О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 810
София, 09.11.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 3650/2015г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] срещу решение № 1035 от 20.05.2015 г. по т. д. № 320/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Касаторът [фирма], [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която е оставено в сила постановеното от Софийски градски съд, VІ-8 състав решение № 454 от 05.03.2013 г. по т. д. № 912/2006 г. за отхвърляне на предявените от него, при условията на евентуалност, обективно и субективно съединени искове: главни искове срещу [фирма] – иск по чл. 399, ал. 1 ТЗ (отм.) за сумата 212 780.25 лв., представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка на трайни насаждения от 22.04.2005 г. и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 400 лв., представляваща мораторна лихва върху първата сума за периода от 30.09.2005 г. до датата на исковата молба – 29.05.2006 г. и евентуални искове срещу [фирма], [населено място] – иск по чл. 45 във връзка с чл. 49 ЗЗД за сумата 212 780.25 лв., представляваща вреди от непозволено увреждане и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 400 лв., представляваща мораторна лихва върху първата сума за периода от 30.09.2005 г. до датата на исковата молба – 29.05.2006 г., както и в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, VІ-8 състав решение № 454 от 05.03.2013 г. по т. д. № 912/2006 г., са уважени предявените от главно встъпилото лице ДФ „Земеделие“ искове: иск по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) срещу [фирма] за признаване за установено, че вземането за застрахователно обезщетение по договор за застраховка на трайни насаждения от 22.04.2005 г., сключен между [фирма] и [фирма], принадлежи на ДФ „Земеделие“ и иск по чл. 399, ал. 1 ТЗ (отм.) срещу [фирма] за сумата 212 780.25 лв., представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка на трайни насаждения от 22.04.2005 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 05.06.2007 г. – до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение в атакуваната му част с твърдението, че в същото неправилно е разрешен въпросът за конкуренцията между претенциите на ищеца [фирма] и на главно встъпилото лице ДФ „Земеделие”. Касаторът изразява несъгласие с извода на решаващия състав, че главно встъпилото лице е активно легитимирано да получи плащане на обезщетението по процесната застраховка, като оспорва изразеното от съда становище, че: с предоставената му от ищеца застрахователна полица ДФ „Земеделие“ е приело да се ползва от застраховката; тази уговорка не е била отменена от ищеца впоследствие; правото на обезщетение на Фонда не е погасено в хода на процеса. Според посочения касатор, за изрично писмено приемане на уговорката по процесната застраховка от страна на ДФ „Земеделие“ може да се счете единствено предявяването на исковете срещу главните страни по делото по реда на чл. 181 ГПК (отм.) на 05.06.2007 г. Доколкото обаче исковата молба на [фирма] е депозирана на 29.05.2006 г., т. е. преди приемането на уговорката от третото ползващо се лице и предвид обстоятелството, че с нея ищецът е претендирал присъждане на застрахователното обезщетение в своя полза, следва да се счете, че същият е отменил уговорката в полза на третото ползващо се лице съгласно предвидената за това възможност в чл. 22, ал. 1 ЗЗД. В касационната жалба на [фирма] е релевирано оплакване и за неправилно тълкуване на договора за безвъзмездна финансова помощ, сключен между него и ДФ „Земеделие“ с твърдението, че същото е обусловило погрешни изводи относно породените от този договор отношения между страните и относно последиците от прекратяането му за процесната застраховка .
Касаторът [фирма], [населено място] моли за допускане на касационното обжалване на всички основания, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като значими за изхода на делото, в инкорпорираното в самата касационна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са поставени въпросите: „1. Фактическото предаване на застрахователната полица на третото ползващо се от застраховката лице представлява ли приемане на уговорката в полза на третото лице от бенефициента; 2. Следва ли застрахователят да плати на застрахования /уговарящия/ застрахователното обезщетение, ако уговарящият е отменил уговорката в полза на третото лице с исковата молба; 3. Кой е титуляр на застрахователното обезщетение по договорите за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ след прекратяването им поради изтекъл срок; 4. Кой има право на застрахователното обезщетение по договорите за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по програма „С.“, когато ползователят е заплатил със собствени средства погиналите насаждения, ДФ „Земеделие“ не е субсидирал тези разходи и срокът на договора е изтекъл“.
В подкрепа на заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК касаторът се позовава съответно на: решение № 219 от 14.02.2012г. по т. д. № 837/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 292 от 28.04.2005 г. по гр. д. № 31/2005 г. на ВКС, І т. о. (по първите два въпроса) и решение от 24.09.2014 г. по т. д. № 1885/2013 г. на ВКС, І т. о. (по третия въпрос). По отношение на четвъртия въпрос се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без да е изложена конкретна аргументация.
С депозираната по-късно молба вх. № 10 889 от 07.08.2015 г. касаторът [фирма] е поставил и допълнителни въпроси: „Представлява ли отмяна на уговорката в полза на трето лице по застрахователния договор предявяването на иск от уговарящия срещу обещателя, когато третото ползващо се лице не е заявило изрично преди това, че желае да се ползва от уговорката; С оглед изискванията за действителност на застрахователния договор (писмена форма) – трябва ли това приемане също да бъде направено писмено“, за които поддържа, че са решени в противоречие с решение от 22.12.2014 г. по т. д. № 3174/2013 г. на ВКС, І т. о. и с решението по м. арб. дело № 71/1994 г. на АС при Б..
Касаторът [фирма], [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, VІ-8 състав решение № 454 от 05.03.2013 г. по т. д. № 912/2006 г., е уважен предявеният от главно встъпилото лице ДФ „Земеделие“, [населено място] срещу него иск по чл. 399, ал. 1 ТЗ (отм.) за сумата 212 780.25 лв., представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка на трайни насаждения от 22.04.2005 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 05.06.2007 г. – до окончателното й изплащане.
Посоченият касатор поддържа, че в атакуваната от него част въззивното решение е недопустимо поради обстоятелството, че предявеният от главно встъпилото лице ДФ „Земеделие“ иск е уважен на непредявено основание, доколкото същото е претендирало заплащане на обезщетение въз основа на застрахователна полица № [ЕГН]/15.03.2005 г., а съдът му е присъдил обезщетение въз основа на полицата, посочена от първоначалния ищец [фирма] в исковата молба – № А./22.04.2005 г., т. е. не е налице тъждественост между предмета на иска на главно встъпилото лице и предмета на първоначалния иск. В касационната жалба са релевирани оплаквания и за неправилност на обжалвания акт, изразяваща се в това, че: въззивният съд по недопустим начин е подменил волята на страната (ДФ „Земеделие“), като е приел, че предявеният от същия иск не е частичен, а е за цялата сума, без да съобрази депозираните от него молби от 06.03.2009 г. и от 18.09.2012г.; неоснователно за краен срок за предявяване на иска е счетена датата 30.06.2008 г., с оглед на която е преценявано и възражението за давност, независимо от твърденията в първоначалната искова молба, че застрахователното събитие е настъпило през месец май 2005 г.; съдът неправилно е приел наличие на покрит риск, въпреки че застрахованите насаждения са погинали в резултат от продължително застояване на вода (киша), какъвто риск не е уговорен между страните и че напоителните и отводнителни системи не са функционирали; не е доказан конкретният размер на вредите.
Касаторът [фирма] счита, че касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като с постановеното от въззивния съд решение искът на ДФ „Земеделие“ е уважен на непредявено основание, което е в противоречие с практиката на ВКС – решение № 140 от 07.10.2009 г. по т. д. № 342/2009 г. на ІІ т. о. и решение № 211 от 30.03.2009 г. по гр. д. № 5890/2007 г. на ІV г. о., както и че такова противоречие е налице и „относно доказването на размера на претендираното обезщетение“ – решение № 413 от 16.08.2005 г. по т. д. № 964/2004 г. на ТК, решение № 42 от 25.02.2004 г. по гр. д. № 485/2003 г. на ТК и решение № 155 от 13.03.2007 г. по т. д. № 917/2006г. Освен това, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК бланкетно е заявено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: „1. Може ли счетоводното записване да служи като доказателство за претърпяна вреда; 2. Има ли основание обезщетението по застрахователен договор да бъде съобразявано с причини външни на застрахователното правоотношение; 3. При продължаващо събитие как следва да бъде определена началната дата, от която да тече давността“.
Касаторът [фирма], [населено място] (първоначален ищец) и ответникът по касация ДФ „Земеделие“ (главно встъпил ищец) –оспорват касационната жалба на [фирма], като молят за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение по съображения, изложени в писмени отговори съответно от 12.09.2015 г. и от 05.11.2015 г.
Касаторът [фирма], [населено място] и ДФ „Земеделие не заявяват становище по касационната жалба на [фирма], [населено място].
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд, на база събраните по делото многобройни писмени доказателства и заключения на агрономически и икономическа експертизи, е приел за установено, че: между ищеца [фирма] (с предишно фирмено наименование [фирма]) и [фирма] е налице застрахователно правоотношение по договор от 22.04.2005 г. за застраховка на трайни насаждения (387 дка лешници), сключен въз основа на т. 5.1. от договор № 355/11.03.2003 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по програма С. между [фирма] и ДФ „Земеделие“; договорът за застраховка е сключен в полза на трето лице – ДФ „Земеделие“ – за рисковете, посочени в Специалните условия към застраховката, в т. ч. за риск „проливен дъжд и наводнения“; през месец май и юни 2005 г. е имало обилни валежи, които са довели до наводняване на застрахованите насаждения и са причинили унищожаването на значителна част от тях (40.51 %), т. е. осъществен е уговорен от страните риск; пазарната стойност на унищожените насаждения възлиза на сумата 212 795.12 лв.
Поради това, че третото лице ДФ „Земеделие“, в чиято полза е сключен процесният договор за застраховка, е приело да се ползва от същия и не се е отказало от уговорката в своя полза, то застрахователното обезщетение в размер на цялата искова сума следва да бъде изплатено именно на него, а не на ищеца [фирма].
За неоснователно е счетено възражението на застрахователя [фирма], че не е налице тъждественост между основанието, на което е предявен искът на първоначалния ищец [фирма] (полица № А./22.04.2005 г.) и основанието, на което е предявен искът на главно встъпилото лице ДФ „Земеделие“ (полица № [ЕГН]/15.03.2005 г.). Според решаващия състав, с оглед обстоятелството, че параметрите на постигнатото в двете полици съгласие по съществените елементи на договора за застраховка са едни и същи и че разликата е единствено в периода на застраховане и частично в срока на застраховане, като и че липсват доказателства при ответния застраховател да съществува полица № [ЕГН]/15.03.2005 г., следва да се приеме, че е налице само един договор за застраховка на процесните насаждения и това е договорът, обективиран в полица № А./22.04.2005 г.
Без уважение въззивната инстанция е оставила и доводът на ищеца за настъпило в хода на процеса погасяване на правото на ДФ „Земеделие“ за получаване на застрахователното обезщетение и за нищожност на клаузата на т. 5.1. от договора по програма С.. В тази насока е посочено, че целта е Фондът да получи заместваща облага до размер на предоставената финансова помощ, когато в петгодишния срок придобитите по програма С. инвестиции погинат, които предпоставки в случая са налице.
Като неоснователно е преценено и възражението на застрахователя за погасяване по давност на вземането на ДФ „Земеделие“ за част от претендираното застрахователно обезщетение. Поради обстоятелството, че застрахователното събитие е било продължаващо (през целия месец май и месец юни 2005 г.), за начало на релевантния за случая 3-годишен давностен сорк по чл. 392 ТЗ (отм.) въззивният съд е приел датата 30.06.2005 г. И тъй като искът на ДФ „Земеделие“ е предявен на 05.06.2008 г., посоченият срок е счетен за спазен. По отношение депозираната от ДФ „Земеделие“ молба от 06.03.2009 г., с която главно встъпилият ищец е уточнил,че претендира сумата 26 000 лв., като част от цялото първоначално предявено от него с молбата му от 05.06.2008 г. вземане 358 815 лв., решаващият състав е преценил, че същата не следва да бъде взета предвид, тъй като уточнението е направено в резултат от недопустимото указание от страна на първоинстанционния съд с разпореждането му от 22.12.2008г. да бъде съобразен размерът на претенцията на главно встъпилото лице с размера на претенцията на първоначалния ищец. С оглед на това, Софийски апелативен съд е счел, че искът на ДФ „Земеделие“ е предявен в давностния срок за целия дължим размер и не е погасен частично за разликата над сумата 26 000 лв., поради което същата е присъдена на Фонда с въззивното решение.
Предвид уважаването на главния иск срещу застрахователя, съдът не е разгледал евентуалния иск срещу [фирма].
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол и по двете касационни жалби.
По въпросите, поставени от касатора [фирма], [населено място]:
Преди всичко следва да се отбележи, че преценка за наличие на предпоставките за допускане на касационното обжалване е дължима само по отношение на въпросите, поставени от посочения касатор в самата касационна жалба, но не и по отношение на въпросите, поставени допълнително с молба вх. № 10 889 от 07.08.2015г., доколкото същата е извън предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен срок.
Надлежно заявените от касатора [фирма] въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване.
Първите два въпроса, свързани с приложението на чл. 22, ал. 1 ЗЗД и по-конкретно с приемането, респ. отмяната на уговорката в полза на трето лице, са значими за изхода на делото, доколкото са обусловили отхвърлянето на главните искове на първоначалния ищец. По отношение на тях, обаче, не са осъществени поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Двете решения на ВКС, на които се позовава касаторът, не съдържат отговор на тези въпроси и поради това не представляват релевантна съдебна практика. Решение № 219 от 14.02.2012г. по т. д. № 837/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. е постановено при допуснато касационно обжалване по процесуалните въпроси – следва ли да бъде отменен ходът по същество, когато в писмената защита на ответника, депозирана след приключване на устните състезания, са направени правоизключващи възражения и може ли страната да прави доводи и възражения след заседанието по чл. 186 ГПК /отм./. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС, посоченото решение има характер на задължителна съдебна практика саво в частта, с която се дава отговор именно на тези въпроси (напълно различни от заявените от касатора), но не и в частта, в която е решен конкретният спор по същество. Отделно от това, в цитираното решение е застъпено принципното становище, че застрахователят (обещателят/промитентът) има задължение да плати застрахователното обезщетение на застрахования (уговорящия, стипуланта) ако застрахованият е отменил клаузата в полза на бенефициера преди последният да е заявил, че ще се ползва от нея, което становище е споделено изрично и от въззивния съд в обжалваното решение. Крайният извод, обаче, дали уговорката в полза на третото лице е приета от него или същата е отменена от ищеца, е направен с оглед конкретните факти по делото. Именно поради разликата във фактите, не може да се счете за доказано противоречие и с решение № 292 от 28.04.2005 г. по гр. д. № 31/2005 г. на ВКС – в това решение е било безспорно, че третото ползващо се лице изобщо не е заявявало, нито преди, нито след подаване на исковата молба, че ще се ползва от сключения в негова полза застрахователен договор, за разлика от настоящия случай.
Останалите два въпроса, за които касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, също не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като тези въпроси са поставени абстрактно, без да се отчита спецификата на конкретния казус, призтичаща от клаузите на процесния договор по програма С., предопределяща съответно и отговора на въпроса кой е титуляр на правото да получи застрахователното обезщетение. Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГК по отношение на последния въпрос следва и от обстоятелството, че същият съдържа в себе си твърдения за факти (свързани с поемането на разходите за възстановяване на погиналите насаждения) , които не са били предмет на установяване по делото, нито са обсъждани в мотивите на въззивното решение.
По въпросите, поставени от касатора [фирма], [населено място]:
Настоящият състав намира за неоснователно твърдението на посочения касатор за противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС по първия поставен от него въпрос. Цитираните две решения на ВКС – решение № 140 от 07.10.2009 г. по т. д. № 342/2009 г. на ІІ т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и решение № 211 от 30.03.2009 г. по гр. д. № 5890/2007 г. на ІV г. о., постановено по реда на отменения ГПК, не доказват такова противоречие, доколкото те са постановени при напълно различна фактическа обстановка: В първото решение касационната инстанция е приела, че въззивният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл. 647 ТЗ, докато предявеният иск е с правно основание чл. 108 ЗС и е насочен срещу последващите приобретатели за връщане на имота в масата на несъстоятелността, а във второто решение – е прието, че съдът се е произнесъл по иск за обезсилване на съдебна спогодба, какъвто е недопустим, но без да отчете направеното от ищеца в хода на процеса уточнение, че претендира обявяване на съдебната спогодба за нищожна. Следователно, при тези факти, не може да се счете, че посочените решения на ВКС представляват относима към настоящия случай практика и че доказват основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Независимо от това, доколкото касационната инстанция е длъжна служебно да извърши проверка за допустимостта на обжалвания пред нея въззивен акт, с оглед указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се посочи, че настоящият състав не счита, че е налице вероятност постановеното от Софийски апелативен съд решение да е недопустимо в атакуваната от [фирма] негова част. Неоснователно е твърдението на същия касатор, че присъждайки на ДФ „Земеделие“ процесната сума по застрахователната полица, посочена от първоначалния ищец [фирма] (№ А./22.04.2005 г.), а не по застрахователната полица, посочена от главно встъпилия ищец ДФ „Земеделие“ (№ [ЕГН]/15.03.2005 г.), съдът се е произнесъл на непредявено основание. В случая, както искът на първоначалния ищец, така и искът на главно встъпилия ищец са предявени на основание чл. 399, ал. 1 ТЗ (отм.) и са разгледани именно на това основание. Що се отнася до наличието на две застрахователни полици, съдът подробно е обосновал защо приема, че те се отнасят за едно и също застрахователно правоотношение. А дали така направеният извод е правилен, това е въпрос, който е ирелеванен за допустимостта на решението.
Касационното обжалване не може дабъде допуснато и по останалите поставени от касатора [фирма] въпроси, за които се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Достатъчно за това е обстоятелството, че посоченото основание е заявено бланкетно (чрез цитиране на законовата норма), без да е аргументирано наличието на двете кумулативни предпоставки на същото, в какъвто смисъл са указанията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това, тези въпроси не отговарят на критериите, разяснени в т. 1 от посочения тълкувателен акт, за да бъдат счетени като значими за изхода на делото и да обосноват допускане на касационния контрол. Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на първия въпрос произтича от факта, че съдът е определил размера на претърпяната вреда не въз основа на счетоводното записване при първоначалния ищец [фирма], а въз основа на заключението на изслушаната по делото счетоводна експертиза, което, макар да съобразява и счетоводното записване, представлява самостоятелно доказателствено средство, прието, без да е оспорено от страните. По отношение на втория въпрос, липсата на значимост следва от негова неяснота и невъзможността да се установи връзката му с конкретния казус. Що се отнася до последния въпрос, доколкото отговорът му е предпоставен от конкретниката на случая и по-точно – от това колко е проължило събитието, то същият не може да се счете за въпрос, чието решаване е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла на тези понятия, разяснен в титираното по-горе тълкувателно решение.
Поради всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1035 от 20.05.2015 г. по т. д. № 320/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: