О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 817
Гр.София, 30.11.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание през двехиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.1498 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №.7218/27.10.17 по г.д.№.15923/16 на Софийски градски съд, ГО, II Г с., с което е потвърдено решение №.11688/25.07.16 по г.д.№.70037/14 на СРС, 42с., за осъждане на касатора да плати на П. Т. Я. и Б. Т. Я. на основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД и чл.92 ЗЗД /при условията на частични искове/ по 6391евро платена на отпаднало основание сума и по 1620 евро неустойка, ведно със законната лихва от 17.12.14 до окончателното изплащане.
Ответните страни П. Т. Я. и Б. Т. Я. оспорват жалбата; претендират разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице. Тя е процесуално допустима само в частта, касаеща претенциите с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД. Размерите на исковете по чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка /по 1620евро за всеки ищец/ са под предвидения в чл.280 ал.3 ГПК минимум – 5000лв. за граждански дела. Поради това и въззивното решение в частта относно неустойката не подлежи на касационно обжалване, респективно касационната жалба в тази част следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил, че предпоставките на фактическия състав на чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД са налице и предявеният иск е основателен. Приел е от фактическа страна, че на 18.01.10 касаторът и наследодателят на ищците са сключили предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти /апартамент №.6 и ателие №.5 на втори етаж/, по силата на който дружеството продавач се е задължило да ги продаде на купувача за цена 64800евро /платима на 120 равни месечни вноски по 540евро/, да предаде владението след получаване на първата вноска и да сключи окончателен договор в двуседмичн срок от плащането ва последната; в допълнителен анекс /от 2.12.13/ са предвидили, че ако еднолично бъде променена архитектурата на съседните апартаменти и ателиета и им бъде извършено фактическо преустройство – без изрично съгласие на купувача, той има право да развали договора и да претендира възстановяване на платена сума ведно с неустойка в размер на 10% от продажната цена; на същата дата е сключено и споразумение, с което продавачът се е задължил да преустанови преустройството на ап.№.10, /находящ се над апартамент №.6/ и да възстанови първоначалната архитектура на ап.№.10 и ап.№.6 /каквито са преди проекта за преустройството/, а купувачът – да изтегли внесеното от него възражение срещу разрешение за строеж за преустройството, както и да приеме преустройството на ап.№.2 /находящ се под ап.№.6/. За да прецени дали е налице основание за разваляне на договора, въззивният съд е тълкувал клаузите на сключените между страните споразумения, като е посочил, че изхожда от критериите на чл.20 ЗЗД – за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на страните, като отделните уговорки се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, обичаите в практиката и добросъвестността – но без да се подменя формираната при сключването на договора и обективирана в съдържанието му воля. Във връзка със спорната разпоредба, въведена с анекса от 2.12.13–предвиждаща право на купувача да развали договора при едностранна промяна на архитектурата на съседните апартаменти и ателиета и извършването на фактическо преустройство в тях, е тълкувано понятието „съседни апартаменти“. Прието е, че анексът визира не апартаментите, предмет на предварителния договор, а останалите такива, които граничат с тях /на този критерий отговарят апартаменти №.10 и №.2/. Видно от заключението на техническата експертиза, в апартамент №.10 са налице отклонения от първоначално одобрения архитектурен проект на сградата и от инвестиционния проект за преустройството, за който е издадено разрешение за строеж; по отношение на ап.№.2 не е спорно, че е налице преустройство – разделянето му на две, и че то е установено от страните в допълнителното споразумение. Доколкото в допълнителното споразумение от 2.12.13 наследодателят на ищците се е съгласил да приеме преустройството на ап. №.2, извършено до момента, то това съгласие е било обусловено от изпълнението на поетите от продавача насрещни задължения да преустанови преустройството на ап.№.10 и да възстанови първоначалната архитектура на апартаменти №.10 и №.6. Предвид установените с протокол на РДНСК от 28.10.14 съществени отклонения от одобрения инвестиционен проект, за който е издадено разрешението за строеж, съдът е приел, че продавачът не е изпълнил задължението си да възстанови първоначалната архитектура на ап.№.10 и №.6, каквито са били преди проекта за преустройство. При тези обстоятелства за купувачите по предварителния договор се е породило право да развалят допълнителното споразумение поради неизпълнение – което те са извършили с писмо, връчено на въззивника на 5.06.14 – а с развалянето на това споразумение отпада и изразеното от тях съгласие с преустройствата на ап.№2. При това положение е налице неизпълнение на задължението по чл.2.3.1 от предварителния договор както по отношение на ап.№.10, така и по отношение на ап.№.2. Съдът е намерил за неоснователно възражението, че извършените преустройства не следва да се вземат предвид, доколкото са осъществени преди сключването на анекса от 2.12.13 – тъй като те се считат завършени към момента на въвеждане на сградата в експолатация с удостоверение през 2014 и към тази дата се преценява наличието на преустройства в отклонение от първоначално одобрения проект. Отразено е, че в разглеждания случай разпоредбата на чл.87 ал.4 ЗЗД е неприложима-касае се за неизпълнение на задължение, което страните, в рамките на свободата на договоряне, изрично са въздигнали в основание за разваляне на предварителния договор – поради което и неизпълнението му не може да се счита за несъществено с оглед интересите на кредитора. При тези обстоятелства е формиран извод, че за купувачите е възникнало правото, уговорено в чл.2.3.1, да развалят едностранно договора, без да дават срок за изпълнение – което са упражнили. Считано от датата на получаване на изявлението е отпаднало основанието, на което са платили левовата равностойност на 25942,96 евро, и могат да претендира връщането й. Същевременно, продавачът дължи и уговорената в договора неустойка в размер на 10%.
Съгласно чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай.
Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /реш.по г.д.№.222/09, IV ГО, реш.№.430/20.01.15 по г.д.№.1673/14, IV ГО, реш. №.347/11.10.11 по г.д.№.290/10, IV ГО, реш.№.71/3.06.09 по т.д.№767/08, II ТО, реш.№.5/15.03.10 по г.д.№390/09, I ГО, реш.№.12/31.05.13 по т.д. №.239/12, I ТО – по въпроси №.1-№.4; реш.№.223/19.06.13 по г.д.№.1006/12, IV ГО, реш.№.554/8.02.12 по г.д.№.1163/10, IV ГО, реш.№.409/28.02.13 по г.д.№.59/11, I ГО-по въпрос №.5/ по следните въпроси, както и че решението е очевидно неправилно: 1.”При тълкуване на анекса и споразумението от 2.12.14 и за изясняване на действителната обща воля на страните по реда на чл.20 ЗЗД, следва ли отделните клаузи на споразумението за изпълнение на задълженията да се тълкуват в тяхната връзка помежду им, съобразно смисъла, който произтича от цялото споразумение, и с оглед целта на споразумението, обичаите в практиката и добросъвестността?“; 2.“Как следва да се преценява действителната обща воля на страните при спор за неизпълнение на договор и дали произходът на задължението на дружеството да не се предприема преустройство е датата на подписване на анекса-2.12.13, а не датата на самия предварителен договор-18.10.10?“; 3.“Следва ли уговорките между страните /анекс и споразумение/ да бъдат преценявани с оглед характера на задълженията, целта, мотивирала страните да постигнат споразумението, и всички обстоятелства, имащи отношение към произхода на задължението и правната му характеристика?“; 4. „При всяко тълкуване съдът длъжен ли е да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата такава, и може ли да подменя нейното съдържание?“; 5.“Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него, и то съвкупно /в тяхната взаимна връзка и зависимост/?“.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Първият, третият и четвъртият въпрос касаят правилата, по които следва да се тълкуват договорите. Съгласно цитираната във връзка с тях практика при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл.20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните /върху какво са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат/, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността; изхожда се не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те; преценяват се и обстоятелствата, при които е сключен договора, и поведението на страните преди и след сключването му. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика. Напротив, изрично се е позовал на възприетите с нея принципни постановки и е обсъдил клаузите на договора и допълнителните споразумения като е търсел действителната обща воля на страните, ръководил се е от общия им смисъл и цел, съобразявайки и останалите доказателства. Договорката за едностранно разваляне на договора, в това число като правна възможност и предпоставки за реализиране, е обсъдена в контекста на целта и смисъла на въведените със споразуменията права и задължения, съответно взаимните отстъпки и обусловеност на изпълнението на задълженията на едната страна от тези на другата, обстоятелствата, при които са сключени споразуменията, и последвалото ги поведението на страните. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Вторият въпрос е конкретен, фактически, свързан с фактите и обстоятелствата по случая. Отговорът му следва да се даде след преценка на събраните по делото доказателства, с акта по същество – решението – а не в настоящата фаза по селекция на касационните жалби с оглед критериите на чл.280 ал.1 ГПК. Предвид изложеното, той не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК /т.1 ТР 1/09 ОСГТК на ВКС/ и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Във връзка с петия въпрос е налице позоваване на задължителна практика на ВКС, съгласно която съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Въззивната инстанция е обсъдила събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните и е формирала самостоятелни фактически и правни изводи. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъдат обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК. С оглед на изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 ГПК/, във връзка с поставените въпроси не е налице отклонение от задължителната практика, въззивният съд е изложил подробни мотиви в подкрепа на направените правни изводи, в това число защо намира, че разпоредбата на чл.87 ал.4 ЗЗД е неприложима. Атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответните страни се дължат направените разноски в размер на 1600лв. за адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, ВКС, III ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] срещу решение №7218/27.10.17 по г.д.№.15923/16, II Г с. на СГС, в частта му относно исковете по чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка като недопустима.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №7218/27.10.17 по г.д.№.15923/16, II Г с. на СГС в останалата му част.
ОСЪЖДА [фирма],[ЕИК], да плати на П. Т. Я., [ЕГН], и Б. Т. Я., ЕГН [ЕГН], 1600лв. /хиляда и шестотин лева/ разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК.
Определението в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от връчването му; в останалата му част то е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: