О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 816
София, 30.12. 2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 673/2009 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “П” О. гр. В. срещу решение № 55 от 14.04.2009 г. по гр.д. № 41/2009 г. на Варненския апелативен съд, с което се оставя в сила решение № 487 от 11.11.2008 г. по т.д. № 683/2007 г. на Варненския окръжен съд. С това решени касаторът е осъден на основание чл.59 ЗЗД да заплати на “Т” ЕО. сумата 30 000 лв.
Касаторът поддържа, че поради допуснати нарушения на материалния закон и на съществени процесуални нарушения обжалваното решение е неправилно.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се излагат съображения в подкрепа на твърдението за наличието на селективнните критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустим ли е иск по чл.59 ЗЗД при наличието на правен интерес от предявяването на иск по чл.55, ал.1 ЗЗД срещу прекия съконтрахент на ищеца – т.е. същият следва да не разполага с друг иск срещу ответника или да не разполага с друг иск срещу което и да е лице – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК; 2. допустимо ли е да се прави възражение за прихващане с въззивната жалба в случай, че насрещното вземане е секюритизирано в договор с нотариална заверка на подписите относно съдържащите се в него задължения за плащане за парични суми и който договор съставлява извънсъдебно основание по чл.237, б.”з” ГПК – пак т.3 на чл.280 ГПК; 3. следва ли съдът да основе решението си въз основа на оспорени доказателства, за които съдът е разпоредил представянето им в оригинал, но страната, върху която тежи доказателствената тежест не е изпълнила задължението си по чл.101 ГПК (отм.); 4. дължи ли съдът произнасяне по всички възражения и искания на въззивника или може да селектира само тези от тях, които счита, че са достатъчни да обосноват постановения диспозитив; 5. Обедняването може ли да е евентуално, ако плащанията са направени от трето лице (пълномощник) по дълг на принципала и това плащане нито е включено в патримониума на упълномощителя нито е претендирано от него; 6. Решението е постановено в Противоречие с т.6 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и т.11. от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр.д. № 1/79 г. на Пленума на ВС. В тази връзка се поддържа, че произнасянето от ВКС е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като обжалваното решение създава колебание и правна несигурност относно възможността съдилищата да селектират съображенията си и да не се произнасят в цялост по повдигнатите спорни въпроси.
Ответникът по касация “Т” ЕО. не е изразил становище по допустимостта на касационното обжалване и по основателността на наведените с касационна жалба отменителни основания.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК, но независимо от процесуалната й редовност не е налице сочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното му обжалване.
С исковата си молба ищецът “Т” ЕО. е поддържал твърдението, че със “З” АД е сключил на 20.11.2003 г. договор, по силата на който първото ТД му отдало под наем за срок от три години недвижим имот, като за първата година дължима била сумата 30 000 лв., платима изцяло при подписване на договора.правителката на ищеца упълномощила лицето В. П. да се грижи за управлението на някои от дейностите на управляваното от нея дружество, който след упълномощаването учредил ТД “П” О. , сега касатор, на което това лице е управител. По силата на издаденото му пълномощно П. подписал тристранен анекс със “З” АД от името на представляваното от него по пълномощие ТД “Т” ЕО. , от името на “П” О. в качеството на управител и от друга “З” АД, по който наемодателят се съгласил първоначалният наемател “Т” ЕО. да бъде заместен от “П” ООД. Със същия анекс страните се съгласили платената от първоначалния наемател наемна цена за І-та година в размер на 30 000 лв. да се счита платена от “П” ООД. Твърди се, че по този начин ответното дружество се обогатило за негова сметка, спестявайки наемната цена, платена от него, поради което претендира връщането на сумата, с която той ищецът се е обеднил.
Ответникът “П” О. оспорил документите – договора за наем и анексите към него и съдът на основание чл.153 ГПК (отм.) с оглед твърденията на ищеца, че същите са изчезнали, за коетобило водено наказателно производство е задължил “З” АД да ги представи в оригинал или в нотариално заверен препис. Оспорено е също така, че сумата от 30 000 лв. е била платена със средства на ищеца, т.е. поддържано е, че са платени с лични средства на лицето П. , който е управител на ответника. След сключването на анекса търговското му пълномощно е било прекратено от ищеца. Определението на съда е изпълнено от “З” АД и оспорените документи са представени от него по делото.
Към исковата молба са приложени три вносни бележки, съответно с дати 17.12.2003 , 08.01.2004 г. и от 22.01.2004 г., по които пълномощникът на ищеца В. П. превел от името на упълномощителя си по сметката на “З” АД общо 30 000 лв.
Пред въззивният съд настоящият касатор релевирал възражение за прихващане със суми, които настоящ негов съдружник му цедирал вземането си към ищеца за сумата 30 000 лв., предоставени на последния като заем. Договорът бил с нотариална заверка и според него документът съставлявал извънсъдебно изпълнително основание.
Ищцовото дружество и въззиваем пред ВнАС оспорил вземането и заявил, че е недопустимо с него да се прави прихващане за пръв път пред въззивната инстанция, още повече че по делото липсвали доказателства за цедиране на това вземане на касатора и поради това въззивният съд не се е произнесъл по него.
В съобразителната част на решението е посочено, че не се оспорва обстоятелството, че наемодателят е получил плащане на сумата 30 000 лв., а заедно с тях са представени и взетите операции, от които се установявало, че дружеството ищец е внесло по сметката на наемодателя исковата сума, а това следвало и от текста на договора, че сумата е получена при подписването му(!). А относно направеното възражение, следва да се отбележи според съда, че неосчетоводавянето от ищеца на процесната сума е неотносимо в случая. Ищецът изпълнил задължението на новия наемател и платил вместо него, а в анекса изрично е отразено, че отношенията между страните ще се уредят впоследствие. Същите не били уредени, тъй като липсвали твърдения и доказателства в тази насока, с оглед на което е счетено, че ответникът неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца.
Съображенията на настоящия състав за отсъствието на сочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение произтичат от следното:
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е аргуменитарно наличието на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но независимо от това следва да се отбележи, че по тях е налице задължителна практика на Върховния съд, с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на решението си. Твърдението, че по първия от повдигнатите въпроси, свързани с допустимостта на иска по чл.59 ЗЗД се налага произнасяне от ВКС по същество противоречи на становището на касатора, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр.д. № 1/79 г. на Пленума на ВС. В т.11 е прието, че правилото на чл. 59, ал. 2 ЗЗД намира приложение само в случаите, когато ищецът не разполага с друг иск, но по отношение на неоснователно обогатилия се. Възможността на ищеца да се защити с иск на известно основание (непозволено увреждане, договорно отношение) спрямо друго лице не го лишава от правото да иска от неоснователно обогатилия се връщане на полученото от него до размера на обедняването. Посочената възможност на неоснователно обеднелия не може да означава, че обогатилият се е освободил от своето задължение. Въззивното решение изцяло е съобразено с така приетото от ВС по приложението на чл.59 ЗЗД, което изключва наличието както на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 , така и на този по т.3 на ГПК.
По всички останали въпроси също е налице трайна практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил, вкл. и по възражението за прихващане с вземане, материализирано в документ, представляващ по същността си извънсъдебно изпълнително основание, доколкото процесуалното възражение за прихващане се ползва със СПН, което не е присъщо на основанията по чл.237 ГПК (отм.), нито на тези по чл.417 ГПК. Възражението за прихващане с така матеирализираното вземане, релевирано за първи път пред въззивната инстанция законосъобразно е отказано да бъде разгледано поради направеното от ищеца оспорване, поради което твърдението на касатора, че по този начин съдът сее произнесъл в противоречие с ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС се преценява като неоснователно.
Не е налице отклонение от практиката на ВКС и по приложението на чл.101 ГПК (отм.), доколкото съдът е основал решението си на оригиналите на оспорените диспозитивни документи, представени макар и от трето на процеса лице по реда на чл.153 ГПК (отм.), което обаче е страна по обективираните в тях съглашения.
Твърдението на касатора, че по въпроса може ли обедняването да е евентуално, ако плащанията са направени от трето лице (пълномощник) по дълг на принципала и това плащане нито е включено в патримониума на упълномощителя нито е претендирано от него произнасянето от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото е неоснователно. По приложението на чл.39 ЗЗД, според правните последици от действията на пълномощника възникват направо за упълномощителя е налице обилна практика, нормата е ясна и не се нуждае от тълкуване на закона, нито е налице основание за нейното изоставяне, за да се възприеме друго. Що се касае до въпроса дали плащането в конкретния случай е извършено със средства на ищцовото търговско дружество или на неговия пълномощник, то това е въпрос ирелевантен за спора, доколкото той касае вътрешните им отношения и няма отношение към изхода на делото.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице сочените от касатора селективни критерии за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 55 от 14.04.2009 г. по гр.д. № 41/2009 г. на Варненския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: