ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 816
София, 13.11.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2598 по описа за 2019г. и приема следното:
Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокати Хр.М. и Ад.А. като процесуални представители на „Тони Консулт 97“ ЕООД София срещу въззивното решение на СГС от 15.ІІ.2019г. по гр.д. № 7554/2018г.
Ответницата по жалбата А. Н. Н. от София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК е заела становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима само в частта по претенцията за присъждане на трудово възнаграждение – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. Жалбата в частта относно претенцията за обезщетение за неползван отпуск е недопустима с оглед цената на иска – 1133.60лв., поради което в тази част жалбата ще бъде оставена без разглеждане.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване по жалбата в допустимата й част, ВКС съобрази следното:
С атакуваното решение СГС по въззивна жалба само на ответника е потвърдил решението на СРС от 15.І.2018г. по гр.д. № 23482/2017г., с което е признато за установено по реда на чл.415 ГПК, че касаторът дължи на А.Н.Н. 10451.49лв. трудово възнаграждение за периода 01.ХІІ.2013г. – 03.VІІІ.2016г., ведно със законната лихва от датата на подаването на молба за издаване на заповед за изпълнение, както и 1133.60лв. обезщетение за неползван отпуск, ведно със законната лихва от същата дата.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че с оглед твърдението на ответника за установена от него през 2016г. липса на документи във връзка с трудовите правоотношения на служителите, за което е образувано и спряно досъдебно производство, за установяване съществуването на твърдяното от ищцата допълнително споразумение, каквото неподписано тя е представила, сключено на 01.ІІІ.2013г., с което работното време е удължено от 4 часа на 8 часа и е увеличено трудовото възнаграждение на 480лв., са допустими всички доказателствени средства – свидетелски показания, признания на работодателя, съдържащи се в други документи или други доказателства, установяващи съдържанието на съществувалия документ. Въз основа на преценката на писмо на Дирекция „ИТ“ и заключение на вещо лице съдът е приел за доказано постигането на съгласие за посоченото изменение на трудовото правоотношение, както и увеличаването на трудовото възнаграждение на 490лв. на 04.І.2016г. Взето е предвид в тази връзка, че със заповед от 10.ХІ.2016г. ответникът е определил обезщетение на ищцата по чл.224 КТ – 20 дни за 2014г., 20 дни за 2015г. и 17 дни за 2016г., и съответно в размери по 494.66лв. за първите две години и 420.46лв. за 2016г. при полагащо се възнаграждение за един ден 24.73лв. Заповедта обективира признание на ответника-работодател, че размерът на месечното възнаграждение е бил увеличен, което с оглед на останалите доказателства следва да се приеме, че отговаря на истината. Като неоснователно е оценено възражението на ответника за погасяване на задължението си. Установената по делото липса на ведомостите не по вина на работодателя преодолява забраната за събиране на гласни доказателства в тази насока. Съдът не е кредитирал показанията на св.А. с оглед евентуалната й заинтересованост като служител при ответника и тъй като достоверността на казаното от нея, че ищцата получавала заплатата си в брой срещу подпис във ведомостта, е опровергана от останалите данни по делото, съдържащи се в писмото от Дирекция „ИТ“, в което е посочено, че при извършен преглед на ведомости за заплати за периода 2013г. – 2016г. не е установено заплащането на трудовото възнаграждение на ищцата /т.е. в тях липсва нейн подпис/, което в посочената част има характер на официален документ, както и в констатациите в мотивите на решение по гр.д. № 8402/2017г. на СГС, че в предоставените на вещото лице ведомости няма положен подпис на ищцата /предмет на възложената на вещото лице експертиза по посоченото дело е размерът на трудовото възнаграждение на ищцата за периода 01.ХІІ.2014г. – 03.VІІІ.2016г./ – тези констатации са непряко доказателство и нямат задължителна доказателствена сила, но се подкрепят от останалите доказателства. С оглед на това и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест съдът е приел, че задължението за изплащане на трудово възнаграждение не е погасено. Като неоснователно е оцененено и възражението за давност.
В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1. какви са възможните начини за доказване от работодателя на получаване на трудовото възнаграждение от работника – обоснован с твърдения, че изпълнението на задължението на работодателя за плащане на трудовото възнаграждение може да се установява и с конклудентните действия на ищеца в продължение на години да престира труд, без да претендира получаването на възнагражденшие, и че като отказал да цени показанията на свидетелката, съдът допуснал съществено процесуално нарушение; 2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши собствен анализ и оценка на събраните доказателства и да обсъди всички възражения и доводи на страните – обоснован с необсъждане на признание на ищцата в сигнал пред държавен орган, че никога не е подписвала нов договор или анекс, с който да се увеличават работното време и възнаграждението, и че дори да има такъв документ, той е неистински – в противоречие с практиката на ВКС; 3. предвиденото в чл.270 ал.3 КТ изискване за доказване с нарочен писмен акт изключва ли възможността този факт да се установява с други доказателства и със свидетелски показания при наличието на данни за загубване или унищожаване не по вина на страната на нарочните документи – поради противоречие с практиката на ВКС; 4. може ли бездействието на служител, работил продължително време при съответния работодател и не поискал прекратяването на трудовото правоотношение по чл.327 ал.1 т.2 КТ, да се счита за конклудентно действие, с което се признава изплащането на трудовото възнаграждение и получаването му от служителя. По въпросите била налице и очевидна неправилност на въззивното решение.
ВКС на РБ намира, че така поставените въпроси не са основание за допускане на касационно обжалване.
По първия и третия въпроси въззивният съд се е произнесъл не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, включително и сочената такава – решения по гр.д. № 558/2012г. 4 ГО и по гр.д. № 3269/2014г. 3 ГО, според които ограничението на свидетелските показания /за установяване на обстоятелства по чл.270 ал.3 КТ/ никога не е абсолютно, те стават допустими, ако документ за това е съставен, но той е изгубен или унищожен не по вина на страната, която има тежестта да докаже обстоятелствата; ограничаването на свидетелските показания не изключва и извънсъдебното и съдебното признание – първото може да бъде установяване с всички доказателствени средства, а второто – със съдебния протокол, веществените доказателства, огледа и освидетелстването, заключенията на вещи лица. Произнасяне по въпрос, обусловил извода на въззивния съд за некредитиране показанията на св. А., касаторът не е релевирал като основание за допускане на касационно обжалване, а касационният съд не може да го вземе предвид служебно, тъй като това би било в противоречие с диспозитивното начало в гражданския процес и с правото на защита на насрещната страна.
Четвъртият въпрос е неотносим към резултата по спора, до който е достигнал въззивният съд – съдът не е формирал изводи /а по силата на чл.269 ГПК не е бил и длъжен да го стори с оглед липсата във въззивната жалба на касатора на оплаквания/ за евентуалното значение на бездействието на служител да поиска прекратяване на трудовото правоотношение поради неплащане на трудовото му възнаграждение като конклудентно признание за изплащането, респективно за получаването на възнаграждението.
И вторият въпрос не е основание за допускане на касационно обжалване. Действително въззивният съд не е преценил значението на изявлението на ищцата в сигнала но Дирекция „ИТ”, но това не е от значение за изхода на спора с оглед останалите събрани по делото доказателства – чрез заключение на неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, работила освен по представените по делото доказателства, и по счетоводни документи, предоставени на вещото лице от ответника, установяващо начислено трудово възнаграждение на ищцата през процесния период в размер на 480лв. до декември 2015г. и 490лв. до юли 2016г., начислен на тази база размер обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2014г., 2015г. и 2016г., както и изявление на ответника пред „ИТ“ за сключено на 01.ІІІ.2013г. допълнително споразумение за осемчасов работен ден.
Касаторът твърди, че по посочените въпроси е налице и очевидна неправилност. Във връзка с тях се сочи, че плащането на трудово възнаграждение можело да се установява с всички доказателствени средства, в т.ч. и с конклудентни действия на ищеца, който повече от три години не потърсил защита и не заявявал, че бил лишен от трудово възнаграждение, че са допустими и свидетелски показания съгласно чл.165 ал.1 ГПК, че в случая е установено изгубването на платежните ведомости не по вина на касатора и че при тези данни и защото се подкрепяли от всички останали доказателства нямало основание показанията на св.А. като трето за спора лице да не бъдат приети за допустими и да се ценят, с отказа да цени показанията съдът допуснал съществено процесуално нарушение; не било ясно кой е актът на работодателя за увеличаване на възнаграждението, нито размерът му; с изявлението си пред държавен орган ищцата признала липсата на съгласие между страните за твърдяните от нея факти по делото, при което необосновано и очевидно неправилно съдът уважил исковите й претенции; всички изводи на въззивния съд били общи, хипотетични, абстрактни и превратни, основани на предположения и при необсъждане на горните факти.
Така релевираните твърдения са оплаквания за процесуални нарушения, необоснованост и незаконосъобразност, които представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК. Твърденията не обосновават порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Сочените нарушения не са видни пряко от съдържанието на въззивното решение, а преценката дали такива са допуснати или не изисква проверка и анализ на процесуалните действия на съда и страните, на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с формираните изводи от фактическа и правна страна. Такава преценка касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „ТОНИ КОНСУЛТ 97” ЕООД София срещу решението на СГС, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, № 1129/15.ІІ.2019г. по гр.д. № 7554/2018г. в частта по претенцията за присъждане на обезщетение за неползван отпуск на основание чл.224 ал.1 КТ.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, № 1129/15.ІІ.2019г. по гр.д. № 7554/2018г. в останалата му обжалвана част.
Определението подлежи на обжалване само в частта без разглеждане в едноседмичен срок от връчването на препис от него с частна жалба пред друг състав на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: