4
гр. д. № 532/2012 г. на ВКС, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 815
София, 15.10.2012 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на септември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от председателя Ж. Силдарева гражданско дело N 532/2012 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Ш. Х. Т. е подал касационна жалба срещу решение от 29.02.2012 г. по гр. д. № 2576/2011 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение по гр. д. № 19189/10 г. на Варненски РС, с което е отхвърлен предявения от касатора срещу Н. Т. и Ж. Ш. Т. ревандикационен иск за недвижим имот, представляващ две стаи №№ 1 и 2 по схемата към гр. д. № 403/99 г. на В., намиращи се в жилищната сграда с идентификатор № 10135.1501.90 по действащата кадастрална карта на [населено място], с адм. адрес ул. „А.. Н. О. № 15-А (старо име „С. М.”) като неоснователен.
Поддържа се довод за необоснованост на извода, че касаторът не се легитимира като изключителен собственик на сградата, част от която са помещенията, предмет на иска.
Относно предпоставките за допускане на касационна проверка в изложението по чл. 283, ал. 4 ГПК са формулирани въпросите: „принадлежи ли собствеността върху недвижим имот, придобит по време на брака на съпрузите, за който не е уставен техен съвместен принос”; – следва ли съдът да зачете споразумението по чл. 99, ал.3 СК, постигнато между съпрузите относно имуществените им отношения, ако то не е атакувано по съдебен ред; – ползва ли се със сила на пресъдено нещо споразумението по чл. 99, ал. 3 СК отм., което е утвърдено от съда, за имота, за който страните са се споразумели, че е собствен на единия от съпрузите. Не е посочено на кое основание са иска допускане на касационна проверка., но се твърди, че той е решен в противоречие с възприетото в решения № 124 от 22.06.2010 г. по гр. д. № 792/09 г. на ВКС, ІІ г. о. и в решение № 907 от3011.2006 г. по гр. д. № 635/05 г. на ВКС, І- г. о. От изложението и посочените решения следва, че се поддържа основанието по т. 2 на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационна проверка.
Ответниците по касация намират жалбата за неоснователна.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. .
След преценка на поддържаното касационно основание и доказателствата по делото съдът намира, че не е налице основание за допускане касационна проверка на възивното решение в обжалваната част.
За да отхвърли предявения от касатора срещу бившата му съпруга Н. Т. и сина си и Ж. Ш. Т. ревандикационен иск за описаните части от недвижим имот, съдът е приел, че стаите са част от съсобствена между страните жилищна сграда, която е построена по време на брака им върху терен, ? от който е индивидуална собственост на касатора, придобита преди брака.
От фактическа страна е установено, че през 1978 г. касаторът е сключил с родителите си алеаторен договор, по силата на който те са му прехвърлили правото на собственост върху ? ид. ч. от описания имот с идентиф. № 10135.1501.90 по действащата кадастрална карта на [населено място] и построената в южната му част жилищна сграда срещу поето от него задължение за издръжка и гледане. През м. февруари 1981 г. касаторът е сключил брак с ответницата Т.. Същата година сградата в имота е била съборена и на основание издадено разрешение за пристрояване и преустройство е построена нова жилищна сграда и гараж. След построяването им през същата година семейството се е установило да живее в новата сграда с роденото им от брака дете. С гласни доказателства е установено, че за изграждането на сградата родителите на касатора са осигурявали материали и са участвали с труд. С труд са участвали и родителите на ответницата Т.. С влязло в сила решение, постановено на 05.07.1999 г. по гр. д. № 403/1999 г. на Бургаски районен съд бракът между страните е прекратен като е одобрено постигнатото между тях споразумение по чл. 99, ал. 3 СК. С него съпрузите са разпределили ползването на семейното жилище, като са уговорили съпругата и малолетното дете Ж. да ползват стаи №0 1 и 2 по скицата приложена към споразумението. В него е записано, че жилището се намира в [населено място], [улица]собственост на ответника.
След преценка на събраните доказателства съдът е приел, че семейното жилище е построено по време на брака, поради което и на основание чл. 19, ал. 1 СК от 85 г. (в сила при прекратяване на брака) е станало съсобствено на съпрузите в режим на СИО. С постигнатото споразумение е разпределено ползването му без това да е ограничено със срок и доколкото в тази част споразумението представлява договор между съсобственици, то това е основанието ответниците, първата като съсобственик, да ползват спорните помещения. За неоснователен и не намиращ опора в закона е намерен доводът, за придобиване правото на собственост върху сграда от касатора на основание отстъпено му право на строеж по аргумент от чл. 56, ал. 3 З., декларация за което е представена от другия съсобственик на терена, по съображение че пристрояването и преустрояването на сградата е извършено по време на брака на съпрузите.
Въпросът за това оборена ли е презумпцията, установена с чл. 19, ал. 1 СК отм., е решен въз основа на данните по делото. След като касаторът е поддържал, че сградата е построена с негови средства и съпругата му не е взела участие лично или чрез другиго, той е носил доказателствената тежест за оборването на презумпцията за съвместност на придобиването. По делото не са ангажирани доказателства, установяващи че строителството е извършено със средства, индивидуална собственост на касатора. Установяването на факта, че родителите му са осигурили част от материалите и са участвали с труд, не е достатъчно да се счете за оборена презумпцията, тъй като не е установено дали с тези си действия те не са подпомогнали семейството за задоволяване на жилищните му нужди или са имали намерението да надарят само сина си. Не са оборени и свидетелските показания, депозирани от св. П., която установява, че в построяването на сградата са вземали участие както родителите на касатора, така и тези на ответницата Т. (л. 95 от гр. д. №19189/2010 г. на В.).
Вторият въпрос за характера на споразумението относно семейното жилище не е решаващ за изхода на спора, тъй като постигнатото споразумение относно недвижимото имущество няма белезите на договор, с който се уреждат имуществените отношения между страните, тъй като няма изразена воля за това. Заявеното в споразумението, че имотът е собствен на касатора от преди брака, без той да е характеризиран по вид и параметри, съответства на установеното по делото относно дворното място и не съдържа конкретно волеизявление относно сградата, построена по време на брака. При точно възприемане съдържанието му и съобразно това декларативното действие на споразумението е направен правилен извод, че с него е извършено само разпределение ползването на съсобствения имот по повод задоволяване жилищните нужди на съпругата при изпълнение на предоставените й родителски права за отглеждане на малолетното дете. Въпросът за правоустановяващото и декларативно действие на спогодбата е решен в съответствие с възприетото в решение № 124 от 22.06.2010 г. по гр. д. № 792/2009 г. на ВКС, ІІ г. о. постановено в производство по чл. 290 ГПК и с ТР № 60 от 1987 г. на ОСГК на ВС на РБ.
Поставените в изложението на касационата жалба въпроси, са съществени за изхода на спора, но те са решени при точно прилагане на закона въз основа на установените по делото факти, поради което не обуславят общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационна проверка.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 29.02.2012 г. по гр. д. № 2576/2011 г. на Варненски окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: