О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 814
гр. С., 12.11..2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията С. Д. ч.гр.д. № 5863/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Обжалвано е определение № 775 от 18.07.2014 г. на Окръжен съд – Хасково по в.ч.гр.д. № 594/2014 г., с което е потвърдено определение № 410 от 11.06.2014 г. по гр. д. № 473/2013 г. на Районен съд – Харманли, с което е прекратено производството по делото, поради неотстраняване нередовностите на исковата молба, на основание чл. 129, ал. 4, вр. с ал. 2 и чл. 127, ал. 1, т. 4 и ал. 2, вр. с чл. 128, т. 2 ГПК.
Недоволна от определението е жалбоподателката М. Ж. Б. от [населено място], която го обжалва в срок, счита, че същото е неправилно и моли да бъде отменено.
Ответникът по частната жалба Ж. П. Б. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Д. С. от АК-Х., в писмен отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност и претендира направените по делото разноски.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, частният касатор сочи, че в обжалваното определение съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуално правен въпрос от значение за изхода на делото, решаван противоречиво от съилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Поставеният въпрос касае задължението на съда да укаже на страната точния размер на дължимата държавна такса. Представя съдебна практика – определение № 186 от 05.05.2011 г. по ч.гр.д. № 183/2011 г. на ВКС, постановено в производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, което съгласно разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 2 ОТ 28.09.2011 г. по т.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС, представлява задължителна съдебна практика, поради което в случая основанието за допускане на касационното обжалване е по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като констатира, че обжалваното определение е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно определение за прекратяване на производството по делото, намира, че то подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е редовна по смисъла на чл. 260 и чл. 261, чл. 278, ал. 4, вр. с чл. 284, ал. 2 ГПК.
След преценка на доводите на частния жалбоподател и обстоятелствата по делото, съдът намира че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационен контрол.
За да постанови определението си въззивният съд е приел, че като е прекратил производството по делото по исковата молба на М. Ж. Б. от [населено място] срещу Ж. П. Б. от с.гр., поради неотстраняване в срок на нередовностите й на основание чл. 129, ал. 4, вр. с ал. 2 и чл. 127, ал. 1, т. 4 и ал. 2, вр. с чл. 128, т. 2 ГПК, първоинстанционният съд е постановил законосъобразно определение. Приел е, че по предявения иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на собственост върху недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, с протоколно определение от 24.02.2014 г., исковата молба е оставена без движение с подробни указания за отстраняване на констатирани нередовности, като на ищцата е даден едноседмичен срок, който по нейна молба е продължен първоначално с три седмици, като с нова молба е поискано ново удължаване с още две седмици, което е уважено. След приложеното уточнение с молба от 16.04.2014 г., първоинстанционният съд повторно е оставил без движение исковата молба, като е указал в едноседмичен срок ищцата да представи искова молба, в която да включи всички искове, да я впише и да представи доказателства, че УПИ ХV-2271 по плана на [населено място] е прехвърлила на ответника срещу задължение за издръжка и гледане; да представи скица и удостоверение за данъчна оценка на имота, както и да довнесе дължимата държавна такса, като при неизпъленение в указания срок е посочено, че делото подлежи на прекратяване. По молба от 09.05.2014 г. срокът за изпълнение на разпореждането на първоинстанционния съд е продължен с нови две седмици, за което съобщението е връчено лично на редовно упълномощения по делото адвокат на ищцата Т. Д., т.е. указанията на съда са дадени по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК. В случая, в продължения до 03.06.2014 г. срок, по делото няма данни да са изпълнени дадените от съда указания, респ. да са отстранени констатираните нередовности от страна на ищцата, поради което законосъобразно е приложена разпоредбата на чл. 129, ал. 4 ГПК и производството по делото е прекратено.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не е изложен материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на делото, който да е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Това е така, тъй като в случая посоченият от жалбоподателя въпрос, а именно – длъжен ли е съдът да укаже на страната точния размер на дължимата държавна такса, е важен, но той не е обусловил изхода на делото, поради което не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е съобразил, че съгласно чл. 101 ГПК съдът следи служебно за надлежното извършване на процесуалните действия и указва на страната в какво се състои нередовността и как тя може да бъде отстранена като определя срок за това и при неотстраняване на нередовността в указания срок процесуалното действие се смята за неизвършено. Съдържанието на исковата молба определя съдържанието на иска, поради което надлежното упражняване на право на иск следва да се извърши чрез редовна искова молба. Задължително съдържание на исковата молба е въведено с цел валидно сезиране на съда и постановяване на краен съдебен акт по съществото на спора, предвид осъществяване на принципа, въведен с чл. 2 ГПК за дължимост на защита и съдействие. С оглед пълното и ясно изясняване и решаване на спора, по заявените в исковата молба основания, следва същата да отговаря на изискванията за редовност на чл. 127 и чл. 128 ГПК, тъй като неспазването им съставлява процесуална пречка за извършване на следващи съдопроизводствени действия по спора. В конкретния случай производството по делото е прекратено, но не само на основание неизпълнение на задължение за довнасяне на дължима държавна такса, поради неуказване на точния й размер от страна на съда, но и поради неизпълнение на подробни указания на съда за привеждане на исковата молба за конкретизация и индивидуализация на спорното право, както следва: за представяне на доказателства, че УПИ-ХV-2271 по плана на [населено място] е прехвърлен на ответницата срещу задължение за издръжка и гледане, както и за представяне на скица и данъчна оценка на имота и довнасяне на дължимата държавна такса. Действително, както твърди жалбоподателката в частната жалба, първоинстанционният съд не е указал точен размер на дължимата по делото допълнителна държавна такса, но тъй като тя се определя върху цената на иска /паричната оценка на предмета на делото – чл. 68 ГПК/, която съгласно чл. 127, ал. 1, т. 3 ГПК се посочва от ищеца, в зависимост от претендираното право, в случая – върху данъчната оценка на имота, съобразно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК, а такава въпреки указанията на съда за този претендиран имот не е представена, то и съдът не е бил в състояние да определи размера на допълнителната държавна такса, която да се довнесе от ищцата. В този смисъл правилно въззивният съд е приел в обжалваното определение, че указанията на първостепенния съд са законосъобразни и са дадени в съответствие с разпоредбите на чл. 127, ал. 1, т. 4 и ал. 2 ГПК, съобразно които исковата молба следва да съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава искът, както и ищецът е длъжен да посочи доказателствата и конкретните обстоятелства, които ще доказва с тях, и да представи заедно с нея всички писмени доказателства. Следователно, като е потвърдил обжалваното определение, въззивният съд е приложил точно закона и постановеното от него определение по поставения въпрос относно задължението на съда да укаже на страната точния размер на дължимата държавна такса не противоречи на приетото в представената задължителна съдебна практика – определение № 186/2011 г., а е в съответствие с приетото в нея, поради което не е налице основанието по чл. 280, ар. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответницата по жалбата следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на 200 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема, че въззивното определение не следва да се допусне до касационен контрол, тъй като не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно определение № 775 от 18.07.2014 г. по ч.гр.д. № 594/2014 г. на Окръжен съд – Хасково, по частна касационна жалба с вх. № 7844 от 31.07.2014 г. на М. Ж. Б. от [населено място], обл. Х..
ОСЪЖДА М. Ж. Б. от [населено място] да заплати на Ж. П. Б. от [населено място] направените по делото разноски за настоящото касационно производство в размер на 200 /двеста/лева. Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :