О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 818
София, 03.12.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 15.11. две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Любка Илиева
ЧЛЕНОВЕ: Радостина Караколева Мариана Костова
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
т.дело №465/2010 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК по повод подадена касационна жалба от Е.- А. В.”, гр.Бургас, чрез адвокат К. Т., с вх.№53176 от 19.03.2010 год. на Бургаския окръжен съд, срещу решение №13 от 10.02.2010 год. по в.гр.д.№651/2009 год. на Бургаския окръжен съд, в частта, с което е потвърдено решение №516 от 12.10.2009 год. по гр.д.№4797/2008 год. на Бургаския районен съд, в частта, с която на основание чл.59 ЗЗД е осъдена касаторката да заплати на ищеца У. „Проф.д-р А. З.” гр.Бургас сумата 1 142.58 лв. дължимо обезщетение за ползване без основание на недвижим имот, стопанисван от У.а, съставляващ стопански обект- бирария”Къщичката”, намираща се на територията на Колежа по туризъм, за периода от 01.11.2008 год. до 15.12.2008 год., ведно със законната лихва от предявяване на иска, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 22.48 лв. мораторна лихва. В останалата част до пълния размер от 1280 лв. искът с правно основание чл.59 ЗЗД е отхвърлен, както и този с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД до пълния размер от 100 лв. Жалбоподателката не е посочила изрично обжалваемата част на решението, но очевидно е, че правният й интерес се свежда само до осъдителната му част. Бургаският окръжен съд е възприел изводите на районния съд, че сключеният между страните на 03.05.2004 год. договор за съвместна дейност, въз основа на който касаторката е придобила стопанисването на процесния обект, е прекратен, поради изтичане на 3 годишният му срок, след което през исковия период тя е продължила да ползва имота без правно основание. Размерът на дължимото обезщетение е определен от съда съобразно пазарния наем, от който е било лишено учебното заведение, изчикслен съобразно заключение на съдебно-техническа експертиза.
Касаторката Е.- А. В.”, гр.Бургас твърди, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон- чл.59 ЗЗД, р.п. чл.55 ЗЗД. Подържа, че договорът за съвместна дейност не е договор за наем, поради което неправилно дължимото обезщетение е определено в размера на пропуснатия от У.а наем. Навежда довод, че решението е и необосновано, защото съдът не е изложил мотиви в подкрепа на изводите си за намаляване пасива на ответницата по иска и увеличаване този на У.а- ищец. Като основание за достъп до касация подържа тези по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. Подържа, че „материалноправните въпроси, свързани с правото на съответния съд да квалифицира иска по собствена преценка, са решени в противоречие с практиката на ВКС”. Сочи, че „процесуалноправният въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, е относно участие на държавата в процес, касаещ публична държавна собственост.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от страна активно легитимирана за това срещу решение, подлежащо на касационен контрол, поради съществуваща връзка между двата предявени при условие на обективно съединение искове, поради което е процесуално допустима.
Ответникът не взема становище по касационната жалба.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.
С нормата на чл.280, ал.1 ГПК/ДВ, бр.59 от 20.07.2007 год., в сила от 01.03.2008 год./ е въведен принципът на факултативното касационно обжалване. Съобразно него преди да пристъпи към разглеждане на касационната жалба по същество, ВКС следва да се произнесе дали са налице изчерпателно посочените от законодателя основания за допускането й до касационен контрол. Основанията за селекция са различни от основанията за твърдяната неправилност на обжалваното решение-вж.т.1 ТР1-2009-ОСГКТК.
Касаторката не е посочила общото водещо основание за допускане на касационно обжалване, а именно да формулира точно и мотивирано, както я задължава чл.284, ал.1,т.3 във вр. с ал.3, т.1 ГПК, материалноправния и процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото. Той е винаги конкретен, включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска. Преповтарянето само на общите законови хипотези за селектиране на касационната жалба, без да са мотивирани със значимостта на правните въпроси за разрешаването на конкретното дело, фактически представлява не посочване на материалноправните и процесуалноправни въпроси обусловили правните изводи на решаващия съд.
Съдържащите се в изложението по чл.284 ГПК доводи за неправилност на обжалваното решение също не представляват основания за достъп до касация. Те са изброени изчерпателно в нормата на чл.280, ал.1 ГПК, в която законодателят не препраща към чл.281 т.3 ГПК, съдържаща основанията за касационно обжалване като неправилност и необоснованост на въззивното решение.
Не посочването на общото основание за достъп до касация само по себе си е достатъчно основание да се откаже селектиране на касационната жалба. В случая не са налице и подържаните допълнителни основания за допускане на касация. Представените Решение №1003 от 20.11.2006 год. по т.д.№581/2006 год. на ВКС, ТК, Решение №87 от 12.09.1962 год. по гр.д.№81/62 год. на ВКС, ОСГК и решение №5 от 01.03.1980 год. по гр.д. №86/79 на ВКС, ОСГК не доказват подържаните основания по чл.280, ал.1,т.1 и т.2 ГПК. С тях са разрешени въпроси, различни от предмета на спора в настоящето дело. С първото сочено решение ВКС е постановил, че при договор за гражданско дружество, възникналите от него права и задължения са непротивопоставими на задълженията при двустранните договори. В касационната жалба липсват доводи, че отношенията между страните са се уреждали по правилата на гражданско дружество. А и, съдът е мотивирал приложението на чл.59 ЗЗД с прекратяването, поради изтичането на срока на договора за съвместна дейност, а не и с възникнали права от договор за гражданско дружество. Дали в действителност е изтекъл срокът по договора е въпрос на установяване на конкретна фактическа обстановка, която не може да се проверява от касационния съд.
Решение №87 от 12.09.1962 год. по гр.д.№81/62 год. на ВКС, ОСГК прокламира допустимостта на искове за неоснователно обогатяване срещу бюджетни държавни учреждения, с оглед приложение Закон за съставяне на държавния бюджет, който въобще не намира приложение в настоящия казус. Решение №5 от 01.03.1980 год. по гр.д. №86/79 на ВКС, ОСГК е също неотносимо към спора, защото сочената в него начална липса на основание/чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД/, поради получено нещо въз основа на нищожен акт, нито е навеждана от жалбоподателката, нито е обсъждана от съда. Никъде Е.- А. В.”, гр.Бургас, не е твърдяла, че сключеният между страните Договор за стопанска дейност е нищожен, тъй като прикрива договор за наем, поради което и формираната в посоченото решение на ВКС практика по чл.55, ал.1 ЗЗД е неприложима.
Обжалваното въззивно решение не е постановено и в противоречие с ППл-1-1979 год. В него са разграничени хипотезите на чл.55 от тази на чл.59 ЗЗД, но поради липса на възражение от настоящата касаторка за нищожност на договора за съвместна дейност, съдилищата въобще не са имали място да правят това разграничение. Съдът, действително, не е обвързан от правната квалификация на спорното право, дадена от ищеца. Той го определя съобразно фактите и обстоятелствата, съдържащи се в исковата молба, но съдът е длъжен да се произнесе по предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума и не може да разгледа иска на непредявено основание.
Посоченото основание за достъп до касация по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, не само че не е мотивирано чрез значението на поставените правни въпроси за точното приложение на закона, както и за развитие на правото, но дори не е и формулирано чрез двете кумулативни предпоставки на това допълнително основание за селектиране на касационната жалба.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №13 от 10.02.2010 год. по в.гр.д.№651/2009 год. на Бургаския окръжен съд, в частта, с което е потвърдено решение №516 от 12.10.2009 год. по гр.д.№4797/2008 год. на Бургаския районен съд, в частта, с която на основание чл.59 ЗЗД Е.- А. В.”, гр.Бургас, е осъдена да заплати на ищеца У. „Проф.д-р А. З.” гр.Бургас: на основание чл.59 ЗЗД сумата 1 142.58 лв. дължимо обезщетение за ползване без основание за периода от 01.11.2008 год. до 15.12.2008 год. на недвижим имот- бирария”Къщичката”, находяща се на територията на Колежа по туризъм при У.а, ведно със законната лихва от предявяване на иска; на основание чл.86, ал.1 ЗЗД – сумата 22.48 лв. мораторна лихва, както и направените по делото разноски.
В останалата отхвърлителна част решението,като необжалвано е влязло в сила.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: