О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 818
София, 13.11. 2019 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на седми ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 3974 по описа за 2019 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от А. Д. Т., чрез адв. Й. Т. от АК – С., срещу въззивно решение № 4551/20.06.2019 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 4796/2018 г.
Касаторът излагат доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна С. В. Д., чрез адв. В. Г. от АК – София, отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е неоснователна. Претендира сторените по делото разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което е изпълнено и условието на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният Софийски градски съд, като отменил решението на първостепенния Софийски районен съд, отхвърлил иска на А. Д. Т. срещу С. В. Д. по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване окончателен на предварителен договор от 16.12.2011 г., по силата на който наследодателят на ответника – Р. И. Т. продава на ищеца А. Д. Т. свой недвижим имот: дворно място от 450 кв.м., съставляващо имот планоснимачен номер 948, за който заедно с имот планоснимачен номер 949 е отреден в идеална съсобственост парцел I от кв. 31 по плана на вилна зона на [населено място] – София, заедно с едноетажна къща.
За да се произнесе, съдът приел за установено, че с предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот от 16.1.2011 г., сключен между наследодателя на С.В. Д. и А. Д. Т., е поето задължение за сключването на окончателен договор за прехвърлянето на собствеността на недвижим имот планоснимачен номер…, за който заедно с имот планоснимачен номер … е отреден в идеална съсобственост парцел I от кв. 31 по плана на вилна зона на [населено място] – София. Установява се, че имотът предмет на договора е този описан в нотариален акт № .., том .., дело .. от .. г. Още към момента на сключване на договор едноетажната къща, предмет на същия, е била погинала, като на нейно място е имало изградена друга двуетажна сграда, т.е. налице е фактическа невъзможност на предмета на сделката, обуславяща нейната нищожност. Съдът намерил, че договорът не може да породи действие само относно дворното място, доколкото в случая то има единствено обслужваща роля по отношение на изградената в нея сграда.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въпросът допустими ли са гласни доказателства за доказване времето и начина на преустройство на недвижимия имот, е неотносим към постановеното от въззивния съд. Той е отказал да допусне на касатора – ищец разпит на свидетел поради липса на основания по чл. 266 ГПК, което е свързано с преклузиите в гражданския процес. Посочените от касатора съдебни решения – решение № 237/25.10.2017 г. по гр.д. № 5093/2016 г., IV г.о. на ВКС, решение № 155/13.10.2010 г. по т.д. № 1113/2009 г., II т.о. на ВКС, решение № 33/18.02.2016 г. по гр.д. № 4320/2015 г., I г.о. на ВКС, нямат отношение нито към подлежащия на доказване по настоящото дело спорен факт, за установяването на който е поискано събиране на гласни доказателства, нито към мотивите, поради които съдът е отказал искането.
Въпросът – представлява ли нарушение на задълженията на съда, когато не се е произнесъл по всички възражения на страните в производството, е свързан с оплакването, че въззивният съд не обсъдил възраженията, че къщата в дворното място съществува и е съществувала към момента на сключване на предварителния договор. Поставеният правен въпрос е значим и относим към всеки исков процес, но не се установява поддържаното несъответствие с ППВС № 7 от 1965 г., Тълкувателно решение № 1 от 2001 г., т. 12 на ОСГК на ВКС (посоченото определение по чл. 288 ГПК не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Въззивният съд е изложил подробни мотиви за това съществувала ли е и сега съществува ли обещаната за продажба сграда. Несъгласието с фактическите изводи и несъобразяване с позицията на страната не обуславя противоречие на постановеното от въззивния съд и цитираната съдебна практика.
Поставя се въпросът длъжен ли е решаващият съд, с цел изясняване на обективната истина, да събере по свой почин, респективно да укаже на страната конкретните доказателства, които следва да ангажира за доказване на изложените от нея твърдения и се поддържа противоречие с решение № 341/02.07.2010 г. по гр.д. № 177/2010 г., II г.о. на ВКС, решение № 788/27.04.2011 г. по гр.д. № 120/2010 г., IV г.о. на ВКС. Въззивният съд служебно поправя доклада и дава указания на страните за подлежащите на доказване факти само в случаите, изяснени в ТР 1/2013 ОСГТК ВКС, каквито безспорно по казуса не са налице, а и няма подобни твърдения. Касаторът се позовава на противоречива практика на ВКС, преодоляна с цитираното тълкувателно решение, което е задължително за всички съдилища, вкл. и за ВКС.
Въпросът следва ли съдът по свой почин да поправя пропуските на страната пред първата съдебна инстанция, като уважава преклудираните искания на страната е неотносим към постановеното от съда. Касаторът поставя въпроса във връзка със събиране на писмено доказателство, посочено във въззивната жалба от насрещната страна. Въззивният съд изрично се е аргументирал, че допуска доказателството поради допуснати от първата инстанция грешки в доклада по делото – хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК и настоящият състав вече изясни по повод първия поставен в изложението към касационната жалба правен въпрос..
Въпросът може ли съдът да се произнесе по ненаправено възражение на страната е неотносим в случая, защото касае преценка на въззивния съд за валидността на предварителния договор, а от там и на окончателния, свързана е със съществуването на обещания имот в правния мир към датата на постановяване на решението и правото на собственост върху него за обещателя, съответно неговия правоприемник и ответник (продавач). Касаторът не държи сметка на особеното исково производство по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и служебните задължения на съда, вменени му по съгласно чл. 363 ГПК.
По въпросът дали съдът е длъжен ли да прецени дали отделните части на имота към момента на сключване на сделката е възможно да бъдат обособени като самостоятелен обект не се установява противоречие с посоченото Тълкувателно решение № 3/2014 г. от 28.06.2016 г. на ОСГК на ВКС. В случая съдът е приел, че обещаната сграда изобщо не съществува нито в пъровоначален, нито във видоизменен вид – съборена е изцяло и е построена друга, двуетажна – няма значение дали двата етажа могат да се обособят като самостоятелни обекти на собственост вторият .
Въпросът кое има обслужваща роля – теренът или постройката върху него е общ. В случая, това е така, още повече, че с предварителния договор е обещана къща с терен, съставляващ имот пл. номер № .., който заедно с имот пл. № .. е отреден в идеална съсобственост в парцел ., кв. .. по плана, действащ към 1974 г., а по сега действащият регулационен план двата имота са в парцел .. в кв. .. Парцелът е почти изцяло застроен с две двуетажни сгради в западната и източната части на имота.
Следващите два процесуалноправни въпроса: може ли въззивният съд да допусне доказване на възражение, направено пред първата съдебна инстанция, но недоказано в първата съдебна инстанция по вина на страната, каквото е възражението за липса на идентичност на имота и има ли въззивната инстанция правомощия да извърши процесуални действия, дължими от първата съдебна инстанция, но неизвършени от първата съдебна инстанция, по същество преповтарят горните, вече разгледани от състава, въпроси. Те отново са свързани с оплакването, че въззивният съд неправилно събрал доказателства и се произнесъл за идентичност на имота, без ищецът да е представил доказателства по това си твърдение в първа инстанция, съответно преценил валидността на предварителния договор. Вече съдът изясни, че според въззивния съд СРС е допуснал нарушения при доклада по чл. 146 ГПК, поради което и по силата на чл. 266, ал. 3 ГПК е допуснал доказателства на въззивника – ответник по иска. Нещо повече, предвид оплакванията и нуждата от специални знания, а още и задължението по чл. 363 ГПК, съдът не само по искане на страната, но и служебно е дължал допускане на експертиза и установяване на какво е собственик обещателя; преценка валидността на предварителния договор.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 600 лв. заплатен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 4551/20.06.2019 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 4796/2018 г.
ОСЪЖДА А. Д. Т. да заплати на С. В. Д. сумата в размер на 600 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: