7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 817
гр. София, 20.11. 2017 година
Върховният касационен съд – Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 2466/2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са две касационни жалби с вх. № 7149 от 25.04.2017 г. от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор от Апелативна прокуратура – С. и касационна жалба с вх. № 7400/27.04.2017 г. на К. И. И. от [населено място] дол, [община], чрез процесуалния си представител адв. Ц. И. от АК – В., против въззивно решение № 750 от 03.04.2017 г., постановено по в.гр.д. № 5248/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 4 с-в, с което като частично е отменено решение от 01.08.2016 г., постановено по гр.д. № 85/2016 г. на Монтанския окръжен съд, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на К. И. И. от [населено място] дол, област М., сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което е била оправдана с влязла в сила на 29.10.2013 г. присъда по НОХД № 1195/2012 г. на Специализирания наказателен съд – С.. В жалбите се релевират касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Прокуратурата на Република България поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, в частта, с която неправилно е уважен предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 15 000 лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречие с т. II П. № 4/68 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК. Посочва и прилага следната съдебна практика – решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както следва: решение № 115 от 05.04.2012 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 593/2011 г.; решение № 49 от 27.04.2011 г. на ВКС, III г.о. по гр. д. № 697/2010 г., решение № 532 от 24.06.2010 г. на ВКС, III г.о. по гр. д. № 1650/2009 г., с твърдението, че постановеното въззивно решение й противоречи. Поставени са следните правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, както следва: 1/ за определяне на неимуществените вреди, след задължителна преценка от съда на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, както и за задължението на съда да изложи мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди; 2/ за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ.
Ответницата по жалбата К. И. И. не е изразила становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката К. И. И. поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, в частта, с която неправилно е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за разликата от 15 000 лв. до 200 000 лв., съдът се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода на делото, решен в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателката посочва и прилага противоречива съдебна практика, както следва: П. № 4/68 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК и решение № 178 от 29.07.2015 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 6693/2014 г. Поставен е следният правен въпрос, значим за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, а именно: за определяне на съдържанието на понятието „справедливост”, изведено като принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, във всеки конкретен случай, следва ли при определяне на размера на това обезщетението на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да бъдат съобразени всички конкретни обстоятелства, имащи отношение към този размер.
Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационните жалби са допустими и редовни като подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищцата е образувано наказателно производство по обвинение за престъпление по чл. 321, ал. 3, вр. с ал. 2, вр. с чл. 316, вр. с чл. 308, ал. 3, вр. с ал. 2 и във вр. с ал. 1 НК, продължило в период от четири години, по което е призната за невинна и оправдана изцяло с присъда от 15.07.2013 г. по НОХД № 1195/2012 г. на Специализирания наказателен съд, потвърдена с решение на Апелативния специализиран наказателен съд, влязло в сила на 29.10.2013 г., поради което отговорността на ответника следва да бъде ангажирана. През време на воденото наказателно производство с постановление на прокурор ищцата е била задържана за срок от 72 часа, постановена й е забрана да напуска пределите на Република България без разрешение на прокурор, като на 28.08.2009 г. по отношение на нея е взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, изменена в „парична гаранция” в размер на 3000 лв. От приложена по делото справка за съдимост съдът е приел за установено, че ищцата е осъждана – със споразумение по НОХД № 400/2009 г. на РС Сливница, влязло в сила на 26.03.2010 г., а от справка за висящи дела се установява, че по НОХД № 10883/2012 г. на РС – София, ДП № 225/2010 г., също е осъдена. Съдът е приел за установено от разпитаните по делото свидетели – съпруг и брат на ищцата, че се страхува от полицията, тежко е преживяла задържането си, била шокирана и стресирана, като негативните последици от повдигането на обвинение срещу ищцата, оказали неблагоприятно отражение психиката й, върху семейството, роднините и злепоставяне пред трети лица. За да определи размера на търсеното обезщетение за неимуществени вреди, съдът е съобразил, че на ищцата е взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ (за период от 7 месеца), което прави вредите значителни, а след изменението й е наложена парична гаранция, както и че за престъплението, за което й е било повдигнато обвинение е тежко и се предвижда наказание „лишаване от свобода“, взел е предвид и продължителността на наказателно преследване – над 4 години, но както е приел и първоинстанционният съд, това е вследствие и на повдигнатото обвинение и срещу други лица, което е предпоставило извършването на по продължителни процесуални действия в рамките на посочения период. В. съд е определил съгласно чл. 52 ЗЗД, че сумата в размер на 15 000 лв. справедливо ще обезщети ищцата за доказаните неблагоприятни последици от незаконното обвинение. Изложени са съображения, че обстоятелството, че ищцата е извършвала общественоопасни деяния, обявени от закона за наказуеми, за което е и осъдена, няма връзка с повдигането на процесното обвинение, за което е била оправдана. Като недоказано по делото е прието, настъпването на специфични и трайни тежки последици от повдигането на конкретното обвинение по това наказателно производство, както и наличието на причинна връзка между конкретното наказателно производство и влошаване на здравословното състояние на ищцата (поява на захарна болест), заболяването на нейната майка, от което да е настъпила и смъртта й, както и възникване на заболяване на съпруга й, доколкото предполагаемата причинна връзка не е достатъчна за ангажиране на отговорността на ответника. Съдът е отчел обаче негативните последици от воденото наказателно производство и за близките на ищцата, както и притеснението й, че дъщеря й, родена през 1991 г., е емигрирала, но е приел, че процесното обвинение не е единствена предпоставка за невъзможността на ищцата да поддържа личен контакт с детето си. Приел е също така, че по делото не са установени и доказани конкретни вреди от забраната за напускане пределите на страната. Съобразявайки горните обстоятелства, въззивният съд е приел, че искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди с оглед тежестта на повдигнатото спрямо ищцата обвинение, продължителността на наказателната репресия (при съобразяване, че е имало и други обвиняеми като участници в организирана престъпна група, което налага извършването на повече процесуални действия), вкл. и задържането й под стража за продължителен период, при положение че за общественото й злепоставяне в рамките на процесния период принос има и извършването на престъпления, за които е призната за виновна, е основателен до размера от 15 000 лв., които ще компенсират съгласно чл. 52 ЗЗД в най-пълна степен нанесените й неимуществени вреди от незаконното обвинение.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е решен в противоречие с практиката на ВКС и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Както се изложи по-горе в изложенията за допускане на касационно обжалване на касаторите е формулиран материалноправния въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и по процесуалноправния въпрос за задължението на съда в мотивите на решението си да обсъди всички факти и обстоятелства. Тези въпроси са от значение за изхода на делото и обуславят решението по делото, но в случая по тях не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно трайно установената практика, съдът е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички обстоятелства и доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. В тази насока в случая въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Съгласно практиката на ВКС при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът прилага критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като в този аспект следва да се отбележи, че размерът на обезщетението за вреди се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Доколкото в случая съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищцата в резултат на незаконното обвинение, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с трайно установената практика на ВКС, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, като в мотивите на решението е обосновал изводите си относно правно релевантните факти, имащи отношение към определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди в резултат на незаконното обвинение. Заявените твърдения в касационните жалби фактически са за необоснованост на съдебния акт в посочените отношения, което представлява основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. последно ГПК и като такова не може да послужи за целите на селекцията по чл. 280, ал. 1 ГПК. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. В съответствие със задължителната съдебна практика въззивният съд е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съобразил е продължителността на воденото наказателно производство за тежко престъпление, обстоятелството, че на ищцата е била наложена най-тежката мярка на процесуална принуда – „задържане под стража” за седем месеца и претърпените от нея болки и страдания в резултат на незаконното обвинение и е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД е в размер на сумата от 15 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ. В тази връзка въззивното решение е постановено в съответствие с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и приложените от касаторите решения, а не в противоречие с тях.
Не е налице и соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като за да е налице тази хипотеза, съобразно приетото в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. дело № 1/2010 г., следва с въззивното решение да е разрешен правен въпрос от значение за изхода на делото, като разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Както се посочи по-горе, по поставените правни въпроси е налице задължителна съдебна практика, в случая съобразена от въззивния съд при определяне размера на обезщетението на ищцата за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, поради което това основание за допускане на касационното обжалване, не намира приложение.
Ето защо, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, ГПК за допускане на касационното обжалване на обжалваното въззивно решение.
При този изход на спора пред касационната инстанция, направените разноски от страните за настоящото производство остават в тяхна тежест.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 750 от 03.04.2017 г., постановено по в.гр.д. № 5248/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 4 с-в, по касационна жалба с вх. № 7149 от 25.04.2017 г. от Прокуратурата на Република България и по касационна жалба с вх. № 7400/27.04.2017 г. на К. И. И. от [населено място] дол, [община], област М..
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: