О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 819
гр. София, 03.12.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3252 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците В. И. С. и В. Г. Т. срещу решение № 4006 от 06. 06. 2017г. по в. гр. дело № 16285/2014г. на Софийски градски съд, ГО, IV-Б въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение № I-120-75 от 04.06.2014г. по гр. дело № 16080/2012г. на Софийски районен съд, I ГО, 120 състав в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от касаторите срещу [фирма] искове с правно основание чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД вр. чл. 79 ЗЗД за заплащане на сумата 9 618.80 евро разделно и по равно на всеки от двамата ищци, съставляваща задатък в двоен размер по предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот от 26.04.2010г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба да окончателното им плащане. Въззивното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищците на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата 4 960.60 евро разделно и по равно на всеки от тях, съставляваща платена част от продажната цена по разваления предварителен договор за продажба на недвижим имот от 26.04.2010г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба.
Касаторите В. И. С. и В. Г. Т. поддържат, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост– основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната си жалба навеждат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1/“При придаване на част от авансово платената сума по договор характер на задатък, при неизпълнение и липса на изрична уговорка, визираща случаите на неизпълнение, ще се задържи или върне задатъка в предвидения в чл. 93, ал. 2 ЗЗД двоен размер ?“, като твърди допуснато от въззивния съд противоречие при произнасянето по този въпрос с решение № 64 от 10.09.2012г. по т. дело № 193/2011г. на ВКС, II ТО; 2/ „Съглашението за задатък зависи и от свободната преценка на договарящите дали да придадат на определена престация значението на задатък, който да потвърждава сключването на договора и да гарантира изпълнението му“ и 3/ „Постигането на съглашение за задатък, при което последиците при неизпълнение са уговорени чрез препращане към чл. 93, ал. 2 ЗЗД, съставлява израз на автономия на волята на страните“, сочейки противоречие по тези два въпроса с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, а именно с решение № 64 от 10.09.2012г. по т. дело № 193/2011г. на ВКС, II ТО решение № 206 от 07.12.2010г. по т. дело № 623/2009г. на ВКС, I ТО, решение № 71 от 09.07.2010г. по т. дело № 726/2009г. на ВКС, I ТО, решение № 775 от 16.02.2011г. по гр. дело № 906/2009г. на ВКС, IV ГО и решение № 474 от 13.07.2010г. по гр. дело № 457/2009г. на ВКС, IV ГО; 4/ “Съотнасяне отговорността за неустойка към отговорността по съглашение за задатък“ и 5/ „Кумулиране отговорността за неустойка по чл. 92, ал. 1 ЗЗД с отговорността по чл. 93, ал. 2 ЗЗД“, по които два въпроса сочи основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 6/ „Задължение на съда е да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят правата си?“, сочейки противоречие по този въпрос с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, а именно с решение № 27 от 02.02.2015г. по гр. дело № 4265/2014г. на ВКС, IV ГО.
Ответникът по касационната жалба /ответник и в производството/ – [фирма], подава писмен отговор, в който излага становище за недопустимост на касационната жалба, за отсъствието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване, съответно за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба на ищците е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по граждански спор по искове с правно основание чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, вр. чл. 79 от ЗЗД, с цена над 5 000 лв., т.е. тя е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел за установено по делото, че на 26.04.2010г. страните са сключили предварителен договор за покупко-продажба на процесния апартамент /договора/ срещу продажна цена в размер на общо 48 094 евро, от които сумата 9 770 евро е заплатена при сключване на договора, а останалата сума от 38 324 евро е дължима в срок до 45 календарни дни от подписване на констативен протокол по чл. 181 ЗУТ за достигнат етап груб строеж и при сключване на окончателен договор в нотариална форма съгласно приложение 1 към чл. 2 от договора и че в чл. 2, ал. 2 от договора е уговорено, че част от продажната цена в размер на 10 % представлява задатък по смисъла на чл. 93, ал. 2 ЗЗД. Намерил е също, че с чл. 10, ал. 1 от договора е определен срок от 30 месеца за изграждане на грубия строеж и 36 месеца до приемане с акт образец 15 на сградата, в която се намира процесният апартамент, считано от датата на откриване на строителната площадка.
Въззивният съд е счел за установено от писмените доказателства, че строителната площадка е открита с Акт образец 2 на 20.08.2008г. и ответникът-продавач е изпълнил задължението си да изгради процесната сграда до етап груб строеж в срока по чл. 10, ал. 1 от договора, за което на 05.10.2010г. е съставен констативен протокол по чл. 181 ЗУТ. По отношение на другото задължение на продавача, установено в тази разпоредба на договора, СГС е приел, че е налице виновно неизпълнение, тъй като сградата е приета с акт образец 15 на 05.01.2012 г., а 36-месечният срок по чл. 10, ал. 1 от договора е изтекъл на 20.08.2011 г.. Посочил е, че ответникът не е доказал възраженията си, че забавата му се дължи на обстоятелства, които изключват договорната му отговорност, и че представените по делото справки от НИМХ при БАН съдържат метереологична информация за климатичните условия, но не и че те са възпрепятствали изграждането на конкретни СМР в уговорените сроковете.
СГС е приел още, че ищците са упражнили правото си да развалят договора поради неизпълнение на ответника –продавач с подаване на настоящата искова молба и връчването на препис от нея на ответника. Посочил е, че представеното по делото писмо от ищците до ответника, обективиращо волеизявлението им за разваляне на договора, не е довело до прекратяване на действието му, доколкото ищците не са доказали редовното му връчване с оглед възражението на ответника. Въззивният съд е счел също за неоснователно твърдението на ответника, че той е развалил договора, тъй като към датата на подаване на исковата молба ищците са били изправна страна.
При тълкуване волята на страните по договора, решаващият съд е намерил, че сумата, посочена в чл. 2, ал. 2 от договора, е уговорено да служи като задатък за обезпечение на изпълнението само на конкретни задължения, а не на всички задължения по договора. СГС е приел, че в чл. 15 от договора изчерпателно са изброени хипотезите, в които при неизпълнение в полза на изправната страна възниква правото да задържи задатъка, съответно да иска връщането му в двоен размер. Предвидено е, че продавачът има право да задържи задатъка и да получи неустойка в размер на 10 % от общата стойност на договора в случай, че по реда на чл. 15, ал. 2 развали договора поради забавено изпълнение от страна на купувача на задължението да заплати дължима вноска с повече от 20 дни, както и в случай на отказ от страна на купувача да сключи окончателен договор за покупко-продажба на недвижимия имот съгласно чл. 15, ал. 5 от договора. В заключение, СГС е приел за неоснователни исковете на ищците с правна квалификация чл. 93, ал. 2 ЗЗД, като е посочил, че съгласно чл. 15, ал. 3 от договора при забава на продавача при изпълнение на задължението да завърши строежа и снабди сградата с разрешение за ползване в сроковете по чл. 10, ал 1 от договора в полза на купувачите възниква право да претендират мораторна неустойка, но не и връщане на задатъка в двоен размер, тъй като последният е договорен за обезпечение на изпълнението на други договорни задължения /тези на купувачите по чл. 15, ал. 2 от договора/.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. В изложението към касационната жалба на ищците не са формулирани правни въпроси, такива не могат и да бъдат изведени съобразно правомощията на касационната инстанция, очертани в т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, вкл. касателно вероятната валидност и допустимост на обжалвания съдебен акт. „Въпросите“ от втори до пети са зададени от касаторите прекалено абстрактно и същевременно представляват твърдения за правната характеристика на институтите на неустойката и задатъка и тяхното съотношение, поради което не могат да бъдат квалифицирани като правни въпроси, относими към конкретиката на правния спор, а първият и последният въпроси са по същността си оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не могат да бъдат обсъждани в производството по чл. 288 ГПК по предварителна селекция на касационните жалби.
Дори да се приеме, че първият въпрос може да бъде уточнен от касационната инстанция съобразно правомощията ?, очертани в т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, той не осъществява общата предпоставка за допускане до касационен контрол на обжалваното решение, тъй като не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. СГС не е счел за установено, че липсва изрична уговорка, визираща случаите на неизпълнение, при които е уговорен задатък, а точно обратното – приел е, че страните са уговорили авансово платената сума по процесния договор да служи като задатък за обезпечение на изпълнението само на конкретни задължения на купувачите, посочени в чл. 15, ал. 2 от договора, а не на всички задължения по договора. Този извод на съда е в съответствие с константната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, включително тази в цитираното от касаторите решение, съгласно която нормата на чл. 93 ЗЗД има диспозитивен характер и на страните е предоставена възможността да определят каква да е функцията на задатъка и изпълнението на кои задължения по договора да обезпечава той, като само при липсата на специална уговорка се прилагат правилата на чл. 93 ЗЗД /в този смисъл е и решение № 85 от 04.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4262/2017 г., III г. о. и др./.
При горепосочените решаващи правни изводи на въззивния съд, последният поставен от касаторите въпрос за задължението на въззивния съд да изложи мотиви по всички възражения и доводи на страните, дори да се приеме за правен, не удовлетворява допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на IV г. о. и соченото от ищците решение на ВКС по чл. 290 ГПК в касационната им жалба, въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения включва обсъждане на всички приети доказателства, доводи и възражения на страните в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. СГС е изпълнил тези свои задължения, анализирайки всички приети по делото доказателства и произнасяйки се по доводите и възраженията на страните. След като е приел за основателно твърдението на ищците за наличието на неизпълнение от страна на ответника на задълженията му по процесния договор, въззивният съд е тълкувал договорената клауза за задатък съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните. Тълкувайки отделните уговорки на чл. 2, ал. 2 и чл. 15 от договора във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, въззивният съд е достигнал до извод, че задържане или връщане на задатъка в двоен размер може да се претендира не за всяко договорно неизпълнение, а само при неизпълнение на предвидените в чл. 15 от договора задължения, за обезпечаване на които задатъкът е уговорен, като сред тях не е забавата на продавача да завърши строежа и снабди сградата с разрешение за ползване в сроковете по чл. 10, ал 1. В заключение, въззивният съд е приел, че с оглед установеното по делото неизпълнение на ответника-продавач в полза на ищците е възникнало правото да претендират мораторна неустойка, но не и връщане на задатъка в двоен размер.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на спора в настоящото касационно производство, касаторите –ищци следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника сумата 1 200 лв., съставляваща хонорар за един адвокат пред касационната инстанция.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4006 от 06. 06. 2017г. по в. гр. дело № 16285/2014г. на Софийски градски съд, ГО, IV-Б въззивен състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА В. И. С., ЕГН: [ЕГН] и В. Г. Т., ЕГН: [ЕГН], да заплатят на [фирма], ЕИК:[ЕИК], сумата 1 200 лв. /хиляда и двеста лева/ – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: