5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 816
С., 27,10,2016година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на десети октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 585/2016 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [община] против решение №1641 от 20.07.2015 г. по т.д. №3810/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място], чрез пълномощника си- адв.Г. Ч. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изложени са и доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си адв. А. Б., е поддържал недопустимост на обжалваният съдебен акт. Доводът за недопустимост на постановеното решение се разглежда служебно от съда, дори и да не е въведено като оплакване в жалбата и съставлява самостоятелно основание за допускане на акта до касационно обжалване при неговата вероятна основателност – арг. т.1 ТРОСГТК №1 /09г. С оглед тези разяснения, дадени със задължителна съдебна практика, развитите от страната съображения следва да бъдат обсъдени.
Касаторът е въвел оплакване за неправилно определяне от страна на въззивният съд на правната квалификация на исковете – по чл.61, ал.1 ЗЗД, като е развил съображения, че в противоречие със задължителна практика на ВКС, съдът не е съобразил изложеното в исковата молба, при определяне на правното основание на иска и с решението си се е произнесъл по непредявен иск. Страната е поддържала в тази връзка, че ищцата, в качеството на едноличен търговец, е извършила спорните СМР, като всички нейни действия били съгласувани с кмета на общината, от което е направен извод за наличие на облигационна връзка между страните, с оглед постигнато между тях съгласие, което, според касатора изключвало квалификация на претенциите по чл.61,ал.1 ЗЗД. Изложени са доводи и за произнасяне на съда над поисканото по отношение на суми за цистерна и дизелово гориво и по т.3 и 4 за Ви К част, които, според него не са били заявени с исковата молба.
Доводите са правно необосновани и съответстват единствено на защитната теза на страната, а не на обективно осъществената правораздавателна дейност на състава на въззивния съд. Правната квалификация на исковете е възприета от първостепенния съд, който е мотивирал във връзка с аналогични възражения на страната, извода си за нейното определяне, изцяло с оглед исковата молба, изведено от поддържаното от ищцата вкл. и по реда на чл. 129 ГПК, че без да е налице договор е извършила СМР, за които не е било уговорено възнаграждение и при знанието и непротивопоставяне на ответника, чиято е собствеността върху процесния имот, в който са били извършени работите. Нещо повече първостепенният съд е разгледал възможността за определяне на правна квалификация по чл.55, респ. чл.59 ЗЗД, при заявената искова молба, като е обосновал правния си извод за това, че изложените факти се подвеждат именно под нормата на чл.61,ал.1 ЗЗД. Въззивният съд изрично е мотивирал определянето на същата правна квалификация, като отново я е извел от исковата молба – нейната обстоятелствена част и петитум. Следователно, след като касаторът не поддържа, че съдът се е произнесъл извън заявените с исковата молба фактически твърдения, респективно по заявеното с петитума искане за защита, в какъвто смисъл се дефинира и дейността на съда по определяне на правната квалификация на иска, то доводите за неправилно определена правна квалификация са оплаквания за неправилност на акта, а не основание за неговата недопустимост. Или, неправилно определената правна квалификация, поради нарушение на материалния закон / в какъвто смисъл са доводите на страната /, не води до недопустимост на решението като основание за допускане на касационно обжалване, а съставлява довод по смисъла на чл.281 ГПК – за неправилност на акта, който се разглежда след допускане на касационно обжалване. Още повече, че и в случая, съдилищата са дали вярната правна квалификация на претенциите тъй като, ищцата изрично е поддържала в исковата си молба, че отношенията й по предявените искове с противната страна нямат договорен характер, а с оглед ЗОП не може да се приеме, че е сключен валиден договор без изискуемата от закона форма, която е форма за действителност на обществената поръчка -арг. чл.31 Наредба за възлагане на малки обществени поръчки.
Касаторът е направил оплакване, че в обжалваното решение липсвали мотиви по възраженията наведени във въззивната жалба, които е конкретизирал като липса на произнасяне по доводите за нередовност на исковата молба, по това, че САС не се произнесъл по поддържаното за наличие на договорни отношения, по възражението за пазарната стойност на СМР, както и по това, че не била установена пазарната стойност на извършените СМР. Страната подробно е изложила оплакванията си за неправилност на акта в тази връзка, поради неправилно възприета от състава фактическа обстановка и е формулирала въпроса – „ Задължен ли е въззивният съд да изготви собствени мотиви в решението си и да се произнесе по всички заявени във въззивната жалба доводи и възражения”. Поддържано е, че въззивния съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие с приетото с тълкувателна и задължителна за съдилищата практика. Така е посочено наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Така формулираният въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е свързан не с решаващите изводи на състава, обосновал конкретно със собствени мотиви приетото по основателността на иска, както и по конкретните видове работа и остойностяването им, а с оплакването на страната за неправилност на тези изводи. От изложеното в съдебният акт се изяснява, че въззивният съд не само е формирал свои мотиви по основателността на иска, но и подробно е разгледал всички заявени от страната оплаквания, в контекста на решаващите си изводи. В тази връзка редовността на исковата молба не се преценява от ответника по иска, а от съда, като в случая първостепенният съд, констатирал недостатъци на исковата молба, е изискал отстраняването им. Разгледаната от касатора съдебна практика е ирелевантна, именно с оглед това съдържание на мотивите на въззивната инстанция, като изразеното несъгласие с тези мотиви не е предмет на разглеждане в производството по чл.288 ГПК.
Касаторът е поставил въпроса: „Дали даденото, с оглед твърденията за постигнато съгласие и уговорка между страните, както и за престиране, с оглед на едно неосъществено основание / бъдещо сключване на договор по ЗОП следва да се търси от обеднилия се с иск по чл.61 ЗЗД ?”.По този въпрос касаторът е сочил противоречие с решение №87/2014г. на ВКС, ІV г.о., с което била формирана задължителна практика по въпроса – „ Дали даденото с оглед бъдещо намерение следва да се търси от обеднилия се с иск по чл.59 ЗЗД или с иск по чл.55 ЗЗД”.
Въпросът, по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да е пряко свързан с решаващите изводи на въззивния съд, обусловили обжалвания правен резултат – изрично т.1 ТР ОСГТК №1/09г. В случая, поставеният от касатора въпрос е свързан с оплакването му за недопустимост на акта, с оглед твърденията му за това, че съдът не е съобразил конкретни, извадени от контекста на исковата молба твърдения на ищцата и поради това не е релевантен. Същото е относимо и към следващият поставен в този контекст въпрос- за задължението на въззивния съд да определи вярната правна квалификация на исковете. В този смисъл поддържаното, че според касатора иска не следва да се квалифицира по чл.61,ал.1 ЗЗД, въпреки изричните мотиви на въззивният съд по определеното от него правно основание е общ и поради това несъответен, именно на тези мотиви, от които следва, съгласно цитираното ТР ОСГТК, да се изведе релевантния въпрос. Освен това, по отношение на правната квалификация на иска, страната не е съобразила задължителна за съдилищата практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК– решение №60 от 25.03.2013г. на ВКС, ІІ т.о., на което въззивният съд се е позовал при постановяване на своят съдебен акт.
Касаторът е поддържал и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, във връзка, с което е поставил въпроса – „При преценка на размера на обедняването, свързана с престация за присъждане на стойността на СМР, съдът следва ли да изхожда от размера на разходите, които са осчетоводени когато се касае до предявен иск от търговец, който изпълнява строителни дейности или такива по доставка и монтаж по занятие, т.е. когато се касае до работа изпълнявана в кръга на предмета на дейност на самият търговец?. ”При искове по чл.61ЗЗД, респ.55 ЗЗД и чл.59 ЗЗД дължат ли се върху сумите разходите по ДДС”. Страната общо е посочила, че по тези въпроси липсва практика по чл.290 ГПК. Развито е разбирането на касатора по тях в контекста на оплакването му за неправилност на акта на въззивният съд.
Дори и от така поставените въпроси да бъде изведен релевантен, за да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, то касатора следва да обоснове, че конкретно формулирания правен въпрос, е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е общото твърдение за липса на съдебна практика, нито развития от него отговор на поставените въпроси.Не съставлява такъв довод и оплакването му за неправилност на изводите на въззивният съд, което по принцип е ирелевантно за производството по чл.288 ГПК.Освен това, както по правната квалификация , така и по начина на определяне на обезщетението, ВКС в аналогична хипотеза се е произнесъл със задължителна за съдилищата практика – решение №60 от 25.03.2013г. на ВКС, ІІ т.о., което изцяло е съобразено и цитирано от въззивният съд. Наличието на такава практика изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
При така депозираното изложение не се обосновава основателен довод за наличие предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване.На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответникът по касация се дължат разноски, съобразно изхода на спора, като същият е поискал и установил заплащането им за касационното производство в размер на 3000лв., които следва да бъдат присъдени.
С оглед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1641 от 20.07.2015 г. по т.д. №3810/2014 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [община] да заплати на [фирма], [населено място], направените пред касационната инстанция разноски в размер на 3000лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: