ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 817
гр. София, 11.11.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито съдебно заседание на шести април през две хиляди и шестнадесета година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Галина И. т.д. № 2189 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
К. жалбоподател М. Д. М. чрез адвокат В. Д. обжалва решение № 114 от 15.12.2014 г., постановено по т.д. 288/14 г. по описа на Апелативен съд – [населено място], в частта, с която не е уважен искът над 2 614,86 евро присъдените с обжалваното решение до претендираните 17 902,50 евро, представляваща пропусната полза в размер на уговорения в чл. 10.2 от предварителния договор наем за срок от три години по 5,5 % годишно върху цената на предварителния договор от 01.05.2008 г. до 01.05.2011 г., произтичаща от неизпълнението от страна на продавача на задълженията му по чл. 1.4, чл. 4, чл. 5, чл. 10.2 от предварителния договор, а при условията на евентуалност иск по чл. 82, ал.1 изр. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 79, ал.1 от ЗЗД за сумата от 17 902,50 евро, представляваща пропусната полза в резултат на невъзможността за отдаването на процесния имот под наем, поради незавършеността и необзавеждането му и непредаване на владението за периода 01.05.2008 г. до 01.05.2011 г., ведно със законната лихва, считано от завеждане на делото на 29.09.2012 г. до окончателното изплащане. Излага съображения по съществото на спора. Счита, че решението е незаконосъобразно.
Ответникът [фирма] оспорва касационната жалба. Излага също съображения по съществото на спора.
Постъпила е и касационна жалба от [фирма] срещу решението на Апелативен съд – [населено място] № 114 от 15.12.2014 г. по в.гр.д. 288/14 г. в частта, с която е осъден да заплати сумата от 16 876 евро, представляваща обезщетение за неизпълнение на задължението на [фирма] да достави обзавеждане съгласно предварителен договор за строителство и продажба на недвижим имот, калкулирано на база на пазарната му стойност ведно със законната лихва от завеждане на делото и разноски в размер на 7 736,40 лв. Сочи, че решението е незаконосъобразно. Въззивният съд не бил обсъдил всички доказателства по делото. Твърди, че уговорките между страните са били, че действителните уговорки следва да се имат предвид и че е следвало да достави обзавеждане поне от средно качество, което било доказано, че е изпълнено задължение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:
Касационната жалба е в срока по чл. 283 от ГПК, подадена от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване въззивен акт.
С обжалваното въззивно решение № 114 от 15.12.2014 г. по в.т.д. 288/14 г. на Апелативен съд – [населено място] съдът е приел, че между М. Д. М. и [фирма] е сключен договор. Прието е, че ответното търговско дружество е поело задължения да построи и предаде в срок до 30.04.2008 г. един апартамент. Към момента на сключване на договор за наем между [фирма] , продавач и Д. М. като купувач, имотът не е бил предаден към 01.01.2009 г. А на 01.01.2009 г. имотът е отдаден под наем от купувача на продавача. Прието е, че съгласно т. 10.2 продавачът или свързано с него трето лице ще сключи договор за преотдаване на недвижимия имот под наем на трети лица от името на купувача. Срокът на договора е следвало да бъде за три години като се гарантира нетна възвращаемост от 5,5 % годишно върху цената на договора. Годността на обекта била установена с акт обр. 15 от 26.01.2009 г. На 01.01.2009 г. между страните е сключен договор за наем, съобразно който ищецът предоставя апартамента си под наем на ответното дружество срещу годишна наемна цена от 2 000 евро, сума следваща да се заплати до 30 ноември на текущата година. Този договор е прекратен на 15.04.2012 г. Предизвестие за прекратяването му е отправено от ответното дружество по реда на чл. 238 от ЗЗД. По отношение на претенцията въззивният съд е приел, че ответникът е поел задължение да сключи по искане на ищеца договор за наем на апартамента за срок до три години. С това се гарантирало нетната възвращаемост на заплатената продажна цена от 5,5 % годишна лихва след приспадане на разходи по поддръжката без дължимите подоходни данъци. Според въззивния съд съгласно уговорките в предварителния договор, за да възникне заплащане на гарантирания доход трябва да има искане от купувача М. Д. М. до продавача [фирма]. Такова не е имало и не е породила действие тази уговорка. Липсата на искане за заплащане на гарантиран доход е обусловил извода на въззивния съд, че искът следва да се отхвърли.
Освен това са изложени мотиви, че страните са променили волята си от първоначално изразената като са сключили договор за наем от 01.01.2009 г. съобразно, който ищецът е предоставил апартамента под наем на ответника за неопределено време, с наемна цена на година от 2000 евро. Прието е, че от 01.05.2008 г. до 31.12.2008 г. и след това лишаването от ползването е възмездно по силата на сключения между страните договор за наем е продължило до средата на месец април 2012 г. Дължимият пазарен наем бил 2 614,86 евро за периода 01.05.2008 г. до 31.12.2008 г. Това е мотивирало въззивният съд да отхвърли иска за разликата над 2 614,86 евро до напълно предявения размер от 17 902,50 евро.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът сочи следните въпроси, които според него са разрешени от въззивния съд:
1. В случай, че в предварителен договор за строеж и продажба на недвижим имот, сключен между продавач и купувач е налице и клауза за сключване на договор за отдаването му под наем след завършване, в която са посочени размера на наемната цена, страните по договора, срока на договора, дата на сключване на договора, дата на влизане в сила, следва ли да се уважи претенцията за пропуснати ползи?
2. В случай, че в предварителен договор за строеж и продажба на недвижим имот е налице клауза за сключване на договор за отдаването му под наем след завършване, в която са посочени размер на наема, страната по договора, срок, дата на сключване, дата на влизане в сила, това представлява ли визираната в Тълкувателно решение 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС предвидимост от страните и „сигурност за увеличение н имуществото“ на ищеца-купувач“?
3. В случай, че в предварителен договор за строеж и продажба на недвижим имот е посочено, че след датата на предаване на името, последният ще се ползва от продавача или посочено от него свързано с него трето лице за преотдаването му под наем, налице ли е съгласно договора изрично изключване на хипотезата за лично ползване на имота? В този случай налице ли е невъзможност за увеличаване на имуществото чрез получаване на граждански плодове от обекта (предоставянето му за възмездно ползване), посочено в ТР 3/12 г. ОСГТК на ВКС.
4. С оглед факта, че ищецът е чуждестранно лице, гражданин на и с постоянен адрес в държава членка на ЕС, без разрешение за продължително или постоянно пребиваване в Р България и поради това е закупил имот с инвестиционна цел в РБ като отдаването му под наем е изрично предвидено в сключения предварителен договор, то изключва ли се „хипотезата на ползване на обекта от „самия кредитор“?
5. В случай, че е сключен предварителен договор за строеж и продажба на недвижим имот и в него не е включена клауза за сключване на договор за отдаването му под наем след завършване , но са налице определени брошури, информация, договори, декларации, разменена кореспонденция, информация, публична информация представляват ли те визираната в ТР 3/12 г. ОСГТК реална възможност за отдаване на обекта под наем ?
6. В случай, че в предварителен договор за строеж и продажба на недвижим имот има клауза за сключване на договор за отдаването му под наем след завършване, в която са посочени размера на наема, страните по договора, срока на договора, дата на сключване на договора, дата на влизане в сила, следва ли да се уважи претенцията за пропуснати ползи и са налице: брошури, информация, договори, декларации, разменена кореспонденция, информация, публична информация представляват ли те визираната в ТР 3/12 на ОСГТК на ВКС сигурност за увеличаване на имуществото на ищеца-купувач и следва ли да се уважи претенцията за пропуснати ползи?
7. Посочените във въпрос 5 и 6 писмени документи и общодостъпна информация представляват ли относими и допустими доказателства съобразно ТР 3/12 г. на ОСГТК на ВКС?
Сочи като допълнително основание – чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като аргументира, че с отговора на тези въпроси ще се дефинират понятията „сигурност за увеличаване на имуществото“ и „предвидимост от страните“ и точният начин, по който следва да се докаже, като се внесе яснота относно еднаквото приложение от съдилищата на Т./2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Допускането на касационно обжалва предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос (чл. 280, ал.1 от ГПК), по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания на т. 1 – т. 3, чл. 280 ГПК. Според задължителните указания в т. 1 от ТР 1/19.2.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, разрешен с обжалваното решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правният въпрос трябва да е формулиран ясно и точно от касатора и да е от значение за изхода на делото, за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на въззивното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на доказателствата. В съобразителната част на тълкувателното решение е проведено разграничение между основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, които имат значение за правилността на въззивното решение и се преценяват само след допускане на касационното обжалване в производството по чл. 290 ГПК, и специфичните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК , в зависимост, от които се селектират касационните жалби в стадия на производството по чл. 288 ГПК.
По отношение на посочените в изложението на М. Д. М. по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК първи и втори въпроси, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е приел, че е сключен договор, но не са изпълнени особените изисквания на уговорките между страните, за да може да се приложи предвиденото от него. Така разрешеният въпрос, не съставлява разрешен материалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото и е обусловил решението на съда. Поставеният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Ето защо така поставеният въпрос не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът е свързан с приетото за установено по делото и за анализа на уговорките в предварителния договор между страните. Прието е, че страните са постигнали съгласие относно твърдяната гарантирана доходност, но също така съдът е установил, че не са изпълнени условията на договора, за да се приложи предвиденото правило за гарантирана доходност. Поради това въпросът за договорените гарантирани доходи и следва ли се в такъв размер е въпрос на правилност на съдебното решение.
При липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъжда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК – точно приложение на закона и развитието на правото. Още повече, че касаторът сочи въпрос, свързан с приложението на Тълкувателно решение 3/2012 г. по тълк.д. 3/12 г. на ОСГТК на ВКС. В този смисъл наличието на тълкувателно решение, с което е създадено задължително тълкуване за всички субекти, изключва необходимостта от ново тълкуване.
По отношение на трети и четвърти въпроси от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК съдът намира, че така формулираният въпрос не е разрешен от въззивния съд. Въззивният съд е разгледал претенциите на касатора при условията на евентуалност – заплащане на уговорено възнаграждение съгласно т. 10.2 от предварителния договор между страните, ако този иск бъде отхвърлен, иск за заплащане на обезщетение , представляващ пропусната полза в резултат на невъзможността за отдаване на имота под наем поради незавършеността му, необзавеждането му и непредаването на владението за периода 01.05.2008 г. до 01.05.2011 г. Въпросът относно невъзможността за увеличаване на имуществото чрез получаване на граждански плодове от обекта не е разрешаван от въззивния съд. Не съставляват разрешени правни въпроси, включени в предмета на делото и обусловили решението на съда, въпросите, свързани с фактическата обстановка относно ползването на имота, лично ползване и получаване на доходи от ползването на този имот. Ето защо ще следва да се приеме, че въпросът е свързан с анализ на фактите по делото, които са включени в претенцията на касатора в качеството му на ищец. Като такъв въпрос, не може да съставлява правен въпрос, който да е включен в предмета на делото и да е разрешен от въззивния съд. Поради това , че липсва общо основание за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъжда соченото допълнително основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
По отношение на посочения от касатора пети и шести въпроси от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият състав намира, че въпросите са свързани, както с формираната претенция, така и с анализ на доказателствата, представени от страните. Въпросът за анализ на доказателствата, както и за възприетата фактическа обстановка и изводите относно основателността на претенцията, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не могат да съставляват правен въпрос, разрешен от съда, който да е общо основание за допускане до касационно обжалване.
По въпрос седем, посочен в изложението по чл. 284, ал. 3 , т. 1 от ГПК, въззивният съд не е разрешил въпрос за ползването на имота, извън периода 01.05.2008 г. до 01.01.2009 г. като е приел, че след този период между страните е налице сключен договор за наем, с който са уредили ползването. В този смисъл, присъждайки частично обезщетение по иска за обезщетение за ползване на имота, като заместваща облага на неизпълнението на договора от страна на продавача, въззивният съд е разрешил спора според възприетите от него доказателства за уговорките между страните. Разрешените от въззивния съд въпроси по евентуално съединените искове са свързани с дължимостта на уговорена наемна цена, евентуално обезщетение за ползване като съдът е присъдил обезщетение за лишаване от ползване за част от периода. Приел е, че след 01.01.2009 г. между страните е сключен договор за наем и ползването е предадено от купувача – касатора на продавача – ответника по касационната жалба. Поради това е отхвърлен иска за напълно предявения размер. Въпросът за доказателствата и за доказателствата за ползване на имота и наличието на доказателства относно факт, с който страните са уредили отношенията по повод ползване на имота, не могат да съставляват разрешения по делото правен въпрос. Поставеният от касатора седми въпрос има значение относно размера на претенцията и доказателствата, с които се установява. А съдът е изложил съображения относно доказателствата, които е събрал по делото. Поради това не може да се приеме, че седми въпрос е въпрос относно установовяване сигурността имотът да бъде отдаден под наем в процесния период. Този въпрос е относно доказателствата, които въззивният съд е анализирал и въз основа на тях е приел, че се дължи за част от периода обезщетение за лишаване от ползване на имота поради неизпълнение на задължението за предаване в срок, а в останалата част е отхвърлен поради това, че между страните е сключен договор за наем и не е основателна претенцията след сключване на договор за наем.
. Поради това поставеният въпрос какви са доказателствата, с които може да се установи претенция за пропуснати ползи и с оглед разясненията в Тълкувателно решение 3/12.12.2012 г. по тълк.д. 3/2012 г. от ОСГТК на ВКС, не е разрешаван. Поради липса на ясно и конкретно посочен правен въпрос, включен в предмета на спора и разрешен от въззивния съд, не е налице основание за допускане на решението до касационно обжалване.
По касационната жалба на [фирма].
С обжалваното съдебно решение, Бургаски апелативен съд е приел, че съгласно уговореното в договора между страните обектът е следвало да бъде прехвърлен в завършен вид, като се отрази степента на завършеност и подови настилки, баня с висококачествен фаянс. Изрично е уговорено между страните обзавеждането да бъде до ниво „злато“ според одобрен вътрешен дизайн за комплекса. Съдът е приел, че тази уговорка предполага луксозно изпълнение. Анализирайки доказателствата по делото въззивният съд е направил извод, че липсват доказателства за качествено изпълнение съгласно уговореното и е приел, че на М. Д. М. се дължи обезщетение в размер на 16 876 евро.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касатора [фирма] сочи следния въпрос: При вещи, определени само по своя род, без индивидуализация на същите (по материал, производител, дизайн и т.н.), може ли да се приеме, че следва да са от високо, луксозно качество, само според използваното в предварителния договор наименование „злато“? Сочейки този въпрос касаторът обуславя допустимостта на касационното обжалване с основанията по чл. 280, ал.1 , т. 1 и 2 от ГПК. По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК представя влезли в сила съдебни решения: решение № 2878 от 16.04.2013 г. на СГС и решение № 1613/23.12.2009 г. по гр.д. 2252/09 г. , САС 6 състав.
Касационно обжалване на въззивното решение може да се се допусне само когато касаторът е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд и са установени предпоставките, предвидени в чл. 280, ал. 1, т 1 – т. 3 от ГПК. В случая касаторът се е позовал на предпоставките посочени в т. 1 и 2 от ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Поставеният от касатора въпрос е свързан със съдържанието на постигнатото между страните конкретно съгласие по отношение на част от предмета на сключения между тях договор. Следователно този въпрос като пряко свързан с установените по делото факти не съставлява разрешен материалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил волята на съда. Този въпрос е свързан с анализ на доказателствата и правилността на съдебното решение и не може да представлява общо основание за допускане на касационно обжалване.
Въпросите за анализа на доказателствата, за установяване на фактите по делото и за правилността на въззивното съдебно решение съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК, не могат да са въпроси, които представляват разрешен правен въпрос, обуславящ изхода на делото. Поставеният от касатора въпрос не съставлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване.
По всички изложени съображения Върховният касационен съд, състав на Второ Търговско отделение,
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 114 от 15.12.2014 г. по в.т.д. № 288 по описа за 2014 г. на Апелативен съд – [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.