О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 816
гр. София, 29.10.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 222 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № III – 95 / 12.07.2013 г. по гр.д. № 1112/2013г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 578 от 04.04.2013г. по гр.д. № 5245/2012г. на Районен съд – Бургас за отхвърляне на предявените по реда на чл.422 ГПК от касатора срещу П. Н. Ж. искове по чл.213 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД, за установяване съществуване на регресно вземане на застрахователя към лизингополучателя за сумата от 10 164,28 лева – изплатено застрахователно обезщетение на лизингодателя [фирма] по договор за застраховка с покрит риск „неплащане на лизингови вноски”, ведно със законна лихва върху главницата, считано от подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 01.12.2011г. до окончателното плащане на сумата.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по жалбата, П. Н. Ж., излага съображения за неоснователност на жалбата и моли да се остави в сила атакуваното решение, като правилно. Иска присъждане на направените разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките по чл.213, ал.1 КЗ за ангажиране на регресната отговорност на ответника по исковете спрямо дружеството застраховател, тъй като застрахователното обезщетение не е следвало да бъде заплатено. В тази насока решаващият състав се е позовал на клаузи от застрахователния договор, изискващи кумулативно за дължимостта на застрахователното обезщетение да е налице, освен неплащане на лизингови вноски, и отказ на лизцингополучателя да върне вещта при поискване, какъвто не се доказва да е направен. Основателността на възражението на ответника за недължимост на изплатеното от касатора застрахователно обезщетение е изведено и от неизпълнение на клаузите от застрахователната полица за уведомяване на застрахователя за всяка неплатена застрахователна вноска в предвидените за това срокове и писмено искане за изплащане на всяка лизингова вноска. По реда на чл.272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция, поради което същите се явяват част от въззивното решение. В тях са изложени съображения, че дори да се приеме, че са налице условията за заплащане на застрахователното обезщетение, то не може да обхваща лизинговите вноски с падеж след развалянето на 21.06.2006г. на договора за лизинг от лизингодателя след отправена до лизингополучателя покана за плащане на вноските, за които е в забава. Липсата на регресно право е изведено и от обстоятелството, че лизинговото имущество е продадено за 2000 лева, на цена, многократно по-ниска от пазарната му стойност от 11 300 лева, установена от приетата в първоинстанционното производство експертиза, поради което, при продажба на вещта на действителната пазарна стойност или дори малко под нея, заплатеното от застрахователя обезщетение би било покрито в пълен обем от получената за автомобила продажна цена.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че с решението си въззивният съд се е произнесъл по въпроси, свързани с връщането на вещта: дали то осуетява възникването на застрахователно събитие „неплащане на лизингови вноски”; заличава ли възникването на вреди от неплащане на лизингови вноски; кой носи доказателствената тежест при отказ на лизингополучателя да върне вещта; спирането на плащанията на лизинговите вноски влече ли задължение за връщане на вещта, съобразно клаузата на чл.16 от процесния договор за лизинг; невръщането на вещта задължителна предпоставка ли е за възникване на застрахователното събитие и във връзка с тези въпроси, дали лизингодателят може да прави възражения срещу застрахователя при иск по чл.213, ал.1 КЗ въз основа на застрахователния договор. Жалбоподателят поддържа, че въпросите попадат в приложното поле на всички допълнителни критерии по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, предвид следното:
Липсата на регресно право е изведено от въззивният съд, вкл. чрез препращане по чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция, на няколко самостоятелни основания, само едно от които са клаузите на застрахователния договор, определящи предпоставките за дължимост на застрахователното обезщетение. Правото на регрес е отречено и поради това, че при извършената продажба на лизинговата вещ, застрахователят е могъл да получи цена, покриваща стойността на заплатеното застрахователно обезщетение, като обстоятелството, че вещта е продадена на цена, многократно по-ниска от действителната пазарна стойност, на която е могла да се продаде, не може да води до неблагоприятни за лизингополучателя последици. За вноските с ненастъпил падеж към момента на разваляне на лизинговия договор е изложен и допълнителен аргумент за недължимостта им, поради отпадането на лизинговото правоотношение. Видно е, че изходът на спора е самостоятелно обусловен от последните два правни въпроса, за които касаторът не е поставил въпрос, поради което касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като отговорите на формулираните от касатора въпроси сами по себе си няма да доведат до промяна на крайния резултат по делото. С оглед изложеното, безпредметно е обсъждането на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Въпреки изхода на спора, на ответника по жалбата не могат да се присъдят разноски за настоящата инстанция, тъй като не се доказва договореното адвокатско възнаграждение ат 700 лева да е заплатено. В договора за правна защита и съдействие, е посочено, че сумата бъде заплатена в брой, но разсрочено, поради което в него не се съдържа разписна за плащане на уговорения хонорар.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № III – 95 / 12.07.2013 г. по гр.д. № 1112/2013г. на Окръжен съд – Бургас.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.