Определение №81 от 31.1.2020 по гр. дело №4808/4808 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 81

гр. София, 31.01.2020 г.

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети януари, две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4808 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца П. Х. П. срещу решение № 132/13.09.2019г. по в. гр. дело № 212/2019г. на Окръжен съд – Търговище, с което е потвърдено решение № 53/08.04.2019г. по гр. дело № 533/2018г. на Районен съд – Попово, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора П. П. срещу С. И. А. иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 13 300 лева, представляваща 95 месечни вноски от по 140лв., получени от ответницата повторно като издръжка за детето И. П. П. за периода м. декември 2013г. – м. септември 2021г., след плащането на същата издръжка по силата на нотариално заверена разписка от 16.12.2009г..
Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, като постановено по непредявен иск с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД, и неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и 3 ГПК. Посочва, че съдът неправилно е квалифицирал правния спор, поради което погрешно е счел, че предявеният иск е неоснователен като погасен по давност. Моли обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо или да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, поради вероятната недопустимост на атакуваното решение. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 цитира съдебна практика (ППВС № 1/1979г., решение № 170/2017г. по гр.д. № 3360/2016г. на ВКС и решение № 394/2015г. по гр.д. № 3034/2015г. на ВКС), без да формулира правен въпрос, излагайки единствено съображения за неправилност на въззивния съдебен акт. В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поддържа, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по следния въпрос, значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: „С оглед разпоредбите на чл. 146, ал. 1 СК и чл. 26, ал. 1 ЗЗД, съглашение, по силата на което предварително /авансово/ са заплатени за по-голям период ежемесечни задължения за издръжка, следва ли да се счита за нищожно поради противоречие със закона?“.
Ответницата по касационната жалба /ответница и в исковия процес/ – С. И. А., депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който заявява становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Поддържа, че атакуваното решение е допустимо и правилно и моли то да бъде потвърдено. Претендира съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция за адвокатско възнаграждение, договорено в хипотезата на чл. 38 Закона за адвокатурата /ЗА/.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт, постановен по граждански спор с цена на иска над 5 000 лева.
За да отхвърли предявеният иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е счел за установено по делото, че на 16.12.2009г. между страните е сключено споразумение, по силата на което ищецът е предоставил на ответницата сумата 20 300 лева, равняваща се на задължението на бащата – ищец за издръжка на детето И. П. в размер на 145 месечни вноски от по 140 лева за периода: от м. септември 2009г. до м. септември 2021г., с част от която в размер на 15 000лв., на 18.12.2009г., е закупен апартамент в [населено място] на името на детето И., а с остатъка до 20 300лв. майката е покривала ежедневните нужди на детето до 2013г.. Намерил е за установено също, че с влязло в сила съдебно решение П. е осъден да заплаща издръжка на дъщеря си в размер на 80 лева месечно, считано от 11.11.2013г., изменена впоследствие на сумата от 140 лева, с влязло в сила решение от 2015г. до настъпване на причини за изменение или прекратяване на издръжката, като въз основа на издадените изпълнителни листове по решенията за издръжка е образувано изпълнително дело № 81/2016г. по описа на ЧСИ А. З., рег. № 769, с район на действие Окръжен съд – Търговище, по което ищецът е заплатил към приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция сумата от 3 020 лева.
Въззивният съд е счел, че сключеното между страните споразумение от 16.12.2009г., уреждащо авансово заплащане на всички дължими от родителя месечни издръжки за дете, е нищожно като противоречащо на закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 143, чл. 142 и чл. 146-147 СК/, поради което не е породило правните си последици и не е освободило ищеца от задължението му да изплаща издръжка на детето си за в бъдеще. Макар дадената парична престация по нищожното споразумение да подлежи на връщане, тя според Окръжен съд – Търговище е погасена по давност с приложимия 5-годишен давностен срок, което погасяване е съобразил с оглед своевременно направеното от ответницата възражение. Независимо от горепосочените доводи, въззивният съд е извел решаващият си правен извод за неоснователност на предявения иск от неосъществения фактически състав на правото по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а именно отсъствието на обогатяване на ответницата за сметка на ищеца. Посочил е, че по делото е безспорно установено, че дадената от бащата-ищец сума по споразумението от 16.12.2009г. е увеличила имуществото на детето, а не на майката С. А., тъй като с част от нея е закупен апартамент на името на детето, постъпил в неговия патримониум, а с останалата част са покрити ежедневни жизнени нужди на детето от издръжка и то до октомври 2013г.. Поради това е заключил, че липсва обогатяване на ответницата в хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Не е налице релевираното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – евентуална недопустимост на решението.
Правната теория и съдебната практика приемат, че едно съдебно решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд, когато е разгледал непредявен иск или се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск. Правната квалификация се определя от съда въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения и от заявеното в петитума искане за защита. Когато спорът е разгледан съобразно въведените от страната твърдения, без да се изменят или добавят нови факти, то тогава определената от съда правна квалификация би могла да влече единствено неправилност на постановения съдебен акт, но не и неговата недопустимост. По настоящото дело и първоинстанционният съд и въззивният съд са разгледали иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, т.е. не се касае до променена правна квалификация на иска дори като неправилно приложение на материалния закон, обуславящо неправилност на съдебното решение. Позоваването на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е направено с оглед извода за нищожност на споразумението за предварително заплащане на издръжка на дете, който не е решаващия извод за отхвърляне на предявения иск. Такъв е именно извода за неосъществен фактически състав на субективното право по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, каквото е разгледаното правно основание на предявения иск.
Не са осъществени и визираните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Излагането от касатора единствено на доводи за неправилност на въззивното решение и липсата на формулиран правен въпрос е достатъчно основание атакуваният съдебен акт да не бъде допуснат до последващ контрол, без да се обсъжда цитираната от страната съдебна практика. Поради това, не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Формулираният в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос, не изпълнява изискванията за общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият не е обуславящ правните изводи на съда за неоснователност на заявената искова претенция по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Решаващият правен извод на въззивния съд е, както бе посочено по-горе, че не е осъществен сложният фактически състав на чл. 59 ЗЗД, тъй като не е налице обогатяване /увеличаване на актива или намаляване на пасива/, настъпило в правната сфера на ответницата по делото. Липсата на релевираното от касатора общо основание е достатъчно за недопускане до касационно обжалване на въззивното решение, без да е нужно обсъждане на заявеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, П. Х. П. следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ответницата – адв. М. П., сумата 500 лева – адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция, договорено съгласно чл. 38 ЗА в минималния размер по Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 132 / 13. 09. 2019г. по в. гр. дело № 212/2019г. на Окръжен съд – Търговище.
ОСЪЖДА П. Х. П., ЕГН: [ЕГН], да заплати на адв. М. П. от Адвокатска колегия – Търговище, ЕГН: [ЕГН], сумата 500 /петстотин/ лева – хонорар за един адвокат за процесуално представителство пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Scroll to Top