О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 813
София, 20.07.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети юни, две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 535/2009 година.
Производство по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от „М” Е. , гр. Р. против решение на Апелативен съд – Пловдив по гр. д. № 805/2008 год., към която е приложено изложение за допускане на касационната жалба.
Ответниците по касационната жалба, ищци по делото, И. Г. С. и С. Д. С. , двамата от гр. Г. считат жалбата за неоснователна.
След проверка, касационният съд установи следното:
Пловдивският апелативен съд с въззивно решение от 14. 1. 2009 г. по гр. д. № 805/2008 г. е отменил частично първоинстанционно решение на Окръжен съд Стара Загора по гр. д. № 629/2006 г. и с решение по същество е осъдил „М” Е. да заплати на И. С. и на С. С. , на всеки от тях поотделно, сумата 28 750 лв. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина им Е. , починал на 12. 9. 2005 г. при трудова злополука, ведно със законната лихва, считано от 12. 9. 2005 г. до изплащане на сумата, както и сумата 422.91 лв., на всеки от двамата опотделно, разноски по делото. С решението на апелативния съд е обезсилено решението на окръжния съд в частта, с която е отхвърлен иска на И. и С. С. за по 28 750 лв. против П. П. по чл. 45 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина им Е. на 12. 9. 2005 г. и е прекратено исковото производство в тази част. Въззивният съд е констатирал, че делото е образувано по иск на И. и С. С. , на основание чл. 200 КТ, срещу „М” Е. , предявен като главен, и иск по чл. 45 ЗЗД срещу П. П. , предявен като евентуален.становено е по делото, че синът на ищците Е, работил като машинист на транспортна лента в рудник „Т” при „М” е починал на 12. 9. 2005 г. в резултат на трудова злополука – притискане в областта на таза и гърба от движещ се назад булдозер – кран, управляван от П. П. Въззивният съд е приел, че дължимото обезщетение на всеки от ищците следва да бъде определено в размер на 32 500 лв., от която сума приспаднал изплатеното им обезщетение 7500 лв, общо на двамата, или по 3750 лв., на всеки от тях. По отношение на евентуалният иск до размера на уважаване на главния иск, апелативният съд обезсилил първоинстанционното решение и прекратил исковото производство, тъй – като не е настъпило процесуалното условие за произнасяне по евентуалния иск, т. е. главният иск е бил уважен, а в останалата част, досежно отхвърляне на главния иск по чл. 200 КТ, съдът се е произнесъл по същество по евентуалния иск и го отхвърлил като неоснователен. Прието е, че при трудова злополука, имуществена отговорност спрямо пострадалите носи работодателят, който от своя страна има регресен иск по чл. 202 КТ срещу работника, виновен за злополуката.
В изложението за допускане на касация, жалбоподателят „М” Е. се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – произнасяне на въззивния съд по материалноправен и процесуалноправен въпрос, имащ основно значение за конкретния спор и значение за точното прилагане на закона. Посочено е, че въззивният съд е приложил неточно процесуалния закон, като във въззивното производство е допуснал изменение на основанието и петитума на иска с оглед направеното от ищците изявление, че искът им срещу прекия причинител на увреждането П. П. е предявен като евентуален иск спрямо главния иск срещу работодателя по чл. 200 КТ. В изложението е посочено също, че решението на въззивния съд противоречи на материалния закон, тъй – като „М” Е. не е пасивно легитимиран по спора, а отговорността следва да носи прекият работодател на пострадалия – Р. „Т”, с. М..
Изложените доводи за допускане на касационно обжалване са неоснователни.
Въпросът за правната квалификация на заявените от ищците претенции, включително и за процесуалната им допустимост при условията на обективно съединение на исковете, е предоставен на преценката на решаващия съд, който по силата на закона – чл. 188, ал. 2 ГПК /отм./, е длъжен да приложи относимата правна норма, към твърдяните и установени факти по делото. В исковата молба са изложени правнорелевантните обстоятелства по делото, въз основа на които ищците са поискали заплащане на обезщетение за понесените от тях неимуществени вреди от смъртта на сина им, починал по време на работа от работодателя – юридическо лице и прекият причинител – физическото лице. Само на базата на това съдържание на исковата молба, сезираният съд е длъжен да направи съответната правна преценка и да квалифицира претенциите на ищците. Ето защо направеното във въззивното производство изрично уточнение на правната квалификация на исковете от страна на съда, не само не е процесуално нарушение, но е действие в изпълнение на задължителната му дейност по прилагане на закона.
Неоснователно е съображението на жалбоподателя, че произнасянето на въззивния съд по въпроса за материалноправната легитимация на дружеството противоречи на материалния закон – § 1 от Допълнителните разпоредби на КТ. Разпоредбата определя като „работодател” юридическо лице или негово поделение, което е организационно и икономически обособено образувание. От приложените по делото доказателства е установено, че синът на ищците е бил на работа в Р. „Т” към „М” Е. , от което следва, че дружеството „ М. М. – изток” не е някакво трето лице, а правен субект, в чиято организационна система се включва рудник „Т”. С оглед на съдържащата се алтернативност в § 1 ДР КТ, че работодател е юридическото лице или негово обособено поделение, не може да се счита, че законът създава забрана исковете по чл. 200 КТ да се предявяват срещу основния работодател, когато биха могли да се предяват срещу прекия работодател.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 14. 1. 2009 г. по гр. д. № 805/2008 г. на Пловдивския апелативен съд по касационната жалба на „М” Е. , гр. Р..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: