О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 819
София 29.11.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на пети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 2596 по описа за 2019г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от О. И. И. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат С. против въззивно решение от 7.02.2019г. по в.гр.д. № 7669/2018г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 13.03.2018г. по гр.д.№ 23057/2016г. на СРС като са отхвърлени предявените искове против „Интермедиа” по чл.71 ал.1 т.1,вр. чл.4 ал.1 и чл.5 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр/ за признаване за установено, че ответникът е извършил акт на дискриминация въз основа на признак „тормоз”, като в периода 9.01.2015г. – м.06.2015г. е поддържал, в качеството му на собственик на сайта www.blitz.bg враждебни, унизителни и обидни антиромски коментари, по чл.71 ал.1 т.2 изр.1 и 3 ЗЗДискр за осъждане на ответника да се въздържа в бъдеще от извършване на такова нарушение и по чл.71 ал.1 т.3 ЗЗДискр, вр.чл.49 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 1 600лв., обезщетение за причинени неимуществени вреди, като са присъдени разноски.
Срещу подадената от касационна жалба не е постъпил отговор.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:
Въззивният съд е преценил като неоснователен предявения иск, като решаващите му мотиви са, че не е установено срещу ищеца да е осъществен фактическия състав на чл.5 от ЗЗДискр., съобразно елементите на тормоза, дефинирани в §1 т.1 ДР на ЗЗДискр. по посоченият признак етническа принадлежност, нито на подбуждане към дискриминация, по смисъла на §1 т.5 от ДР. Съдът е счел, че процесните коментари, съдържащи се на цитирания сайт, са израз на негативно отношение към тази част от ромския етнос, която осъществява престъпна дейност и са критични към българската държава и органите на реда, които трябва да осигурят защитата от престъпни посегателства, но те нямат за цел да накърнят достойнството и честта на ищеца, който макар и да принадлежи към същия етнос, не е от лицата, извършващи престъпления. Освен това, въззивният съд е приел, че не е установено, че имено процесните коментари са породили у ищеца основателен страх от създаване на заплашителна среда, за да се е почувствал той унизен и обиден, още повече, че тези коментари нямат за пряка цел и резултат накърняване на неговото лично достойнство.
Касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1. За разпределението на доказателствената тежест в производството по чл.71 ЗЗДискр., който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решения по гр.д.№ 587/2009г. на ІІІ г.о., гр.д.№ 626/2012г. на ІV г.о., гр.д.№ 744/2017г., гр.д.№ 533/2012г. на ІV г.о. и 2. „Тормозът” и „подбуждането към дискриминация” като форми на дискриминация, попадат ли в приложното поле на чл.9 от ЗЗДискр.относно разпределението на доказателствената тежест? Ако отговорът е положителен, кои елементи от фактическия състав на „тормоза” и „подбуждането към дискриминация” следва да се доказват от засегнатото лице? Това доказване следва ли да е пълно и главно, или е достатъчно лицето до докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че то е жертва на дискриминация? От какво естество следва да са доказателствата за установяване на „тормоз” и „подбуждане към дискриминация”, които според касаторът са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Имайки пред вид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси, които не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд, не следва да се допуска касационно обжалване. Както вече беше посочено, решаващите мотиви на съда са, че ищецът не е установил, че именно по отношение на него е осъществен фактическия състав на чл.5 от ЗЗДискр. по посочения признак етническа принадлежност Съгласно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2009г. по т.д.№1/2009г.на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по допустимост, съдът не може да обсъжда правилността на направените от въззивната инстанция правни изводи, в каквато връзка е наведен основният довод на касатора, че легалните дефиниции на тормоз и подбуждане към дискриминация не изискват действията, с които те се осъществяват да са насочени към конкретно лице. Тезата е изведена от легална дефиниция на §1 от ДР на ЗЗДискр. на понятието „тормоз”, визираща „всяко действие”. Настоящият съдебен състав намира, че за пълнота следва да се посочи, че независимо че е употребена думата „всяко”, законът конкретизира действието с пояснението, че то следва да „има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда”. В противен случай – всеки негативен коментар, допуснат и поддържан на който е да е сайт, насочен срещу когото и да е /включително, както е в случая срещу ромите/, би бил основание за предявяване на иск по чл.71. Съдебният състав споделя изразеното в изложението становище, че процесните коментари „нямат принос към демократичният дебат” и че повечето от тях са „извън пределите на защитената от Конституцията и международното право свобода на изразяването”, но следва да се има пред вид, че дискриминацията, по определението, дадено в чл.4 ЗЗДискр., като нарушение на законоустановената забрана за различно третиране, представлява юридически факт, който не съществува самостоятелно, а се проявява винаги в рамките на конкретно правоотношение, при упражняване на конкретни права или правомощия, с конкретно съдържание, между определени страни.
Отделно от изложеното, в случая не е налице и посоченото специално основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съгласно установената съдебна практика, намерила израз в решения по гр.д. № 4328/2015г. на ІV г.о., гр.д. № 587/2009 г. на III г.о., чл.9 от ЗЗДискр. /който е приложим за всички форми на дискриминацията/ дава изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация. Възприет е „принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника, като основната е възложена на ищеца. Ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск“. В същия смисъл са и решенията по гр. д. № 3800/2008 г., по гр.д.№ 626/2012г., по гр. д. № 3920/2013 г. и по гр. д. № 7381/2014 г., всички на IV г. о., както и по гр. д. № 6/2009 г. на III г. о.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 7.02.2019г. по в.гр.д. № 7669/2018г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.