3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 814
София, 06.07.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май, две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 106/2012 година.
Производство по чл. 288 ГПК.
Софийският районен съд, с решение по гр. д. № 27983/2010 г. е отхвърлил предявените от Р. Р. – М. против Университетска болница Л. иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на уволнението й, извършено със заповед № 191/13. 05. 2010 г. и иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „лекар-педиатър” в Клиника по детски болести при Университетска болница Л.. Решението е потвърдено от Софийският градски съд с въззивно решение от 06. 07. 2011 г. по гр. д. № 2867/2011 г..
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата Р. Г. Р. – М. от [населено място]. Към жалбата са приложени изложение на основания за допускане на касационно обжалване и решения на различни съдилища.
Ответникът Университетска болница „Л.”, [населено място] счита жалбата за неоснователна и моли да бъде оставена без уважение.
След проверка, касационният съд приема следното:
Въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, като е възприел изцяло неговите изводи, че прекратяването на трудовото правоотношение на ищцата поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” е законосъобразно при доказания по делото факт, че тя не се е явявала на работа през периода от 1. 3. 2010 г. до 22. 3. 2010 г., без да й е разрешен отпуск, което е тежко нарушение на трудовата дисциплина и изрично основание за налагане дисциплинарно наказание „уволнение” по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ.
Искането на жалбоподателката за допускане на касационно обжалване е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси и по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на съдилищата и на ВКС. Посочено е, че такъв материалноправен въпрос е разрешението на градския съд относно спазването на преклузивния двумесечен срок по чл. 194, ал. 1 КТ от откриване на нарушението, в който работодателят може да наложи дисциплинарно наказание. Жалбоподателката се позовава на съдебната практика в приложените две решения на други съдилища – решение по гр. д. № 1681/2008 г. на СГС и решение по гр. д. № 4540/2003 г. на СРС. С двете решения е прието, че работодателят носи доказателствената тежест да установи момента на дисциплинарното нарушение, извършено от работника или служителя, а с второто решение Софийският районен съд е преценил конкретния случай по делото и приел, че двумесечният срок по чл. 194, ал. 1 КТ не е спазен, тъй- като в уволнителната заповед е маркирано нарушение –неявяване на работа от 20. 12. 2002 г., но не е посочено и не е установено, кога работодателят е узнал за нарушението, поради което, издаването на заповедта на 7. 3. 2003 г. е след двумесечния срок. По настоящото дело Софийският градски съд не се се е произнесъл различно по материалноправния въпрос за срока по чл. 194, ал. 1 КТ, тъй-като в съответствие със закона е приел, че срокът е преклузивен, започва да тече от узнаването на нарушението от страна на работодателя, който е длъжен да докаже неговото спазване. Изводът на съда, че срокът не е пропуснат е обоснован от фактически съображения, че се касае за нарушение – неявяване на работа, извършвано продължително в периода от 1. 3. до 22. 3. 2010 г., за което няма спор между страните. Заповедта за дисциплинарното уволнение на ищцата е издадена на 13. 05. 2010 г. – т. е. в рамките на двумесечният срок от неявяването на работа на ищцата за периода от 13. 3. до 22. 3. 2010 г.. Доводът на жалбоподателката, че вмененото й нарушение е било открито от работодателя още на 1. 3. 2010 г. е несъстоятелно, тъй-като към тази дата той не бил могъл да знае, че през следващите 21 дни тя няма да се явява на работа, т. е. да е узнал неосъществен факт. При тези фактически констатации, въззивният съд е приел, че релевантното нарушение на жалбоподателката е продължило повече от два работни дни за времето от 13. 03. 2010 г. до 22. 03. 2010 г. и заповедта за уволнение от 13. 05. 2010 г. е издадена в законния двумесечен срок.
Изводът на въззивния съд, че наложеното на ищцата дисциплинарно наказание съответства на извършеното от нея нарушение – неявяване на работа в течение на два последователни дни за периода 13. 03. 2010 г. до 22. 03. 2010 г. не представлява разрешение на правен въпрос в противоречие на съдебната практика. Жалбоподателката се позовава на решение по гр. д. № 579.0/1999 г. на ВКС, трето гражданско отделение, в което е прието, че неявяването на работа в продължение на три последователни дни не представлява тежко дисциплинарно нарушение и не изисква налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание, с оглед личността на нарушителя. Преценката на съда за съответствие между нарушението и наказанието е комплексна и обхваща всички обстоятелства, касаещи това съотношение и които винаги са строго индивидуални. В решението по гр. д. 579/1999 г. е взето предвид, че нарушителят е научен работник с дългогодишен стаж, утвърден международен авторитет, с положителна оценка на Председателя на Б., че за трите дни на неявяване на работа е бил на международна научна конференция по неговата специалност и че естеството на научната работа и академичния режим на работното време в Геологическия институт при Б. не се измерва с непрекъснато физическо присъствие на работното място, а с научните постижения. Няма място за аналогия с фактическите данни по настоящото дело. Въззивният съд е взел предвид доводите на жалбоподателката, че тя е придружавала дете за лечение в чужбина, но е посочил, че това не е дейност, която й е била възложена от работодателя, не е свързана пряко с работата й като лекар-педиатър, която изисква нейното ежедневно явяване в болницата за изпълнение на възложените й задължения.
Неоснователно е твърдението на жалбоподателката, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като не е обсъдил всички гласни и писмени доказателства в тяхната съвкупност. Необосноваността и съществените нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на относимите за спора доказателства, са основания за отмяна на въззивното решение като неправилно по чл. 293, ал. 2 ГПК, но не са основания за допускане на касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая твърденията за такива нарушения и не са конкретизирани .
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 06. 07. 2011 г. по гр. д. № 2867/2011 г. на Софийския градски съд по жалбата на Р. Г. Р. – М..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: