1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 819
С., 06.12. 2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
т.дело № 60115/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], подадена чрез адв. Г. А., срещу въззивно решение без дата на Варненския апелативен съд, постановено по в.т.д.№ 674/2015г. С това решение е потвърдено решение № 606 от 17.07.2015г., постановено по т.д. № 1704 по описа за 2014г. на Варненския окръжен съд, с което на основание чл. 422, ал.1 във вр. с чл.415 от ГПК е прието за установено в отношенията между Национална агенция за приходите и [община] съществуването на вземане на Държавата срещу Общината по Акт
№ 23/10.05.13г. за установяване на частно държавно вземане, произтичащо от Договор за безвъзмездна финансова помощ № 58-131-С., сключен между Министерство на околната среда и водите и [община] за финансиране на изпълнението на проект „Техническа помощ за подготовка на инвестиционен проект – Разширение и модернизация на пречиствателна станция за отпадъчни води – [населено място]”, в размер на сумата от общо
245 027, 36лв., от която 234 567,91 лв. – главница, и 10 459,45лв. – лихва за забава за периода 22.07.11г. – 22.04.13г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.12.13г. до окончателното изплащане на задължението, за което вземане по ч.гр.д. №1111/2013г. по описа на Д., е издадена заповед № 763/10.12.13г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК.
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост, евентуално неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за обезсилване, а при условията на евентуалност за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове.
Касаторът развива подробни съображения за недопустимост на въззивното решение, която е обусловена от недопустимостта на издадената срещу него заповед за незабавно изпълнение. Обосновава довод, че заповедта е издадена въз основа на нередовен документ – издадена е на основание „договор за безвъзмездна финансова помощ“, сключен с Министерство на околната среда и водите, а не въз основа на акт за установяване на частно държавно вземане, от който се извежда активната легитимация на ищеца в производството. С оглед на тези съждения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по т. д. № 4/2013г. на ОСГТК по въпроса: 1./ „Формалното посочване на различно от действителното правно основание за издаване на ЗНИ-чл. 417, т.3 ГПК, вместо чл. 417, т. 7 ГПК води ли до недопустимост на заповедното производство, респективно на исковото производство по чл. 422 ГПК?“. Обосновава приложението на чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК, с твърдението, че въззивният съд се е се е произнесъл в противоречие с Решение № 96/15.01.2015г. на САС по в.т. д. № 3268/2014г. по въпросите: 2./ „Може ли договор за предоставяне на финансова помощ, изпълнението по който е изцяло приключило да бъде ревизиран?, 3./„Извършването на окончателно плащане равнозначно ли е на пълно и безрезервно приемане на изпълнението?“, 4. „Нарушенията при провеждане на процедурата за възлагане на обществена поръчка влияят ли пряко на законосъобразното изпълнение на сключения договор за безвъзмездна финансова помощ и върху ищеца ли лежи доказателствената тежест да го установи? (за тези въпроси се поддържа и основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК), 5. „За да се уважи искът необходимо ли е да се посочат финансовите отражения на нарушенията върху усвояването на финансовата помощ?“, 6./„Всяко нарушение на ЗОП ли е основание за налагане на финансова корекция или е необходимо то да е особено съществено, драстично или да представлява опит за измама или съгласно приложимите Насоки на ЕК при формални нередовности не се извършват финансови корекции?“.
Поддържа се основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК във връзка с въпросите, по които въззивният съд се е/не се е произнесъл: 7./ „Допустимо ли е съдът да се произнася по незаявени твърдения на страните, да допълва фактите, без те да са твърдени от страните?, 8./„Какви са доказателствените средства за оборване на истинността на официален документ, при положение, че по делото са налични официални документи с взаимно изключващо се съдържание?“ 9./„Каква е правната природа на „финансовата корекция“ и в кой институт или норма на правото е уредена тя, евентуално кой институт следва да се прилага по аналогия?“, 10./„Ако отговорността е за вреди, то трябва ли да се докаже настъпването на вреда за бюджета на ЕС или на националния бюджет? Трябва ли в този случай да е налице причинно-следствена връзка между вредата и деянието? Как следва да се измери/установи/ оцени тази вреда? Възможно ли е размерът на обезщетението да бъде уговорен предварително между страните?“, 11./„ Ако отговорността е гаранционна, то кой трябва да докаже настъпването на вредата и нейният размер и кой е релевантният момент за реализиране на тази отговорност?“, 12./„Вредата презумира ли се когато има допуснато нарушение и коя е процесуалната норма, която установява тази презумпция ?“, 13./„Как следва да се тълкува и прилага член 98, § 2 / ЕО/ 1083/2006г. на Съвета от 11.07.2006г., според който държавата-членка взема предвид характера и сериозността на нередностите и финансовата загуба за фондовете и следва ли да се доказва размера на финансовата загуба за фондовете-изрично условие за налагане на финансова корекция, както и характерът и сериозността на твърдяната нередност, както и чл. 7 и сл. от ПМС 134/05.07.2010г.?“, 14./„В кои случаи следва да се прилага диференциалният метод и в кои случаи следва да се прилага пропорционалният метод за определяне на финансовата корекция, т.е кой е критерият, като се имат предвид указанията, дадени с Насоки за определяне на финансовите корекции, които следва да бъдат направени спрямо разходите, съфинансирани от Структурните фондове или Кохезионния фонд при неспазване на правилата за обществени поръчки ( С. 07/0037/03) и необходимо ли е във всеки случай да се установи „финансова загуба“?“, 15./„С оглед конкретните факти по делото, необходимо ли е да се обоснове и докаже защо се предпочита пропорционалният пред диференциалният метод и обратно и необходимо ли е доказване на вредата за финансиращите фондове, като се има предвид, че първоначалните твърдения са за 8 допуснати нарушения във връзка с провеждането на процедурата за възлагане на обществена поръчка, а Апелативният съд приема за доказано едно-единствено от тях?“, 16./„Кои са критериите при определяне на „отделен случай“, за да може да се приложи пропорционалният метод, а с оглед конкретните факти по спора, попада ли настоящият случай в понятието „отделен случай“ и поради кои обстоятелства? Има ли значение броя на извършените нарушения на законодателството в областта на възлагане на обществените поръчки и тежестта на нарушението?“, 17./„Носят ли управляващите органи отговорност пред ЕС за допуснати от тях вреди на бюджета на ЕС чрез действия или бездействия върху бенефициентите и при какви условия?“ .
Ответната страна Национална агенция за приходите взема становище, че не са налице основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените в производството разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Предявеният иск е с правно основание чл.422 ГПК. Ищецът Национална агенция за приходите – [населено място], основава претенцията си на вземане на Държавата срещу [община] по Акт №23/10.05.13г. за установяване на частно държавно вземане, произтичащо от Договор за безвъзмездна финансова помощ № 58-131-С., сключен между Министерство на околната среда и водите и ответника за финансиране на изпълнението на проект „Техническа помощ за подготовка на инвестиционен проект – Разширение и модернизация на пречиствателна станция за отпадъчни води – [населено място]”, в размер на сумата от общо 245 027, 36лв, от която 234 567,91лв – главница и 10 459,45лв – лихва за забава за периода 22.07.11г. – 22.04.13г. Въззивният съд е посочил, че на основание чл.3 ал.7 т.6 от З. Агенцията събира частните държавни вземания на управляващите органи на оперативни програми и държавните органи, администриращи средства от европейски фондове за недължимо платените и надплатените суми, както и на неправомерно получените или неправомерно усвоени средства по проекти, финансирани от предприсъединителните финансови инструменти, Структурните фондове и Кохезионния фонд на Европейския съюз, европейските земеделски фондове и Европейския фонд за рибарството, Инструмента Ш. и Преходния финансов инструмент, включително от свързаното с тях национално съфинансиране, които възникват въз основа на договор. Приел е, че именно по силата на това законово овластяване и въз основа на съставен Акт № 23/10.05.13г. за установяване на частно държавно вземане Националната агенция за приходите е подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение до РС – Девня, по което е образувано ч.гр.д. № 1111/2013г. и е издадена процесната Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК против ответника; че в заявлението изрично е посочено, че задълженията са установени с Акт за установяване на частно държавно вземане, а са изчислени съобразно клаузите на Договор за безвъзмездна финансова помощ с регистрационен № 58-131-С. и приложенията му, сключен между Министерство на околната среда и водите, като договарящ орган, и [община], като е приложен и самият А.; че в заповедта за НИ е посочено, че вземането произтича от Договор за безвъзмездна финансова помощ с регистрационен № 58-131-С., без изрично да е посочен А.. Във връзка се наведеното оплакване за недопустимост на производството и заключил, че след като вземането и в заявлението за издаване на ЗНИ, и в самата заповед и в издадения въз основа на нея изпълнителен лист е едно и също, индивидуализирано чрез правопораждащия го юридически факт – Договор за безвъзмездна финансова помощ и редът за принудително събиране на този вид държавни вземания е нормативно установен – чрез А., то формалното посочване на различно от действителното правно основание за издаване на ЗНИ – чл.417 т.3 ГПК, вместо чл.417 т.7 ГПК не води до недопустимост нито на заповедното производство, нито на исковото производство по чл.422 ГПК.
След анализ на събраните по делото доказателства е приел за установено, че между страните по спора е възникнало валидно облигационно отношение по силата на сключения Договор за безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма Околна среда 2007-13г., съфинансирана от Европейския фонд за регионално развитие и от Кохезионния фонд на ЕО – за проект „ Техническа помощ за подготовка на инвестиционен проект – Разширение и модернизация на пречиствателна станция за отпадъчни води – [населено място] № 58-131-С./19.02.09г., с приложени към него Общи условия за сключване на договори за безвъзмездна финансова помощ за проекти за техническа помощ по приоритетни оси 1 и 2 на Оперативна програма Околна среда 2007-13г., Специални условия на Договор за безвъзмездна финансова помощ № 58 -131 – С. и сключено впоследствие Допълнително споразумение № 1 към Договора, като максималната стойност на безвъзмездната финансова помощ била в размер на 919 200лв, при съотношението между финансирането от Европейския фонд за регионално развитие и Кохезионния фонд на ЕС и националното съфинансиране: 80 % от ОП “Околна среда 2007 – 2013” и 20 % по националното съфинансиране. Безспорно било, че след проведена процедура по възлагане на обществена поръчка, в изпълнение на задълженията си по договора ответникът е сключил Договор за възлагане на обществена поръчка № 1007 -009/13.01.2009г. с Д. „Евро –В.“ – [населено място], с предмет „Подготовка на инвестиционен проект „Разширяване и модернизация на пречиствателна станция за отпадъчни води – [населено място]“, с цена
470 652,00лв без ДДС. Въззивният съд съобразил заключението на СсчЕ, според която общият размер на преведените суми от страна на Министерството на околната среда и водите бил 588 266,56лв. Във връзка с основните спорни между страните въпроси – извършено ли е нарушение при провеждане на процедурата по възлагане на обществена поръчка от страна на ответника, съставлява ли то „нередност“ по смисъла на постигнатите договорености и правилно ли е наложена и определена по размер финансовата корекция на договора за обществена поръчка изложил следните съображения.
Приел е, че страните са очертали предпоставките за ангажиране на отговорността за неизпълнение на задълженията на бенефициера и нейният обем в създадения с пар.6 ал.1 от Допълнителното споразумение нов чл.24а в Специалните условия на договора предвиждащ, че когато в процедурата по възлагане на обществена поръчка са установени нередности, на бенефициента се налагат финансови корекции, като Договарящият орган не възстановява направените разходи по проведената обществена поръчка до размера на финансовата корекция, като размерът на финансовите корекции ще се определя съгласно Насоките за определяне на финансови корекции, представляващи Приложение № 2 от споразумението. Приел е също, че след анализ на приложената по делото Документация за участие в Открита процедура за възлагане на обществена поръчка с предмет: „Подготовка на инвестиционен проект „Разширение и модернизация на пречиствателна станция за отпадъчни води – [населено място]” и на характеристиките на двете дружества, участващи в спечелилия кандидат – Д. „Евро – В.”, че едното от тях не покрива поставените минимални условия за участие, поради което констатациите в оспорения Окончателен одитен доклад на Дирекция „Вътрешен одит” на МОСВ в тази насока са верни и е осъществено твърдяното от ищеца нарушение на процедурата по възлагане на обществената поръчка от страна на бенефициента. Обосновал е, че допускането до участие на кандидат, който не отговаря на заложените от самия възложител критерии за участие в обществената поръчка и определянето му впоследствие за изпълнител представлява и нарушение на принципа за равнопоставеност на участниците, посочен в чл.2 ал.1 от ЗОП и чл.89 от Регламент № 1605/2002г. на Съвета от 25.06.2002г. относно финансовия регламент, приложим за общия бюджет на Европейските общности, съгласно който всички обществени поръчки, финансирани изцяло или частично от бюджета, се съобразяват с принципите на прозрачност, пропорционалност, равно третиране и недопускане на дискриминация.
Относно това дали соченото нарушение представлява „нередност” по смисъла на постигнатите между страните договорености и приложимият закон като основание за налагане на финансова корекция, въззивният съд се е позовал на създадения нов член 24а от Специалните условия на договора във връзка с чл.66 ал.5 от Общите условия. Съобразил е дефиницията за „нередност“ по смисъла на чл.110 ал.1 от Общите условия за сключване на договори за безвъзмездна финансова помощ за проекти за техническа помощ по приоритетни оси 1 и 2 на Оперативна програма „Околна среда 2007 – 2013г.“, предвиждаща, че това е всяко нарушение на разпоредба на общностното право, произтичащо от действие или бездействие на стопански субект, което има или би имало като последица нанасянето на вреда на общия бюджет на Европейския съюз. В тази връзка е заключил, че установеното нарушение на принципа за равно третиране на кандидатите в проведената процедура по обществена поръчка съставлява неспазване на разпоредба на общностното право – на чл.89 от Регламент (ЕО, Е.) № 1605/2002 на Съвета от 25 юни 2002 година относно Финансовия регламент, приложим за общия бюджет на Европейските общности, съгласно която всички обществени поръчки, финансирани изцяло или частично от бюджета, се съобразяват с принципите на прозрачност, пропорционалност, равно третиране и недопускане на дискриминация. Позовал се е на чл.66 ал.1 от Общите условия, в които е предвидено задължение на бенефициента за възстановяване на Договарящия орган на всички неправомерно изплатени суми, надвишаващи размера на сертифицираните разходи и дължими суми в резултат на установени нередности; на ал.4 на същия член, регламентираща правото на Договарящия орган да изисква от бенефициента възстановяване на неправомерно получените от него суми, заедно с дължимите лихви в случай на установяване на нарушение на законодателството в областта на обществените поръчки и на ал.5, според която ако след приключване на проекта или по време на изпълнението му в случай на препоръка от Одитиращия орган или на база на констатации на Договарящия орган бъдат поискани финансови корекции, бенефициентът се задължава да възстанови на Договарящия орган посочената сума в указания размер и срок. Прието е също, че в чл.24 – 27 на Специалните условия на Договора за безвъзмездна финансова помощ е предвидено изменение на разпоредбата на чл.66 ал.4 от Общите условия, със запазване на същите права на Договарящия орган при установяване на нарушения на законодателството в областта на обществените поръчки, както и е регламентирана процедурата при реализиране на отговорността на бенефициента и че с пар.28 ал.1 от Допълнително споразумение № 1 е създадена нова ал.1 на чл.25 от Специалните условия, съгласно която подлежащите на възстановяване суми съгласно чл.66 от Общите условия заедно със съответната лихва, определена по реда на чл.27 ал.1 от Специалните условия от датата на извършване на подлежащото на възстановяване плащане, се приспадат от всякакви суми, дължими от Договарящия орган по Договора на бенефициента. В този смисъл е регламентирано право на Договарящия орган да откаже да възстанови на бенефициента извършените разходи за съответната обществена поръчка, както и всяко следващо финансиране на разходи по тази поръчка в случай, че Междинното звено излезе със становище за незаконосъобразно проведена процедура по възлагане на обществена поръчка – чл.86 ал.5 от Общите условия. Същевременно правото на Договарящия орган да извършва финансови корекции на база на собствени констатации и/или по препоръка от страна на Одитиращия орган, както и по искане на Европейската комисия още веднъж е посочено в чл.63 т.9 на Общите условия. По отношение на съответствието на наложената санкция с критериите, определени в Методологията, приета с ПМС 134/05.07.2010г., се е позовал на чл.7 ал.3 от същата, в редакцията й, приложима към процесния договор, според която размерът на финансовите корекции се определя чрез прилагане на диференциален метод или на пропорционален метод, като при прилагане на диференциалния метод размерът на финансовата корекция е равен на установения размер на финансовата загуба, а пропорционалният метод, когато изчисляването на конкретния размер на финансовата загуба, причинена от нарушение, е трудно или дори невъзможно, защото финансовите последици от даденото нарушение са косвени или неизмерими и това затруднява тяхното оценяване, като този метод се прилага само за отделни случаи на установени нередности, при които не може да бъде приложен диференциалният метод. Възприел е съобразно посоченото от ищеца, че процесният случай на налагане на финансова корекция представлява хипотеза на приложение на пропорционалния метод, тъй като наложената 50% финансова корекция от стойността на Договор № 1007 – 009/13.01.2009г. за услуга изразява абстрактна осреднена степен на финансовата загуба, породена от този тип нарушение и е съобразена със степента на нарушението, поради което исковата претенция за сумата от 234 567,91 лв. е основателна. Въззивният съд се е позовал във връзка с претенцията за мораторна лихва на чл.70 ал.4 от Общите условия и на чл.27 ал.1 от Специалните условия, съгласно които бенефициентът възстановява сумите по чл.66 от Общите условия заедно с лихва, определена по реда на чл.102 от Регламент на Съвета № 1083/2006г. от 11 юли 2006г. относно определянето на общи разпоредби за Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд и Кохезионния фонд и за отмяна на Регламент № 1260/1999г. Съобразил е съотвествието между посочения в А. и заключението на ССчЕ размер на мораторна лихва от 10 459,45лв. За неоснователно е счел оплакването на ответника за противоречие с даденото разрешение в т.4а на ТР 4/2013г., както и че не са налице основания за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 т.2 и 3 ГПК за вземания, основани на упражнено право на разваляне на договора, определени или определяеми по размер в самия документ по чл.417 ГПК, тъй като не е налице хипотеза на разваляне на договора, а действителното правно основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение е чл.417 т.7 ГПК.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т. 2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл.281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
По първия поставен въпрос, по който се навежда оплакване за недопустимост на въззивното решение и същевременно се сочи основанието по чл. 280, ал.1,т. 1 ГПК, поради противоречие с ТР 4/2014г. на ОСГТК на ВКС е налице общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по него и същият е обусловил решаващите му изводи, но не се установява твърдяната специфична предпоставка. Допустимостта на предявения иск съдът преценява въз основа на изискванията на закона за конкретното исково производство и на въведените с исковата молба твърдения, очертаващи предмета на спора. Ищецът е обосновал правото си да предяви иска за съществуване на вземане, на Договора за безвъзмездна финансова помощ и Акта за установяване на частното държавно вземане – поискал е установяване на вземането си, което се цели с иска по чл. 422 ГПК. В обстоятелствената част на исковата молба се съдържат твърдения за издадена и оспорена с възражение по чл. 414 ГПК заповед за изпълнение относно защитаваното с иска вземане, въз основа на Договора за безвъзмездна финансова помощ и Акта за установяване на частното държавно вземане, обстоятелствената част на исковата молба съответства на основанието, на което е издадена заповедта за изпълнение. Основанието – това са фактите, с които ищецът свързва възникването и съществуването на спорното право, чиято защита търси. Исковата молба не съдържа факти за съществуването на правоотношение, различно от това по заповедта по чл. 417 ГПК, налице е съответствие между притезанието, предмет на издадената заповед, и правото, чието установяване се иска в производството по чл. 422 ГПК. Предявеният установителен иск е основан на обстоятелства, посочени в заповедта и с него ищецът цели установяване на вземането по издадения изпълнителен лист, предметът на иска за установяване на вземането кореспондира с предмета на оспорената заповед. Следва да се посочи и това, че няма никакво съмнение, че съдът, вкл. заповедният, сам квалифицира вземането. Дори, когато в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, обстоятелствата, от които произтича вземането не са подробно посочени, но същите могат да се извлекат от представения към заявлението документ по чл. 417 ГПК, заявлението е редовно и заповедният съд се произнася именно по така изяснените обстоятелства. Ако заповедният съд е допуснал грешка в заповедта при индивидуализацията на документа, установяващ вземането, или при посочване на правната квалификация, грешката не се отразява върху валидността на заповедта, съответно не променя предмета на исковото производство за установяване на вземането по реда на чл. 422 ГПК. По тези съображения доводът за недопустимост на решението е неоснователен. Същевременно не се установява и твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 4/2014г. по т. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросите под № 2-8, № 14-16 от настоящото изложение по същество са оплакване за неправилност и необоснованост на съдебния акт и изразяват несъгласието на касатора с крайните изводи на съда. Тези оплаквания са касационно основание по смисъла на чл.281 ГПК и подлежат на преценка във втората фаза на касационното производство, в случай, че се допусне касационното обжалване, но с поставянето им не може да се обоснове наличие на общо основание за достъп до касация. Поставените въпроси предполагат произнасяне по същество на касационната жалба, касаят конкретни процесуални действия на въззивния съд, както и съществото на спора и фактически те са развити в касационната жалба като основания за неправилността на въззивното решение. Направените доводи от касатора обосновават касационни оплаквания относно порочността на постановеното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. А твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, както и такива, изразяващи се в неправилност на акта поради допуснати процесуални нарушения, не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно не е установено и наличието на поддържаните допълнителни основания по т.2 и т.3 на чл.280 ГПК. във връзка с основанието по т.2 на чл.280 ГПК касаторът се позовава на Решение № 96/15.01.2015г. на САС по в.т. д. № 3268/2014г., но по делото липсват доказателства дали този съдебен акт е влязъл в сила. Не се явява обоснован и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е посочена непълна, неясна или противоречива правна норма, по приложението на която да е налице противоречива съдебна практика, нито се обосновава основание за изменение на непротиворечива такава, като неправилна, с оглед изменение на законодателството или развитието на обществените отношения. Формалното позоваване на липса на съдебна практика е недостатъчно за обосноваване на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК
Останалите формулирани въпроси под № 10-13 и № 17 са общотеоретични и по тях липсва произнасяне на въззивния съд, който е основал своите изводи на писмените доказателства, обективиращи конкретните договорености между страните относно естеството на действията, характеризирани като нарушения, обемът и редът за налагане на съответната санкция.
Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
В обобщение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на делото разноски следва да се присъдят на ответника по касационната жалба на основание чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 5910 лв., съобразно чл. 9, ал.3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение без дата на Варненския апелативен съд, постановено по в.т.д.№ 674/2015г.
ОСЪЖДА [община] да заплати на Национална агенция по приходите сумата от 5910 лв. разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: