6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 818
гр. София, 29.11. 2019 година
Върховният касационен съд – Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 2075/2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са две касационни жалби с вх. № 3916 от 27.02.2019 г. от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София и касационна жалба с вх. № 5513/19.03.2019 г. на П. Б. А. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Е. П. от АК – София, против въззивно решение № 358 от 13.02.2019 г., постановено по в.гр.д. № 4712/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 12 с-в, с което като частично е отменено решение от 01.06.2018 г., постановено по гр.д. № 4731/2016г. на Софийския градски съд, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на П. Б. А. от [населено място], сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което е било образувано досъдебно производство, прекратено с прокурорско постановление от 01.03.2012 г. В жалбите се релевират касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Прокуратурата на Република България поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, в частта, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 15 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие със задължителната практика и с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателят се позовава на противоречие с т. II от ППВС № 4/68 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК. Посочва и прилага следната съдебна практика – решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както следва: решение № 236 от 19.10.2016 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 1543/2016 г.; решение № 253 от 27.10.2016 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 457/2016 г., решение № 95 от 23.04.2014 г. на ВКС, III г.о. по гр. д. № 5805/2013 г., с твърдението, че постановеното въззивно решение й противоречи. Поставени са следните правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, а именно: относно определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди след извършване на задължителна преценка от съда на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, както и за задължението на съда да изложи мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди и материалноправния въпрос, свързан с определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ.
Ответникът по жалбата П. Б. А. не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът П. Б. А. поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за разликата от 15 000 лв. до 100 000 лв., съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие със задължителната практика и практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателят посочва съдебна практика – ППВС № 4/68 г. Поставени са следните правни въпроси, с твърдението, че са от значение за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, а именно: задължен ли е съдът при постановяване на решението да се съобразява с тълкувателните постановления на ВС и съществено процесуално нарушение ли е, ако не е съобразена тълкувателната практика на ВС при постановяване на съдебното решение като в случая обжалваното решение противоречи на разрешението, дадено в т. 1 на от ППВС № 4/68 г, както и при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД във всеки конкретен случай, следва ли да бъдат съобразени всички конкретни обстоятелства, имащи отношение към този размер. Релевира и самостоятелното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2,пр. 3 ГПК – очевидна неправилност.
Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България, не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационните жалби са допустими и редовни като подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е повдигнато обвинение, което му е предявено на 08.05.2009 г. за престъпление по чл. 116, ал.1, т.6, вр. с чл. 115 НК, по което обвинение е образувано досъдебно производство, прекратено с прокурорско постановление от 01.03.2012 г., поради това, че деянието не е извършено от лицето, поради което е приел, че са налице и двете предпоставки за възникване отговорността на ответника. През време на воденото наказателно производство по отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, за периода 11.05.2009 г. до 28.09.2010 г. и „домашен арест“, за периода 28.09.2010 г. до 07.05.2011 г. Съдът е приел от данните по делото, че в резултат на незаконното обвинение ищецът е имал негативни преживявания от наказателното преследване, смущения в социалното общуване и психически срив. За да определи размера на търсеното обезщетение за неимуществени вреди, съдът е съобразил, че на ищеца е взета най-тежката мярка за процесуална принуда „задържане под стража“ (за период от 1 г. и 4 месеца), което прави вредите значителни, както и че за престъплението, за което му е било повдигнато обвинение е тежко и се предвижда наказание „лишаване от свобода“. Въззивният съд е определил съгласно чл. 52 ЗЗД, че сумата в размер на 15 000 лв. справедливо ще обезщети ищеца за доказаните неблагоприятни последици от незаконното обвинение. За да определи този размер е изложил съображения, че участието на ищеца в процесуално-следствените действия не е било интензивно; наказателното преследване е приключило в досъдебната фаза и в разумен срок; претърпените вреди са обичайните. Съобразявайки горните обстоятелства, въззивният съд е приел, че искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди с оглед тежестта на повдигнатото спрямо ищеца обвинение, както и приложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ за продължителен период, е основателен до размера от 15 000 лв., които съгласно установения в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост в най-пълна степен ще компенсират нанесените му неимуществени вреди – болки и страдания от незаконното обвинение, като иска за разликата до пълния претендиран размер от 100 000 лв. като неоснователен, е отхвърлил.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е решен в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
Както се посочи по-горе, в изложенията за допускане на касационно обжалване на касаторите е формулиран материалноправният въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и по процесуалноправния въпрос за задължението на съда в мотивите на решението си да обсъди всички факти и обстоятелства. Тези въпроси са от значение за изхода на делото и обуславят решението по делото, но в случая по тях не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това е така, тъй като съгласно трайно установената съдебна практика, съдът е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички обстоятелства и доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. В тази насока в случая въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Съгласно практиката на ВКС при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът прилага критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като в този аспект следва да се отбележи, че размерът на обезщетението за вреди се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Доколкото в конкретния случай съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на незаконното обвинение, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие със задължителната и с трайно установената практика на ВКС, тъй като подходът при определяне размера на обезвредата е един и същ. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, като в мотивите на решението е обосновал изводите си относно правно релевантните факти, имащи отношение към определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди в резултат на незаконното обвинение. Заявените твърдения в касационните жалби фактически са за необоснованост на съдебния акт в посочените отношения, което представлява основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. последно ГПК и като такова не може да послужи за целите на селекцията по чл. 280, ал. 1 ГПК. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. В съответствие със задължителната съдебна практика, в т.ч. и тази, посочена от касаторите, въззивният съд е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съобразил е продължителността на воденото наказателно производство за тежко престъпление, обстоятелството, че на ищеца е била наложена най-тежката мярка на процесуална принуда – „задържане под стража” за една година и четири месеца и претърпените от него болки и страдания в резултат на незаконното обвинение и е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД е в размер на сумата от 15 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ. В допълнение към изложеното следва да се подчертае, че поради различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, определените по тях размери на обезщетения за причинени неимуществени вреди не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди на пострадалия по настоящото дело, в който аспект липсва противоречие на приетото по този въпрос от въззивния съд с посочената задължителна съдебна практика, както и представена съдебна практика на ВКС в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В тази връзка въззивното решение е постановено в съответствие с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и приложените от касаторите решения, а не в противоречие с тях.
Доколкото касаторът ищец се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280, ал.2, пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяната хипотеза на чл.280, ал.1ГПК по поставените правни въпроси. Видно от посоченото по-горе, във връзка с тези оплаквания, в случая не е налице отклонение от задължителната съдебна практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност, поради което не е налице и релевираното основание от касатора ищец за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
Ето защо, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на обжалваното въззивно решение по поставените от страните правни въпроси.
При този изход на спора пред касационната инстанция, направените разноски от страните за настоящото производство остават в тяхна тежест.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 358 от 13.02.2019 г., постановено по в.гр.д. № 4712/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 12 с-в, по касационна жалба с вх. № 3916 от 27.02.2019 г. от Прокуратурата на Република България и по касационна жалба с вх. № 5513/19.03.2019 г. на П. Б. А. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: