3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 817
С. 01.08. 2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети април, две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова гр. дело № 1520/2010г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Ц. П.,чрез пълномощника му адвокат К., срещу въззивно решение от 17.06.2010г. по гр. дело №4635/2003г. на Софийския градски съд.
Изложени са твърдения за произнасяне в решението в противоречие с практиката на ВКС, съдържаща се в ТР№1/1997г. – по въпроса за допустимост на иска с правно основание чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ и наличието на спор за материално право при липса на административна процедура по реституция. Сочи се, че към момента на завеждане на иска с правно основание чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ е била налице процесуална възможност за иницииране на административна процедура.
Ответниците по касация не изразяват становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е обезсилено изцяло решение от 12.12.2002г. по гр.д.№187/2002г. на Софийския районен съд и е прекратено като недопустимо производството по делото. В. съд е приел, че искът е с правно основание чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ за признаване за установено спрямо ответниците, че към момента на образуване на ТКЗС С. Д. Г., В. Д. Г. и наследници на А. Д. Г. са били собственици на описаните 10 броя земеделски земи, всички в землището на [населено място].
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че предявеният установителен иск е недопустим поради липса на правен интерес.Такъв е налице при висящо административно производство по чл.14,ал.1-3 ЗСПЗЗ или възможност то да бъде образувано, както и при окончателно решение на ОСЗ за възстановяване на собствеността в реални граници или за обезщетяване на собствениците съгласно чл.10б ЗСПЗЗ. До влизане в сила на ЗИД ЗСПЗЗ /ДВ, бр.13/2007г./, който установява преклузивен срок за предявяване на исковете по чл.11,ал.2 ЗСПЗЗ, ищците въпреки че не са подали заявление до ОСЗ, респ. не са предявили иск по чл.11,ал.2 ЗСПЗЗ, са могли да повдигнат спор за материално право по чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ с твърдението, че имотите заявени за възстановяване от ответниците, подлежат на възстановяване в полза на ищците, но след изтичане на този срок се преклудира възможността за образуване на административно производство, което обуславя липса на процесуална предпоставка, обуславяща право на иск по чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ. По делото е установено, че в качеството си на наследници на С. В. ответниците са подали заявление пред О. и са се снабдили с решения от 1992г. и 1998г., с които е възстановено правото им на собственост в стари реални граници за два от имотите и с план за земеразделяне за осем от тях. Ищцата К. Д., заместена по реда на чл.120 ГПК /отм./ от наследниците си, е наследник на С. В. – негова дъщеря, но претендира имотите да са били собственост на майка и А. Д. Г. /дъщеря на Д. Г./. Останалите ищци са наследници на другата дъщеря на Д. Г. – С. Г..
Не е налице посоченото от касатора основание по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС. Повдигнатият от касатора правен въпрос е обуславящ изхода на спора. Даденото разрешение в обжалваното решение обаче не предполага допускане на касационно обжалване в посочената хипотеза. Това е така, защото след като не е налице висяща реституционна процедура пред ОСЗ по заявление за възстановяване правото на собственост върху имота на наследниците на С. Д. Г. и А. Д. Г., каквито твърдят да са ищците, то приетото от въззивния съд, че искът е недопустим, е в съответствие с практиката на ВКС, в т.ч. и с ТР №1/1997г., ОСГК. Съгласно разясненията, дадени в него, оспорването принадлежността на правото на собственост върху земеделска земя по съдебен ред на основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, какъвто е предявеният в разглеждания случай иск, е допустимо при висящо или бъдещо производство по чл.14, ал.1-3 ЗСПЗЗ. Искът е установителен и негов предмет е правото на собственост върху земеделските земи към момента на включването им в ТКЗС, ДЗС или други селскостопански организации, т.е. конкуренция на права към този минал момент. Като е приел за недопустим така предявения иск, въззивният съд е постановил решение не в противоречие, а в съответствие със задължителната съдебна практика. Обстоятелството, че по време на процеса е изтекъл преклузивният срок за предявяване на иск по чл.11,ал.2 ЗСПЗЗ и иницииране на административна процедура пред ОСЗ не рефлектира върху извода за липса на задължителна процесуална предпоставка от водене на настоящия иск.
Останалите доводи в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2009г., ОСГТК. Те касаят обосноваността на съдебния акт във връзка неизпълнена доказателствена тежест, което не е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК, а основание за касиране на вече допуснато в производството по предварителна селекция на жалбите, въззивно решение по чл.281,ал.1,т.3 ГПК.
С оглед изложеното не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 17.06.2010г. по гр. дело №4635/2003г. на Софийския градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: