2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 812
ГР. С., 12.11.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 11.11.2014 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
Като разгледа докладваното от съдия И. ч.гр.д. №6537/14 г., намира следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на С. Д. срещу въззивното определение на Апелативен съд С. по гр.д. №4798/13 г., с което е потвърден отказът на първоинстанционния съд да освободи касатора от държавна такса/д.т./ за въззивната му жалба срещу първоинстанционното решение, постановено по иск с пр. осн. чл.28 от З., отм.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с приложената практика на ВКС по следните въпроси /конкретизирани и уточнени смислово/: Следва ли да се освободи от д.т. страна в съдебно производство, която макар и да разполага с имущество за заплащане на таксата, не може да го ползва, поради поставянето му под запор, възбрана или под други обезпечителни мерки, които напълно препятстват възможността за осребряването му; Следва ли съдът да укаже на страните необходимостта от представянето на определени доказателства, ако е преценил, че те са от значение за освобождаването на страната от заплащане на д.т.; Следва ли да се обосновава заплащането на д.т. с евентуално несигурно бъдещо събитие за реализиране на доходи от страната, което не зависи от нея, а зависи от външни, неподдаващи се на контрол фактори, като решение на съдебна инстанция / има се предвид посочената от въззивния съд възможност молителят да поиска отмяна на наложените обезпечителни мерки, с цел частично разпореждане със запорирано или под възбрана имущество/.
Според касатора поставените въпроси са от значение и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, за установяване на „трайна и ясна практика” за подобни производства.
Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват: за да отхвърли искането за освобождаване от държавна такса, въззивният съд от една страна е възприел изводите на първоинстанционния, че не се установява молителят / отв. по иска/ да не разполага със средства за заплащането й, тъй като е млад и работоспособен и направените други разходи по делото – за адвокатска защита, сочат, че разполага със средства да плати дължимата д.т. за обжалване на решението. От друга страна е посочил, че молителят може да поиска по реда на ГПК – гл. „О. производство”, отмяна на част от наложените обезпечения, за да осребри имущество, с което безспорно разполага, с цел заплащане на таксата.
И двата извода съответстват на практиката на ВКС за подобни случаи/ приложената от касатора е по молби за освобождаване от д.т. в общия случаи, но не и в производство по З., отм./. В общия случай съдът се произнася по искането за освобождаване от д.т. въз основа на данните за имотното състояние на молителя, установено по начина, посочен в чл.83 от ГПК. Молителят е представил декларация за притежаваното имущество, чийто обем и състав се установяват и от издадената по делото обезпечителна заповед по чл.22 от З.,отм.. В опр. по ч.гр.д. №3042/14 г. на четвърто г.о. на ВКС, постановено също по искане на ответник по иск с пр. осн. чл.28 З., отм. за освобождаване от д.т. при наложени върху имуществото му обезпечителни мерки по същия закон, е посочено: „Съгласно чл. 23, ал. 4, т. 7 З. (отм.), съдът може да разреши извършване на плащане или на други разпоредителни действия с имущество, върху което са наложени обезпечителни мерки по този закон, когато това е необходимо за: заплащане на разноски във връзка с производството по този закон. Когато обезпечителни мерки са наложени върху цялото налично имущество на ответника по иска по чл. 28 З. (отм.), разрешаването на плащане или други разпоредителни действия със запорирано или възбранено имущество гарантира на ответника възможност за участие в съдебното производство. Несъмнено, разноските за производството по закона се включват всички съдебни разноски, в т. ч. държавни такси и адвокатски възнаграждения”.
Този ред е приложим и в случая, на осн. пар.5 от ПЗР на З.. Затова, макар въззивният съд да е препратил към общите разпоредби на ГПК, изводът му за уредена в закона възможност за осребряване на запорираното и възбранено имущество с цел заплащане на д.т. в производството по З., по насока и резултат съответства на цитираната практика на ВКС. В чл.23, ал.5 от З., отм. е определен и специален кратък срок за произнасяне по искането за разрешаване на разпореждане с имущество, върху което са наложени обезпечителни мерки.
Сочените основания за допускане на обжалването не са налице – въззивното определение не противоречи на практиката на ВКС за подобни случаи по см. на чл.280, ал.1,т.1 ГПК, а цитираната задължителна и трайна практика по поставените въпроси изключва основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – ТР №1/19.02.10 г.. Затова ВКС на РБ, трето гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд С. по ч.гр.д. №4798/13 г. от 30.12.13 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: