4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 810
С., 18.08. 2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 45/2011 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от сдружение с нестопанска цел “Съюз на българските художници” [населено място], срещу въззивното решение от 01.09.2010 г. по в. гр. д. № 2423/2009 г. на Софийския градски съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК.
От ответниците по касация държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, не взема становище, процесуалният представител на СУ “Св. К. О.” счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, а по същество жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
С обжалваното въззивно решение в сила е оставено решението от 15.12.2008 г. по гр. д. № 12536/2006 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за признаване на установено, че ищецът, сега касатор, е собственик по силата на учредено и реализирано право на строеж, евентуално на основание придобивна давност, на сграда, представляваща изложбена галерия на Съюза на българските художници /С./, находяща се в [населено място], [улица], състояща се от 19 помещения, 5 зали и сутерен, с обща разгъната застроена площ 7 350.44 кв. м., изградена в имот пл. № 19 от кв. 546-а по плана на [населено място], м. “Център”.
Въззивният съд приел, че теренът бил предоставен на С. държавен университет – държавно ведомство, а не на Столичния градски народен съвет /СГНС/, поради което Изпълнителният комитет на СГНС не бил компетентен да вземе решение по протокол № 5 от 10.03.1969 г., ст. 48, за учредяване право на строеж на изложбена галерия на С.. Съгласно чл. 38, ал. 1 от Правилника за държавните имоти /П.-отм./ това е било в правомощията на Министерския съвет с решение, взето по доклад на съответния министър, за каквото липсват твърдения и доказателства. Дори да се приеме, че правото на строеж е учредено по съответния ред от компетентния за това орган, то се е погасило съгласно чл. 40, ал. 2 П. /отм./, доколкото е реализирано през 1972 г., след установения 2-годишен срок, като няма твърдения и доказателства срокът да е продължен от учредилия правото орган.
На следващо място, след анализ на решение по протокол № 18 от 28.10.1968 г., ст. 1, т. 3, б. “а” /отменено/, разпореждане на Министерския съвет № 480 от 18.12.1969 г., с което е отменена т. 1 на решение № 208 от 28.06.1969 г. на Комитета за стопанска координация при МС, и ПМС № 25 от 18.05.1985 г., въззивният съд заключил, че са липсвали воля и намерение от страна на ИК на СГНС за учредяване на право на строеж в полза на С., по силата на което същият да придобие правото на собственост върху спорната сграда. Очевидно е, че волята е била сградата да бъде предоставена на С. временно единствено за ползуване и управление до изграждането на постоянна изложбена галерия, след което сградата няма да се разрушава, а ще се предаде на С. университет.
С оглед на изложеното Софийският градски съд заключил, че ищецът не е придобил правото на собственост по силата на учредено в негова полза право на строеж по смисъла на чл. 63, ал. 1 ЗС, при спазване изискванията на чл. 15, ал. 1 вр. чл. 13 ЗС /отм./ и чл. 18 ЗС и пар. 38 П. /отм./.
По второто евентуално заявено придобивно основание въззивният съд приел, с оглед характера на собствеността върху спорния имот, че същият не е могъл да бъде придобит по давност до 01.06.1996 г., предвид забраната на чл. 86 ЗС за придобиване по давност на вещи държавна собственост. Наред с това, предвид предоставянето на терена и на сградата на С. университет и с оглед разпоредбата на чл. 89, ал. 2 от Закона за висшето образование /ЗВО/, приел, че същите са публична държавна собственост, придобиването на която по давност е забранено. Тъй като на ищеца е било предоставено единствено стопанисването и управлението на сградата до изграждането на постоянна художествена галерия, той е бил държател, като липсват данни за промяна на анимуса, предвид и искането от 30.01.1998 г. чрез областния управител до министъра на регионалното развитие и благоустройството за безвъзмездно прехвърляне на собствеността и последвалият отказ от това искане с писмо от 04.03.1999 г.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил материалноправния въпрос относно приложението на чл. 15 и чл. 13 ЗС в редакцията им към 1958 г. съгласно публикацията в Изв., бр. 12 от 11.02.1958 г. /отм./, относно учредяването на право на строеж и отстъпено ли е то на С. съгласно действащите разпоредби на закона, и съответно станал ли е С. собственик на изградената сграда.
На първо място касаторът не се е позовал и не е представил съдебна практика, задължителна за съдилищата по смисъла на разясненията, дадени с т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: тълкувателни постановления на Пленума на Върховния съд, приети при действието на ЗУС /отм./, или тълкувателни решения, приети от Върховния съд или на Върховния касационен съд при действието на ЗСВ от 1994 г. /отм./ – чл. 86, ал. 2 ЗСВ /отм./, тълкувателни решения, приемани на основание чл. 124 ЗСВ от 2007 г. или чл. 292 ГПК от 2007 г., решения по чл. 290 ГПК от 2007 г. Ето защо първото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, което възниква, когато същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, е разрешаван противоречиво от съдилищата, т. е. когато наред с обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила съдебно решение, в което същият въпрос е разрешен по различен начин – т. 3 на на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Разпоредбата на чл. 15 ЗС в редакция съгласно публикацията в Изв., бр. 12 от 11.02.1958 г. /отм./, постановява, че отстъпването в полза на кооперативни или на други обществени организации и на отделни граждани правото да се построи сграда върху държавна земя и да се придобие правото на собственост върху сградата става от съответния орган по чл. 13. Според чл. 13 ЗС /в същата редакция, отм./ необходимо е разрешение на съответния министър, а за държавни недвижими имоти, предоставени на народни съвети – разрешение на изпълнителния комитет на окръжния народен съвет или на изпълнителния комитет на народния съвет, приравнен към окръжен.
По приложението на посочените правни въззивният съд в обжалваното решение е приел, че с решението по протокол № 5 от 10.03.1969 г. на ИК на СГНС не е учредено право на строеж в полза на С., защото имотът, върху който се претендира то да е учредено, не е бил предоставен на народен съвет, в случая на СГНС.
Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с решение № 751 от 16.07.2003 г. по гр. д. № 341/2002 г. на ВКС, IV-то г. о. В него, за да обоснове компетентността на ИК на съответния окръжен народен съвет да учреди право на строеж, съдът се е позовал на разпоредбите на пар. 38 вр. пар. 34 П. /отм./, но в тях също са предвидени различни компетентни органи, в зависимост от това на кого е предоставен държавният имот – ведомство или народен съвет. С обжалваното решение въззивният съд не е приел, че ИК на СГНС изобщо не е компетентен да учредява право на строеж върху държавни имоти, а приема, че тази негова компетентност се отнася само за тези държавни имоти, които са предоставени на народния съвет. Като е обсъдил доказателствата по делото, съдът е приел, че теренът е бил предоставен на държавно ведомство – С. държавен университет /а според записаното в решение № 208/1969 г. – на Министерството на народната просвета/, а не на народния съвет, и въз основа на това заключение е обосновал правния извод, че с решението на ИК на СГНС от 1969 г. не е учредено право на строеж в полза на С.. Въпросът за правилността на извода кому е бил предоставен държавният имот, не може да бъде разгледан в настоящия етап на производството, което се занимава с основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а и не е поставен от касатора като основание за допускане на касационното обжалване.
С обжалваното решение въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с разрешението, дадено с решение № 414 от 30.04.2009 г. по гр. д. № 627/2008 г. на ВКС, I-во г. о. То разглежда случай, който е предмет на правна регламентация от разпоредбите на чл. 13 и чл. 15 ЗС /отм./, но в редакция съгласно публикацията им в ДВ, бр. 14/1988 г.: право да се построи сграда върху държавна земя и да се придобие право на собственост върху сградата /право на строеж/ се отстъпва въз основа на заповед на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет по местонахождението на държавния имот, като въз основа на заповедта се сключва договор между председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет и другия приобретател. Различието в съдържанието на двете разпоредби към 1969 и 1988 г. не позволява съдебната практика по прилагането на по-късната редакция да се преценява от гледна точка наличие на противоречиви решения като основание за допускане на касационно обжалване.
Следващият поставен материалноправен въпрос е дали правото на строеж върху държавна земя при нереализирането му се погасява с изтичането на срока по чл. 40 П. /отм./, или прекратяването му може да стане само на основание последващ административен акт. Касаторът поддържа, че въпросът е разрешен при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, материалноправният или процесуалноправният въпрос, по който може да се допусне касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващите изводи на съда. В разглеждания случай вторият поставен въпрос не е от значение за изхода на спора, защото решаващите мотиви на въззивния съд, довели до отхвърлянето на иска за собственост, са свързани с приетото от него, че с решението по протокол № 5 от 10.03.1969 г. на ИК на СГНС в полза на С. не е учредено право на строеж. Като допълнително съображение за отхвърляне на иска е изложено това, че дори и да е било валидно учредено, правото на строеж се е погасило поради неупражняването му в законоустановения срок, при липса на доводи и доказателства срокът да е бил продължен. При това положение, за да се стигне до обсъждане на евентуалния въпрос за приложението на чл. 40, ал. 2 П. /отм./, следва касационната жалба да бъде допусната за разглеждане по същество по първия поставен въпрос – за наличието на валидно учредено право на строеж, предпоставките за което в разглеждания случай не са налице. Поради това и извършването на съпоставка с решение № 266 от 24.04.1985 г. по гр. д. № 566/1984 г. на ВС, I-во г. о., от гледна точка наличие на противоречиво разрешаван въпрос, не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Понятието “практика на съдилищата“ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не включва невлезлите в сила решения, както и определенията на Върховния касационен съд, постановени в производство по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Ето защо представените от касатора решение № 114 от 15.10.2008 г. по гр. д. № 20/2006 г. на Русенския окръжен съд, което не е влязло в сила /отменено е с решение № 382 от 22.01.2009 г. по в. гр. д. № 684/2008 г. на Великотърновския апелативен съд/, както и определение № 1057 от 24.09.2009 г. по гр. д. № 958/2009 г. на ВКС, I-во г. о., не могат да послужат при преценката за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 01.09.2010 г. по в. гр. д. № 2423/2009 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: