5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 815
София, 16.11.2016г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 60147/2016г.по описа на ВКС
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 15.04.2016г. по гр.д.№793/2015г., с което АС Пловдив е отхвърлил искове с правно основание чл.79 и чл.92 ЗЗД.
Жалбоподателят –„Т. енд К.” Е. /старо име „У. Б.” Е.-гр.Б./, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Ответникът М. М. С., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното:
Касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил осъдителни частични искове на Т. енд К.” Е. /старо име „У. Б.”Е./ срещу М. С. за заплащане на следните суми: сумата от 330 000 лв. от общо дължимата по фактурите сума в размер на 550 112,29 лв., представляваща стойността на получените стоки/ползвани услуги от [фирма], по предоставените карти на основание договор за ползване на услугата U. C. с №3535000 от 25.07.2011г., останали незаплатени на падежа, за периода от 25.02.2013 г. до 24.02.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска до окончателното плащане, както и сумата от 20 000 лв., представляваща частичен иск от общо дължимата на основание чл.7.5. от договор от 25.07.2011 г. неустойка в пълен размер от 414 000 лв.
Установено е по делото, че по силата на договор за ползване на услугата U. C. [фирма], представлявано от управителя М. С. и Ю. танк Е. Г. и Ко. КГ, действуващо чрез пълномощиника си М. С. издали и предоставили на [фирма], [населено място], Д. А. и М. С. – последните три страни наречени „клиент” правото да ползва карти U. C., срещу предоставянето на които, в определени обекти от системата U. C., през периода от 25.02.2013 г. до 24.02.2014 г., [фирма], е получило различни видове услуги и извършило покупки на различни стоки, за които са били издадени общо 204 броя фактури в 36 описа, на обща стойност 500112,29 лева. Прието е, че по силата на чл.7.6 от описания договор ответникът М. С. се е задължил солидарно с дружеството- клиент – [фирма], да отговаря пред У. Б. „ Е. и Ю. танк Е. Г. и Ко. КГ за изпълнение на всички произтичащи от договора задължения на клиента.
Съдът е приел, че по делото е безспорно, че страницата с текста на чл.7.6 не е подписана от ответника и тъй като последният е оспорил автентичността на документа /както на договора в неговата цялост, така и на частта, съдържаща описания текст/, то в тежест на ищеца е да докаже пълно и главно, че изявлението, съдържащо се в този текст, е направено от ответника. При липсата на подпис под разпоредбата на чл.7.6 на л.10 от договора, единствената възможност да се установи авторството на процесното изявление е да се докаже, че текстът на лист 10-ти е неразделна част от договора, както и че договорът е подписан в неговата цялост /вкл. и уговорката на чл.7.6/ от ответника С.. Едва в този случай материализираното в посочения документ волеизявление ще се ползва с формална доказателствена сила, обвързваща лицето, от което изхожда. Съдът е посочил, че от събраните по делото доказателства обаче не би могъл да се направи подобен извод. Прието е, че по делото липсват доказателства, установяващи че л.10 от договора – съдържащ спорния текст, както и л.17 – съдържащ подписа на ответника, са неразделна част от един и същ документ, доколкото не е била установена нито графическа, нито смислова и/или логическа връзка между съдържанието на тези страници от документа. Прието е също така , че убеждението за липсата на връзка не само между конкретния текст и подписа на ответника, но и между цели уговорки в договора, до голяма степен се потвърждава от редица несъответствия и противоречия в съдържанието на този документ. Посочено е, че най-съществения факт, подкрепящ възражението на ответника за липсата на каквато и да е връзка между него като физическо лице и процесния договор, е липсата на негов подпис в това му качество след края на текста от договора на л.16, където са положени подписите на другите страни – три юридически лица и на Д. Б., като съдлъжник. Единственият подпис на М. С. в качеството му на физическо лице е положен на отделен лист под № 17, на който обаче липсва какъвто и да текст от договора.
Съдът е приел, че ответникът е оспорил факта да е изразявал под каквато и да е форма съгласие в лично качество за ангажирането му като солидарен съдлъжник с клиента по процесния договор – [фирма] , за задълженията му по този договор. Прието е, че не е доказано авторството на ответника на материализираното в чл.7.6 от договора изявление, поради което не е установено и качеството му на съдлъжник по смисъла на тази уговорка и липса на пасивната материална легитимация по предявените искове, поради което същите като неоснователни са отхвърлени.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят– „Т. енд К.” Е. /старо име „У. Б.” Е.-гр.Б./, чрез процесуалния си представител поддържа , че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: относно тежестта за доказване истинноста на часни диспозитивни документи, състоящи се от няколко отделни страници и подписани само на последната, по въпроса когато се твърди подмяна на страница от документ налице, а не се оспорва авторството на последната страница, налице ли е автентичността на договора, допустимо ли е да се приеме за недоказана автентичността на документ, ако не е откривана процедура по чл.193 ГПК и длъжен ли е съдът да открие производство по чл.193 ГПК, когато прецени, че е оспорена автентичността на частен документ, както и достатъчно ли е в текста на договора да се употреби изразът солидарен длъжник за да се приеме, че е уговорена солидарна отговорност. Поддържа основания по чл.280, ал.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решения на състави на въззивни и районни съдилища относими към въпроса за оспорване авторството на частен документ .
Върховният касационен съд състав на ІV г.о. на ВКС намира, че по въпросите относно тежестта за доказване истинността на частни диспозитивни документи, състоящи се от няколко отделни страници и подписани само на последната и по въпроса когато се твърди подмяна на страница от документ налице, а не се оспорва авторството на последната страница, налице ли е автентичността на договора, във въззивното решение е дадено разрешение в съответствие с практиката на ВКС. Същата, изразена и в постановени по реда на чл.290 ГПК решения : решение от 29.04.2013г. на ВКС по гр. д. № 354/2012 г., IV г. о., решение от 17.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 801/2009 г., IV г. о., ГК ; решение от 08.09.10 г. по гр. дело № 705/2009 г. на IV г. о., се споделя от настоящия състав и е възприето разрешението, че частният свидетелстващ документ няма обвързваща съда материална доказателствена сила , не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление за знание, нито датата и мястото на съставянето на документа и съгласно чл. 180 ГПК частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица, като тежестта за доказване неистинността пада върху страната която го е представила.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпроса достатъчно ли е в текста на договора да се употреби изразът солидарен длъжник за да се приеме, че е уговорена солидарна отговорност. В практиката е даден отговор на същия, като в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 06.06.2011г. по гр.д.№1127/2010г., ІІІ г.о. на ВКС се приема, че следва да се извърши преценка на волята на страните, тъй като законът не изисква съгласието по договора за неделимост на задължението да е изрично отразена, а определящи са смисълът на поетите задължения и начинът, по който те са формулирани от страните.
Налице е основание за допускане на касационно обжалване по въпросите допустимо ли е да се приеме за недоказана автентичността на документ, ако не е откривана процедура по чл.193 ГПК и длъжен ли е съдът да открие производство по чл.193 ГПК, когато прецени, че е оспорена автентичността на частен документ. Настоящият състав намира, че на същите съдът е дал отговор в противоречие с практиката на ВКС, според която когато е оспорен подписът върху частен документ същият подлежи на проверка в отделно производство по реда на чл. 193 ГПК/ в този смисъл решение от 13.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4426/2014 г., III г.о. на ВКС/.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 15.04.2016г. по гр.д.№793/2015г. на АС Пловдив.
Делото да се докладва на Председателя на ІV г.о. на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание след внасяне на държавна такса в размер на 7000 лева от „Т. енд К.” Е. /старо име „У. Б.” Е.-гр.Б./, за което се съобщи на дружеството, като му се укаже да представи копие от вносния документ в канцеларията на съда.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: