4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 816
София, 26.06.2013 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 12 юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Любка Богданова
Светла Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 1748/2013 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Окръжна прокуратура [населено място] против въззивно решение от 14.12.2012 г. по в. гр. дело № 306/2012 г. на Шуменски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 289 от 04.04.2012 г. по гр. дело № 3535/2011 г. на Шуменски районен съд за осъждане Прокуратурата на Република България за заплати на Б. Д. Б. обезщетение за имуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление в размер на 8342,10 лв. на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ; 115,59 лв. лихва за забава за периода 23.08.2011 г. – 10.10.2011 г. със законна лихва върху главницата, считано от 10.10.2011 г. до окончателното изплащане на задължението.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя правния въпрос – при присъждане на обезщетение за имуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, следва ли да бъде присъдено брутното трудово възнаграждение на ищеца за времето, през което същият е бил отстранен от длъжността на основание чл. 100, ал. 2 ЗДСл, или следва да бъде присъден само нетния размер на трудовото възнаграждение (без дължимия данък върху общия доход в размер на 10 процента) във връзка с приложението на с чл. 13, т. 13 Закона за данъците върху доходите на физическите лица. Въпросът е поставен като основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът Б. Д. Б. в писмен отговор оспорва основанието за допускане на касационно обжалване и излага съображения по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставения в изложението правен въпрос има отношение към извода на съда, че обезщетението на ищеца за имуществени вреди се дължи в размер на брутното трудово възнаграждение, което той не е получил в периода от отстраняването му от длъжността на основание чл. 100, ал. 2 ЗДСл, поради повдигнато обвинение в извършване на престъпление, за което не е осъден, до възстановяването му на работа, като се е позовал на установена съдебна практика по искове за присъждане на трудово възнаграждение, където при изплащане на възнаграждението се правят дължимите удръжки за ДОД, ДОО и др.
По поставения правен въпрос има установена съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК, със задължителен характер, според която на въпроса – обезщетението по чл. 200 КТ за имуществени вреди от професионално заболяване се дължи в брутен или нетен размер – след приспадане на данъци и осигуровки е даден отговор в смисъл, че основната заплата и допълнителните трудови възнаграждения образуват брутното трудово възнаграждение и по силата на чл. 245 КТ именно то се дължи от работодателя на работника/служителя. С оглед на това и определянето на обезщетението по за пропуснати ползи – чл. 200, ал. 3 КТ се извършва на база на това възнаграждение, без приспаднати от него данък по Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ) и определените със закон вноски за социално осигуряване. Това е така, тъй като данъците и вноските за социално осигуряване са в тежест на работника/служителя, определят се на база трудовото му възнаграждение и се удържат от него, но една при плащането му. Затова, ако за обезщетението са предвидени такива публични задължения те се удържат от работодателя или от съдебния изпълнител от обезщетението при изплащането му – решение по гр. дело № 1230/2010 г., четвърто г. о., ВКС.
Наличието на установена съдебна практика със задължителен характер изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване, а когато изводите на съда по поставения правен въпрос съвпадат с установена съдебна практика на ВКС, не се установява и основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В настоящия случай ищецът е претендирал на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ присъждане на обезщетение за имуществени вреди представляващи не получено трудово възнаграждение за периода, през който е бил отстранен от заеманата от него длъжност като държавен служител на основание чл. 100, ал. 2 ЗДСл до възстановяването му на длъжността, причинени от незаконни действия на правозащитните органи – прекратено наказателно производство поради недоказаност на обвинението.
Както в цитираната задължителна съдебна практика, така и по настоящето дело се претендира обезщетение за имуществени вреди, което имат характер на пропуснати ползи – неполучено сигурно увеличение на имуществото на увреденото лице.
Според чл. 13, ал. 1, т. 13 от ЗДДФЛ, на който се позовава жалбоподателя, не са облагаеми: обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди, с изключение на обезщетенията за пропуснати ползи. Обезщетението по чл. 100, ал. 4 ЗДСл, вр. чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ е за пропуснати ползи и за него са предвидени публични задължения – заплащане на данък по ЗДДФС, респ. определени със закон вноски за социално осигуряване, които са в тежест на увреденото лице, определят се на база на брутното му трудово възнаграждение и се удържат от при плащането му от работодателя или съдебния изпълнител, от което следва, че обезщетението се определя на база брутно трудово възнаграждение, както е прието с обжалваното решение. Да се приеме обратното, би означавало да се стигне до заобикаляне на закона.
Предвид изложеното поставеният правен въпрос с обжалваното решение е разрешен в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото жалбоподателят ще следва да заплати на другата страна съдебни разноски за настоящето производство по представен списък за разноски в размер на 150 лв.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 14.12.2012 г. по в. гр. дело № 306/2012 г. на Шуменски окръжен съд.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на Б. Д. Б. съдебни разноски за настоящето производство в размер на 150 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ