5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 810
София, 15.11.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети октомври през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева т.д. № 50428 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. И. К., в качеството му на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представляван от адв. И. Д., срещу решение № 168 от 14 октомври 2015 г., постановено по в.гр.д. № 384 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2015 г., с което е потвърдено решение № 619 от 3 април 2015 г., постановено по гр.д. № 1503 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2014 г. за отхвърляне на предявения от едноличния търговец против Д. ф. „З.”, Разплащателна агенция, отрицателен установителен иск за недължимост на 95570,16 лева, съставляващи наложена със заповед на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури финансова корекция във връзка със сключен между търговеца и агенцията договор от 2010 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по ОПРСР, финансирана от Европейския фонд за рибарство за програмен период 2007 г. – 2013 г., приоритетна ос 2 „Аквакултура, риболов във вътрешни водоеми, преработка и маркетинг на продукти от риболов и аквакултура”, мярка 2.1. „Производствени инвестиции в аквакултурата”, която сума фондът го е поканил да заплати с уведомително писмо за доброволно изпълнение от 21 февруари 2013 г.
В жалбата се поддържа, че решението на въззивния съд е недопустимо и неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че фондът е претендирал неоснователно заплащането на процесната сума, позовавайки се на заповед на изпълнителния директор на агенцията, но исканата сума следва да се възстанови на фонда, поради което отрицателната установителна претенция е насочена срещу фонда, но вместо да се произнесат по нея, съдилищата са разглеждали въпроса дали ответникът е стана по договор за безвъзмездна финансова помощ, без да се държи сметка, че установителният иск следва да бъде предявен срещу лицето, чиято неоснователна претенция е предизвикала правния спор и с това нуждата от защита. Касаторът счита, че дори ищецът да има правен интерес да предяви отрицателен установителен иск срещу друго лице, това не отнема правния интерес на ищеца да установи липсата на задължение по отношение именно на лицето, което неоснователно претендира заплащане на спорната сума. При тълкуване на разрешенията на ТР № 8/2012 г., ОСГТК, се сочи като неправилно разбирането на въззивния съд, че основанието на претенцията, че на фонда не се дължи определена сума, е договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ от 2010 г. – щом се твърди, че оспорваното право никога на е възниквало, ищецът не би могъл да сочи юридически факт, от който такова право се поражда, поради което надлежен ответник е неоснователно претендиращото плащане лице, а не страната по конкретен договор, във връзка с който ответникът твърди да е възникнало това задължение за плащане. В съответния договор са предвидени и хипотези, при които получената финансова помощ се връща на фонда. Излага се твърдение, че първата инстанция е постановила недопустимо решение като се е произнесла по непредявен иск, а въззивният съд не е извършил дължимата служебна проверка. Твърди се решението да е недопустимо и защото въззивният съд не може да иззема функции на първата инстанция в хипотези, в които не е конституирана надлежна страна по делото. Въззивният съд не се е произнесъл по доводите във въззивната жалба. Развити са и съображенията на касатора за основателността на претенцията. В изложение на основания за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му поради наличието на вероятност обжалваното решение да е недопустимо и по допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът Д. ф.„З.” не представя отговор на касационната жалба.
Въззивният съд приема за неоснователно твърдението на ищеца, че между него и ответника е сключен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ от 2010 г., тъй като страни по договора са Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури, в качеството на управляващ орган, и ищецът, поради което всички спорове във връзка с изпълнението на този договор следва да се развиват между тези два субекта. Д. ф. „З.” – Разплащателна агенция е приет за институцията, чрез която е извършвано фактическото предоставяне на договорената финансова помощ, а финансовата санкция е определена със заповед на изпълнителния директор на И.. Счетено е, че уведомяването за заповедта на ответника в качеството му на сертифициращ орган, не го прави страна по договора, поради което е заключено, че ищецът е насочил иска си против правен субект, с който няма материално правоотношение във връзка с договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, включително със санкциите във връзка с неговото неизпълнение, а оттам е изведена и неоснователността на претенцията срещу фонда.
Касационното обжалване не следва да се допуска по посочените от касатора проблеми.
На първо място се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдилищата не са разгледали неоснователната претенция за заплащане от страна на конкретен субект, а са разглеждали въпроса дали ответникът е страна по договор за безвъзмездна финансова помощ. Поддържа се, че е наличен правен интерес да се установи неоснователността на претенцията на Д. ф. „З.” за възстановяване на спорна сума по негова сметка, като материално пасивно легитимирана страна по заведения установителен иск е именно страната, заявила неоснователната претенция. В този смисъл и в подкрепа на тезата на касатора се сочат разрешенията в ТР № 8/2012 г., ОСГТК. К. съд приема, че не е разгледан непредявен иск. Искът в настоящия случай е разгледан на предявеното основание – по фактите, посочени в исковата молба, на които се основава претенцията, и без да е нарушено диспозитивното начало в гражданския процес. Съдът, като е приел, че ответникът няма материално правоотношение с ищеца във връзка с договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, не е отхвърлил претенцията въз основа на различен фактически състав от заявения с исковата молба, нито пък е отрекъл наличието на право на иск у ищеца за защита на засегнатото материално право. Съображенията на касатора за неправилно възприемане от въззивния съд, че основанието на предявената претенция, че не се дължи определена, неоснователно претендирана от фонда сума, е договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, както и че по силата на чл. 27 от договора са предвидени хипотези, в които получената финансова помощ се връща на фонда заедно със законната лихва, са относими към друго касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а не към това по чл. 281, т. 2 ГПК.
Неоснователно е поддържаното от касатора становище за недопустимост на обжалваното решение за нередовност на исковата молба поради противоречие между обстоятелствената част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитума, насочен срещу друго лице. Касаторът приема, че в случая нередовността на исковата молба в описания смисъл е довела до разглеждане на делото и постановяване на решение спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, и решението не би могло да обвърже с последиците си лицето, което би имало качеството на надлежна страна, но не е било конституирано по делото. Сочените съображения са взети от мотивите на т. 5 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК, но те са дадени, за да се обоснове необходимостта при констатирана недопустимост на решението поради неконституиране на надлежен ответник, делото да бъде върнато не на въззивния съд, а на първата инстанция. В разглеждания случай исковата молба не е нередовна – ищецът заявява причините, поради които приема, че не дължи претендираната от фонда сума, излага своите твърдения за обстоятелствата, на които се основава искът, а именно защо липсват основания за корекция в размера на договорената помощ, и иска установяване на недължимостта на съответната сума спрямо претендиращия я. Дали съдилищата са допуснали вярно или невярно тълкуване на правилата за редуциране на безвъзмездната финансова помощ, включително и за качеството на подписалите договора страни, е обусловилият изхода на спора въпрос, който обаче не може да се постави като обосноваващ недопустимостта на решението, включително и поради евентуална нередовност на исковата молба.
И следващите два въпроса не обосновават допускането на касационното обжалване. Пита се длъжен ли е въззивният съд в решението си да се произнесе по всички искания и възражения на страните и да изложи правните си изводи по отношение на тях. Съдебната практика, включително тази на настоящия съдебен състав, неизменно приема положителен отговор на въпроса. Доводите на касатора и тук са основани на наличието на правен интерес да се търси установяване на право именно спрямо избрания от него ответник. В обжалваното решение съдът действително не е разгледал твърденията на ищеца по материалното правоотношение, но само заради възприемането, че ответникът не е страна по него. Затова и липсата на съответно произнасяне не е в нарушение на практиката на ВКС, а соченото от касатора решение № 323 по гр.д. № 1338/2009 г., ІV г.о., не дава обвързващо разрешение по този въпрос. Най-после въпросът коя е надлежен ответник по отрицателен установителен иск, с оглед наличието на правен интерес от воденето на такъв, също не засяга основния проблем по тълкуването на правоотношенията между ищеца, изпълнителната агенция и фонда. Затова преценката дали е наличен макар и евентуален интерес (според соченото от касатора определение № 560 по ч.т.д. № 1775/2013 г., І т.о., ВКС, в което обаче е подложено на преценка твърдение за субсидиарния характер на установителния иск спрямо други форми на защита на засегнато материално право) от предявяване на иска срещу ответният фонд, не е обуславящ.
В заключение, тъй като касаторът не е поставил обуславящ изхода на спора въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване, последното не може да бъде допуснато.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 168 от 14 октомври 2015 г., постановено по в.гр.д. № 384 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: