О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 814
София, 03.08.2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на ………………………………… юли две хиляди и девета година в състав:
Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова
Лидия Рикевска
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 213/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на О. гр. К., подадена ч. пълномощника адвокат С от АК гр. П., срещу въззивното решение № 1080 от 03.07.2008 г. по гр. д. № 1026/08 г. на Пловдивския окръжен съд. Касаторът поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК по неправилно разрешените от въззивния съд материеалноправен и процесуалноправен въпрос, обосновани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Ответникът по касация “В” Е. /в ликвидация/ гр. С. счита, че касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане, а по същество е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на I-во г. о., намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна и е допустима.
С обжалваното решение в сила е оставено решение № 46 от 05.06.2006 г. по гр. д. № 273/04 г. на Карловския районен съд, с което е отхвърлен предявен от О. гр. К. иск за собственост на двуетажна масивна сграда със застроена площ от 200 кв. м., с пл. № 8* построена в УПИ II-Обществено и жилищно строителство от кв. 42а по плана на гр. К.. Заявените от ищеца правопораждащи за собствеността факти са, че сградата била включена в капитала на Общинската фирма “БКС” гр. К. и е обект с местно значение. След като преминала в собственост на общината, сградата била предоставена безвъзмездно на Р. център за предказармена подготовка на младежта /РЦППМ/ – Пловдив, за ползуване до отпадане на необходимостта от същата или до прекратяване на дейността на центъра. След закриване на центъра сградата не била върната на собственика й, а вместо това били съставени два акта за държавна собственост и тя била включена в капитала на ответното дружество.
За да отхвърли иска за ревандикация, въззивният съд приел, че ищецът не е установил кога и как е създадена общинската фирма, с какъв акт, на кой орган, дали и кога сградата е включена в капитала й, от което счел за недоказано предоставянето на имуществото да е станало съобразно изискванията на закона. Вписването в инвентарната книга на ОФ “БКС” на административна сграда, изваждането й от капитала на фирмата с решение № 52 от 30.01.1996 г. на Общинския съвет гр. К. и заповед № 104 от 13.02.1996 г. на кмета на общината, и предоставянето й за ползуване на РЦППМ, биха породили действие в случай, че сградата е общинска собственост, но не я обуславят. Извод за включването на сградата в уставния фонд не може да се направи и от записването в акт № 2* от 13.02.1996 г. на ОФ “БКС” като бивш собственик, доколкото няма посочване кога и въз основа на какъв акт е станало това. Затова е отречено да са налице предпоставките на чл. 6, ал. 2, т. 1, предл. 2 ЗС /отм./ за придобиване на собствеността от общината.
Обсъждайки събраните по делото гласни доказателства, въззивният съд приел за установено, че сградата е построена в 1903 г., по плана от 1966 г. /отм./ е записана като “пожарна”, която се е и помещавала там, впоследствие се е ползувала от общинска фирма “БКС”, както и от радиоклуба, а по-късно е настанена Организацията за съдействие на отбраната /ОСО/. Радиоклубът продължил да функционира, а към 1996 г. сградата била ползувана от неговия правоприемник РЦППМ, който събирал наеми от ползувателите на отделни нейни помещения. Като констатирал различия в гласните доказателства относно обема на ползуването – цялата сграда или само част от нея, съдът изложил и съображения защо поставя в основата на решението тези, които установяват ползуване от РЦППМ – Пловдив на цялата сграда.
С ПМС № 24/88 г. за по-нататъшното подобряване на масово-отбранителната работа сред младежта и населението е създадена Организация за съдействие на отбраната, като държавно-обществен орган. Като проследил последвалите структурни промени и закриването на ОСО с ПМС № 72/92 г., предаването на цялото движимо и недвижимо имущество на организацията, използувано за подготовка на наборници и специалисти за нуждите на въоръжените сили, в т. ч. и радиоклуба в гр. К., на Министерството на отбраната, а със заповед № 173 от 23.03.1993 г. на министъра на отбраната – на Управление “Предказармена подготовка на младежта и спорта” към МО, въззивният съд формирал извод, че сградата се е използувала за провеждане на държавната политика в областта на военно-техническата подготовка и военно-патриотичното възпитание на младежта и населението, като ОСО, а по-късно и правоприемникът й Управление “Предказармена подготовка на младежта и спорта” към МО, са осъществявали дейността си с предоставени им обекти – държавна собственост, в т. ч. и спорната сграда. Тази дейност никога не е била предоставена за упражняване на общините, за да се приеме, че сградата представлява обект на общинската инфраструктура с местно значение, предназначен за задоволяване на потребностите на общините по смисъла на пар. 7, ал. 1, т. 6 от ПЗР на ЗМСМА.
С оглед данните по делото и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с последващи уточнения, основният спорен по делото материалноправен въпрос е за собствеността на сградата, предмет на иска за ревандикация, с оглед нормативните промени в правната уредба на държавната и общинска собственост.
Като основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос касаторът е посочил противоречивото разрешаване на спора за собственост, дадено с решение № 68 от 10.01.2007 г. по в. гр. д. № 1035/06 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено при предходното разглеждане на делото, и сега обжалваното въззивно решение, следващо отменителното решение № 274 от 31.03.2008 г. по гр. д. № 1611/07 г. на ВКС на РБ, I-во г. о. Предпоставките на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, при което се изисква даден въпрос да е разрешаван противоречиво от съдилищата, не са налице. Законът има предвид противоречиви решения по сходни казуси на различни съдилища и по различни дела, докато в случая двете решения са постановени в рамките на едно производство от различни състави на въззивния съд.
Основанието за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предполага липса на съдебна практика по конкретно посочения въпрос, или необходимост от промяна на вече установената, или неяснота или празнота в нормативната уредба, което обуславя разрешаването на спора от Върховния касационен съд с оглед точното прилагане на закона и развитието на правото. Касаторът не е изложил съображения да е налице някоя от тези хипотези. Счита, че ч. разглеждането на касационната жалба по същество и при евентуално уважаване на иска, ще се предотврати възможността ответното дружество да претендира деликтна отговорност от касатора за премахването през 2007 г. на спорната сграда въз основа на заповед на кмета на общината. Това искане не е обвързано с конкретния правен спор, предмет на касация, поради което и не може да обоснове допустимост на касационното обжалване.
На следващо място трябва да се посочи, че нормативната уредба по отделянето на общинската от държавната собственост – пар. 7, ал. 1 от ПЗР на ЗМСМА, пар. 6, т. 1 от ПЗР на ЗМСМА, е ясна, а съдебната практика по нея е утвърдена. В разглеждания случай въззивният съд е обсъдил данните по делото във връзка с приложимите правни норми, при което отхвърлянето на иска се дължи не на непълнота или неяснота на тези норми, а на изводите, направени от съда. Доводът за неправилното им формиране не обосновава допустимост на касационното обжалване, а съставлява касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл и по процесуалноправния въпрос за критериите, въз основа на които следва да се кредитират свидетелските показания. Доколкото предпоставките за допустимост на касационното обжалване са обосновани със същите съображения, които са поддържани при разрешаването на материалноправния въпрос, то и тук не се констатира да са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1080 от 03.07.2008 г. по гр. д. № 1026/08 г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: