О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 810
Гр.С., 17.11.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми ноември през двехиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.2064 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №.8806/6.12.16 по г.д.№.7546/16 на Софийски градски съд, ІІ Д с. – с което, след частична отмяна на реш.№ІІ-78-3173/24.03.16 по г.д.№.56212/15 на СРС, 78с., предявеният срещу касатора иск с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД е уважен за сумата 13296,83лв. дължимо възнаграждение за периода 1.07.14-17.09.14, ведно с 1241,93лв. лихви за периода м.07.14г.-16.09.15 и съответни разноски.
Ответната страна П. И. Д. оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че между П. Д. като представител на [фирма], работодател, от една страна, и П. Д., работник, от друга, е сключен безсрочен трудов договор №.1/23.02.09 за длъжността „директор предприятие”, в който страните са договорили правата и задълженията си, вкл. работно време /4ч./ и възнаграждение /830лв. и допълнително възнаграждение за трудов стаж 0,6% за всяка година/-впоследствие променено с допълнително споразумение от 2.06.14 /на 6167лв./; с изявление вх.№.49/21.10.14 ищецът е уведомил управителя на [фирма], че прекратява правоотношението на основание чл.327 ал.1 т.2 КТ поради неизплащане на трудово възнаграждение за периода м.07-м.09.14; в издадена на 27.10.14 от новия управител на дружеството заповед за прекратяване на правоотношението на П.Д. на основание чл.327 ал.1 т.2 КТ като дължими за трудови възнаграждения са посочени сумите 5007,14лв. за м.07.14, 5007,14лв. за м.08.14, 5050,28лв. за м.09.14; според заключението на вещото лице, изготвило ССЕ на база всички счетоводни документи, свързани със задълженията към ищеца, дължимите му суми за трудови възнаграждения за периода м.07-м.09.14 възлизат на 15064,30лв., а лихвата върху тях от възникването им до предявяването на иска – на 1602,48лв., като пред въззивната инстанция е представена справка, че към 10.09.16 в счетоводната програма на ответника са осчетоводени като задължения към П.Д. на база рекапитулации за начислени заплати и осчетоводени плащания по тях 29811,42лв. В. инстанция е отразила, че в с.з. на 15.03.16 първоинстанционният съд е изменил доклада, като е посочил, че спорното правоотношение е по договор за възлагане на управление с правно основание чл.141 ал.7 ТЗ, като пълномощниците на страните се заявили, че формален договор за управление няма, но ищецът е избран за управител и е вписан в търговския регистър като такъв на 10.01.09 и отношенията им се уреждат от търговския закон. От правна страна съдът е приел, че страните са били обвързани от договор за длъжност „директор предприятие”, който по същността си не съставлява трудов договор. Посочил е, че правоотношението между управителя и управляваното от него дружество възниква от избора на управителя и има мандатен характер, като спрямо него са приложими нормите на гражданското и търговското право; основните правомощия на управителя произтичат от закона, като с договора за възлагане на управление само се конкретизират, като може да се уговори и размер на възнаграждението, определено от общото събрание, размер и начин на ползване на отпуските, различни обезщетения и т.н.; доколкото ищецът е бил избран за управител на 10.01.09 и е бил заличен като такъв от търговския регистър на 17.09.14, искът за заплащане на възнаграждение е основателен само за този период. В. инстанция е приела, че от съдебно-счетоводната експертиза е установен размера на възнаграждението за процесния период, а счетоводното отразяване на дължимостта на процесната сума, която фигурира и в заповедта /от 27.10.14/ на новоизбрания управител, представлява и извънсъдебно признание. При тези обстоятелства съдът е намерил възражението, че липсват доказателства за решение на ОС за определяне на възнаграждението на управителя, за неоснователно. Заключил е, че независимо от наименованието на договора, претендираното възнаграждение е по граждански договор, а не трудово, и искът е с правно основание чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. с чл.286 ЗЗД – като го е уважил на това основание.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Извежда следните въпроси, по които твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС /реш.№.226/10.07.13 по г.д.№.1298/12, ІV ГО, реш.№.306/25.06.12 по г.д.№.1387/11, ІV ГО, реш.№.27/8.06.11 по г.д.№.102/10, ІІІ ГО, реш.№.150/29.05.15 по г.д. №.5272/14, ІV ГО, реш.№.133/28.10.14 по т.д.№.2675/13, І ТО, опр.№.649/ 14.05.14 по г.д.№.1951/14, ІV ГО/: 1.”Как се доказва дължимостта и размера на възнаграждението на управителя на търговско дружество при липса на договор за управление, друга писмена договорка или наличие на изрично писмено решение/изявление на едноличния собственик на капитала, имайки предвид разпоредбата на чл.137 ал.1 т.5 пр.2 ТЗ във вр. с чл.147 ал.2 ТЗ?”; 2.”Допустимо ли е, при липса на договор за управление, друга писмена договорка или наличие на изрично писмено решение/ изявление на едноличния собственик на капитала, дължимият размер на възнаграждението на управителя да бъде установявано въз основа на извлечение от счетоводни записи на дружеството, извършени от самия управител?”; 3.”Каква е правната същност на заповедта за прекратяване на трудово правоотношение, когато същата е насочена към прекратяване на мандатно правоотношение по управление на търговско дружество и е издадена един месец след взето решение от едноличния собственик на капитала за освобождаването на управителя? Допустимо ли е изявленията в заповедта за прекратяване на трудово правоотношение на новия управител да се считат за извънсъдебно признание относно дължимостта и размера възнаграждение на управителя, имайки предвид разпоредбата на чл.137 ал.1 т.5 пр.2 ТЗ във вр. с чл.147 ал.2 ТЗ?”; 4. При наличие на мандатно правоотношение, установено безспорно чрез надлежен избор и вписване на управителя в търговския регистър, и същевременно наличие на договор, озаглавен като трудов, имайки предвид практиката на ВКС по въпроса, нормите на ЗЗД или на ТЗ се прилагат при преценка действителността на този трудов договор?”; 5. „Кои следва да са страните по този трудов договор, за да може той да бъде разглеждан като договор за управление съобразно практиката на ВКС, имайки предвид разпоредбата на чл.141 ал.7 изр.2 ТЗ и може ли управителят да сключи договор сам със себе си и да ангажира отговорността на дружеството без да е налице изрично овластяване за това?”; 6. „Задължен ли е съдът да следи служебно за нищожност при наличие на хипотезите, изложени във въпроси 4 и 5 по-горе?”.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Първият въпрос е фактически, свързан с фактите и обстоятелствата на конкретния случай. Отделно от изложеното, не е налице твърдяното противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС – доколкото в същата, в тълкувателната й част, подобен въпрос не е обсъждан. Предвид изложеното не е налице хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Аналогичното важи и за втория въпрос. Той също е свързан с фактите и обстоятелствата на конкретния случай, като липсва противоречие с цитираната задължителната практика – в която не е бил обсъждан. Отделно от изложеното, въпросът няма и самостоятелно значение за изхода на спора и решаващите мотиви на съда, доколокото изводите във връзка с размера на дължимото възнаграждение не са основани само на един източник, респективно формирани са при съвкупно тълкуване на различни доказателства, в това число счетоводна експертиза, заповед на новия управител, съдържаща извънсъдебно признание за дължимостта на претендираните суми и др.
Третият въпрос в първата му част не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд и той не е излагал мотиви в тази връзка. По отношение на втората част не е налице твърдяното противоречие с цитираната практика на ВКС – в която изрично е посочено, че извънсъдебните признания на страната за неизгодни за нея факти представляват доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото – т.е. както следва да бъде преценявано и съдебно признаване на такъв факт /реш.№.133/28.10.14 по т.д.№.2675/13, І ТО/. Така е постъпил и въззивният съд, като е обсъдил изходящо от новия управител извънсъдебно признание на дължимите на ищеца суми наред с останалите доказателства /обстоятелството, че това признание се съдържа в издадена от новия управител заповед за прекратяване на „трудовото” правоотношение на П.Д. – която напрактика е безпредметна и без правно значение за прекратяване на възникналото между страните мандатно правоотношение (на 17.09.14 със заличаване на ищеца от търговския регистър), не дискварифицира значението й като изходящ от ответника писмен документ, съдържащ съответното признание на неизгоден за него факт/.
Във връзка с четвъртия въпрос приетото от въззивния съд /че към възникналото между управляваното дружество и управителя от избора му мандатно правоотношение приложими са нормите на гражданското и търговското право/ е в съответствие с цитираната от касатора практика /реш.306/25.06.12 по г.д.№.1387/11, ІV ГО/ – в която изрично е посочено, че това правоотношение не е трудово, а мандатно, и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право.
Пети и шести въпрос не са били предмет на разглеждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви във връзка със същите /въпрос във връзка със задължението на съда да обсъди доводите и възраженията на страните не е повдиган/. Поради това и те не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не биха могли да обосноват допускане до касационно обжалване по критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
С оглед всичко изложено по-горе, вкл. като се има предвид, че в настоящото производство по селекция на жалбите касационната инстанция е обвързана от поставените от касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна разноски не се дължат, тъй като към отговора на касационната жалба не са приложени никакви доказателства за направени такива.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на №.8806/6.12.16 по г.д.№.7546/16 на Софийски градски съд, ІІ Д състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: