното заседание на двадесет и трети април две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
при участието на секретаря М. М., като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 1823 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], срещу решение № 1097 / 17.06.2013г. по в.гр.д. № 1335/2013г. на Апелативен съд – П., с което е потвърдено решение № 471 / 17.10.2013г. по т.д. № 970/2011г. на Окръжен съд – Пловдив, в частта за осъждане на касатора да заплати на [фирма] на основание чл.79, ал.1, пр.1-во ЗЗД сумата от 82 353,86 лева, представляваща незаплатено възнаграждение за СМР по сключен между страните договор за строителни дейности № 91 / 16.08.2010г. и споразумение към него от 17.08.2010г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 11.11.2011г. и разноски по делото.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради което се иска отмяната му и отхвърляне на исковете. Поддържа се, че е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като е прието за неоснователно направеното от общината възражение за забава на изпълнението на договора, поради неправилно възлагане в тежест на общината на доказването на началото на течение на срока за изпълнение на възложените работи, като се твърди, че е недопустимо ответникът по иска да доказва изправността на ищеца – изпълнител по договора. Забавата се доказва от факта, че обектът не е въведен в експлоатация на определената за това в договора дата. При липса на доказателства за спиране течението на срока, следва да се приеме, че уговорените срокове за изпълнение между страните не са спазени, което води до лошо изпълнение като форма на неизпълнението. Формално са наведени касационните основания – нарушение на материалния закон и необоснованост на решението, без да се конкретизира в какво те намират проявление.
Ответникът по жалбата, [фирма], намира същата за неоснователна. Иска обжалваното решение да бъде оставено в сила, като му се присъдят направените от него за касационното производство разноски в размер на общо 6500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, съобразно представени списъци по чл.80 ГПК.
С определение по чл.288 ГПК на ВКС е допуснат касационен контрол на обжалваното въззивно решение по въпроса за евентуална му недопустимост, предвид произнасяне от съдилищата по осъдителен иск, а не по специалния установителен иск по реда на чл.422 ГПК за установяване на вземане, в хипотеза, когато присъденото парично вземане е в размер над 25 000 лева и е предмет на издадена и необезсилена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че първоначално искът е предявен като установителен по реда на чл.422 ГПК, с оглед издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, но поради нейната нищожност, като издадена по заявление извън компетентността на съда по чл.410, ал.1, т.1 ГПК – за вземане за парична сума над 25 000 лева, страната е преминала от установителен към осъдителен иск. Уважен е осъдителен иск с правно основание чл.266 ЗЗД, като е прието, че ответникът по иска дължи заплащане на възнаграждение за работата, която е приета въз основа на двустранно подписани протоколи, без забележки за некачествено изпълнение, каквито обстоятелства не се и навеждат от общината – възложител. При определяне на размера на възнаграждението съдът е приспаднал от общата стойност на фактурираните задължения извършените от общината плащания преди и по време на висящността на делото, като падежът е приет за настъпил, с оглед осъществяването на обстоятелствата по чл.6 от договора, изискващ плащането на възнаграждението да се извърши в тримесечен срок от въвеждане на обектите в експлоатация и депозиране на фактура в счетоводството на възложителя. Решаващият състав е счел за неоснователно и възражението за наличие на забава на изпълнението на строителните дейности. В тази насока са изложени съображения, че сроковете за изпълнението им не текат от подписване на договора, а от друг момент- датата на съставяне на протокол обр.2 и регистрирането му или протокол за предаване на площадката. За обособени позиции 4, 5 и 6 от договора предаването на площадката е извършено съответно на 10.09.2010г. и на 13.09.2010г., като по позиция 4 протоколът за приемане на работа е от 13.09.2010г. и изпълнението е без забава; по позиции 5 и 6 протоколите за приемане на работата не съдържат дата, но тъй като в тях не се съдържат възражения за срока, не се установява той да не е спазен; по отношение на останалите позиции няма данни кога строителните площадки са били предадени от възложителя на изпълнителя, за да се прецени от кога тече срокът за изпълнение на СМР по см. на чл.2, ал.2 от договора и дали той е спазен. Според решаващия състав, липсата на ангажирани от ответника доказателства за установяване кога е предал строителните площадки, съпоставена с липсата на възражения относно срока за изпълнение в протоколите, с които е приета работата, води до извод за неоснователност на твърдението за забава на изпълнението.
По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване:
Според съобразителната част на Тълкувателно решение № 1/ 10.02.2012г. по тълк.д. № 1 / 2011г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или от ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемо или неподписаното решение.
Производството по издаване на заповед за изпълнение по чл.410, ал.1, т.1 ГПК намира приложение само спрямо вземания за парични суми, когато искът е подсъден на районния съд т.е. за вземания в размер над 25 000 лева /чл.104, т.4 ГПК/.
С оглед общата правораздавателна власт на съдилищата по всички видове дела, постановяване на съдебен акт, в нарушение на съдопроизводствен ред и правилата за подсъдността не представлява излизане извън правораздавателната власт на съда, поради което издадената от районния съд заповед за изпълнение по чл.410, ал.1, т.1 ГПК за вземане над 25 000 лева не е нищожна, а недопустима. За разлика от нищожния акт, недопустимият неподлежащ на обжалване съдебен акт, каквато е заповедта по чл.410 ГПК /обжалваема само в частта за разноските/, поражда правни последици. В хипотезата на издадена заповед по чл.410, ал.1, т.1 ГПК за изпълнение на парично вземане в размер над 25 000 лева, исковото производство по реда на чл.422, ал.1 ГПК е недопустимо, но не поради недопустимостта на заповедта за изпълнение, а поради приложението на чл.410, ал.1 ГПК и при определяне на допустимия предмет на специалния установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК с оглед обусловеността му от предмета на заповедното производство. Предмет на установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, може да бъде само право по чл.410, ал.1 ГПК, за което е издадена заповедта за изпълнение. Ако една от тези две предпоставки не е налице / 1.правото не е от очертаните притезания в чл.410, ал.1, т.1 ГПК до 25 000 лева; 2. не е издадена заповед за изпълнение за него/, искът по чл.422, ал.1 ГПК е недопустим.
Предвид горното, настоящият състав приема следното по правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване: Издадената заповед за изпълнение по чл.410, ал.1, т.1 ГПК за парично вземане над 25 000 лева, не е нищожна, а недопустима. Независимо, че заповедта поражда правни последици, заведеният въз основа на нея установителен иск по чл.422 ГПК се явява недопустим, тъй като предмет на този иск, предвид обусловеността му от заповедното производство, могат да бъдат само тези вземания, за които може да бъде издадена съответната заповед за изпълнение, поради което при възражение по чл.414, ал.1. ГПК срещу такава заповед защитата на спорното материално право не може да се осъществи посредством специалния установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК, а чрез осъдителен иск за паричното вземане. Завеждането на осъдителен, вместо на установителен иск за защита на материалното право, е основание за обезсилване на заповедта за изпълнение от заповедния съд.
По касационната жалба:
С оглед отговора на въпроса, по който е допуснат касационният контрол, съдът приема, че заведените осъдителни искове с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 82 353,86 лева, представляваща незаплатено възнаграждение за СМР по сключен между страните договор за строителни дейности № 91 / 16.08.2010г. и споразумение към него от 17.08.2010г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 11.11.2011г., са допустими, въпреки, че за вземането по чл.266, ал.1 ЗЗД в размер над 25 000 лева е издадена една заповед за изпълнение по чл.410, ал.1, т.1 ГПК, която не е обезсилена.
От фактическа страна безспорно се установява, че между страните е сключен на 16.08.2010г. договор за строителни дейности и споразумение към него от 17.08.2010г., за основен ремонт на общински пътища и текущ ремонт на улици в населените места в [община], срещу заплащане на възнаграждение в размер на 408 306,40 лева с ДДС. За изпълнението на възложените работи са подписани двустранно протоколи и фактури в размер на общо 479 854,18 лева с вкл. ДДС, по които преди завеждането на исковата молба са извършени частични плащания на обща стойност от 391 643,42 лева, като от незаплатения остатък от 88 210,76 лева с вкл. ДДС следва да се приспадне и извършеното в хода на процеса плащане от 5 856,79 лева, с оглед чл.235, ал.3 ГПК. О. с писмо от 29.01.2013г. до ищеца, подписано от кмета, е посочила, че във връзка с проведена от нея по чл.22, ал.1 от Закона за счетоводството годишна инвентаризация на задълженията й, с цел достоверното им представяне в годишния й финансов отчет, удостоверява, че салдото, което води като дълг към ищцовото дружество към 31.12.2012г. е в размер на 60 001,66 лева по шест от процесните фактури, по всяка от които същите суми се водят и в счетоводството на ищеца.
Единственото конкретно оплакване в касационната жалба е за нарушение на правилото за разпределение на доказателствената тежест относно установяване на факта за началото, от което тече срокът за изпълнение от страна на ищеца, във връзка с направеното в отговора на исковата молба от касатора възражение за забава на изпълнението на възложената работа, неправилно определено от него като лошо, вместо забавено изпълнение.
При безспорност на извършването на договорените ремонтни работи, дори да се приеме, че е налице забава на изпълнението, доколкото общината е приела изпълнението с подписването на протоколите на работите, въвеждането на обектите в експлоатация, двустранното подписване на фактурите и тяхното пълно или частично плащане, възложителят дължи изпълнение на насрещната престация – заплащане на договореното възнаграждение. Съгласно прогласения в чл.79, ал.2 ЗЗД принцип за реалното изпълнение, длъжникът може да извърши реално изпълнение и след като е изпаднал в забава, ако кредиторът има интерес от него. О. е приела изпълнението, въпреки твърдяната от нея забава на ищеца, което доказва, че изпълнението не е станало безполезно за възложителя независимо от сочената забава, като няма и позоваване от ответника забавата да води до пълно неизпълнение, с оглед отпадане на интереса му от изпълнението, нито задължението е следвало да се изпълни непременно в уговореното време. Ето защо, в конкретния случай, дори да се приеме, че е налице забавено изпълнение, то би довело само до пораждане на права за възложителя за обезщетение за претърпените от него вреди от забавата, но такива не са въведени от ответника в предмета на делото, нито въз основа на тях се прави прихващане с дължимото на ищеца възнаграждение. Следователно, евентуалната забава на изпълнението на договорените работи, приети от възложителя, не води до недължимост на възнаграждението като насрещна престация на общината за извършената от изпълнителя изработка.
От изложеното е видно, че въпреки, че срокът за изпълнение е обстоятелство, на което се основава въззивното решение, в конкретния случай то не е от значение за крайния изход на спора. Независимо от това, следва да се отбележи, че не е налице твърдяното от касатора нарушение на правилото на чл.154, ал.1 ГПК. Преценката за основателността на направеното от общината възражение за забава на изпълнението от ищеца, от което същата иска да извлече изгодно за себе си обстоятелство – неплащане на възнаграждението за извършената работа, е обусловена от установяване на началния момент на течение на сроковете, който е поставен, съгласно договора, в зависимост от изпълнение на задължение от страна на възложителя. Срокът за изпълнение на ремонтните работи тече от датата на съставяне на протокол обр.2 и регистрирането му или протокол за предаване на площадката, изпълнението на които е задължение на общината – възложител, поради което правилно е прието от въззивния съд, че същата носи тежестта на доказване на изпълнението им.
С оглед изложеното, вззивното решение, като правилно, следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода на спора, на ответника по касацията следва да се присъдят направените за настоящото производство разноски от общо 6500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, на основание чл.293, ал.1, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение,
Р Е Ш И
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1097 / 17.06.2013г. по в.гр.д. № 1335/2013г. на Апелативен съд – П..
ОСЪЖДА [община], [населено място], „П. С.” №1, да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], направени за касационното производство разноски в размер на 6500 лева – адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.