1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 82
София, 11.02.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№6731 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение от 04.08.2014г. по гр.д.№139/14г. на Кюстендилския окръжен съд е потвърдено решение №720/11.12.13г. по гр.д.№1079/13г. на Дупнишкия районен съд в обжалваната част, с която е била допусната делба на две сгради с идентификатори 68789.611.101.2 и 68789.611.101.3, построени в дворно място с идентификатор 68789.611.101, съставляващо УПИ ХХХVІІ-3857 от кв.10а по плана на [населено място], между съсобственици и при квоти: 5/12 ид.части за Е. Й. Н.; 1/12 ид.част за Й. Б. М.; 3/12 ид.части за В. Г. Х. и 3/12 ид.части за Г. Й. Б..
Въззивният съд е приел от фактическа страна следното:
Ищецът Й. Б. М. и ответницата В. Г. Х. са бивши съпрузи, а другите двама съделители са техни деца.
Родителите на Й. М. – Б. М. Р., починал на 07.02.1989г., и М. Василева Р., починала на 21.02.2012г. са били собственици на дворното място, в което са построени процесните сгради. По време на брака им е била построена и двуетажната жилищна сграда с идентификатор 68789.611.101.1., за която делбата е допусната с влязло в сила решение на районния съд. През 1974г. Б. Р. е продал на своя внук Г. Й. Б. ? ид.част от мястото и от съществуващата в него сграда, а през 1978г. е прехвърлил на снаха си В. Г. Х. срещу задължение за издръжка и гледане също ? ид.част от мястото и сградата. След 1970г. и до 1980г. в дворното място е била построена двуетажна пристройка към съществуващата сграда, която сега е с идентификатор 68789.611.101.3, както и едноетажна сграда с площ от 20 кв.м. с идентификатор 68789.611.101.2. Тези две сгради са били ползвани от ответницата В. Г. Х. след развода и с ищеца Й. Б. М.. Заедно с В. Х. е живял и синът и – ответникът Г. Й. Б.. По силата на приращението по чл.92 ЗС, тези две сгради са станали собственост на всички собственици на дворното място, при същите квоти. През 2011г. М. Василева Р. е дарила на внучката си Е. Й. Н. 5/12 ид.части от дворното място и от построените в него сгради 68789.611.101.1 и 68789.611.101.3.
При тези данни е прието, че спорните сгради с идентификатори 68789.611.101.2 и 68789.611.101.3 са съсобствени на страните по настоящото дело при квоти 5/12 ид.части за Е. Н.; 1/12 ид.част за Й. М.; 3/12 ид.части за В. Г. Х. и 3/12 ид.части за Г. Й. Б..
Прието е за неоснователно възражението на ответниците В. Х. и Г. Б., че са придобили по давност двете спорни сгради. Съдът е счел, че не е установено те да са упражнявали владение само за себе си и да са отричали участието на ищците в съсобствеността или да е отблъсквали владението им.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците В. Г. Х. и Г. Й. Б.. Те поддържат, че са придобили по давност сгради с идентификатори 68789.611.101.2 и 68789.611.101.3, затова съдът е следвало да ги изключи от делбата.
В изложението към жалбата се поддържа, че при разглеждането на възражението за придобивна давност въззивният съд не се е съобразил с ТР №1/06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС, според което презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. Освен това обжалваното въззивно решение противоречало на решение №355/14.07.2009г. по гр.д.№802/09г. на ВКС, ІІ ГО и решение 45/04.05.12г. по гр.д.№482/2011г. на ВКС, ІІ ГО. Поддържат, че от свидетелските показания е установено, че В. Х. самостоятелно е построила двете спорни сгради, след като е станала съсобственик на дворното място, както и че строителството е станало със съгласието и без противопоставянето на нейния свекър Б. М.. От момента на извършеното строителство тя е заживяла в сградите със знанието и без противопоставянето на другите съсобственици.
Ответниците в производството Е. Й. Н. и Й. Б. М. оспорват жалбата. Считат, че не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като въззивното решение е съобразено с посочената задължителна практика на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, счита, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Липсва противоречие между обжалваното въззивно решение и ТР №1/06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС. Тълкувателното решение не само приема, че презумпцията по чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността е възникнала от други юридически факти, различни от наследяването, но и разглежда случаите, при които следва да се счита, че тя е оборена. Застъпено е разбирането, че когато основанието, на което първоначално е установена фактическата власт върху общата вещ, показва съвладение, презумпцията следва да се счита за оборена и в този случай лицето, което се позовава на придобивна давност, трябва да доказва отблъскване на владението на останалите съсобственици. Като пример за такова основание е посочено едновременното придобиване на собственост и установяване на владение върху един имот от две лица, като впоследствие само едно от тях остава в имота. В този случай презумпцията по чл.69 ЗС следва да се счита за оборена в отношенията между съсобствениците, тъй като лицето, което е продължило да упражнява фактическа власт върху вещта, упражнява съвладение, т.е. владее за двамата съсобственици. Подобна е и хипотезата по настоящото дело. Спорните две сгради са построени върху съсобствено дворно място, без отстъпено право на строеж. По силата на чл.92 ЗС сградите също са станали обща собственост на Б. М., М. Р., В. Х. и Г. Б.. Обща е била и старата сграда, за която делбата е допусната с влязлото в сила решение. Дори ответницата В. Х. да е построила спорните сгради със свои средства, тя е установила фактическа власт върху тях като съсобственик, т.е. установила е съвладение, а не владение само за себе си. Различна би била ситуацията, ако в нейна полза беше учредено право на строеж, което, страда от порок, за който страните не са знаели. Тогава носителят на правото на строеж извършва строителството само за себе си и установява фактическа власт върху построеното само за себе си. Той не става изключителен собственик на построеното поради порока на сделката, но съзнанието, с което строи и установява фактическа власт, изключва съвладението, ето защо презумпцията по чл.69 ЗС в този случай би била оборена. Не такъв обаче е случаят по настоящото дело. Както строителството, така и установяването на фактическата власт върху двете сгради в случая показват съвладение, при което презумпцията на чл.69 ЗС е оборена и В. Х. е следвало да установи отблъскването на владението на останалите съсобственици, както е приел и въззивният съд. Обжалваното въззивно решение не противоречи, а е в съответствие с посоченото ТР на ОСГК на ВКС, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускането му до касационно обжалване по въпроса за придобивната давност.
Неотносими към спора по настоящото дело са решение №355/14.07.2009г. по гр.д.№802/09г. на ВКС, ІІ ГО и решение 45/04.05.12г. по гр.д.№482/2011г. на ВКС, ІІ ГО. Те са постановени по правни въпроси, които не възникват по настоящото дело. Първото решение дава отговор на въпроса от кой момент настъпват последиците на придобивната давност – от изтичането на десетгодишния срок по чл.79, ал.1 ЗС или от момента на позоваването на изтеклата давност посредством снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка или пък пред съда по възникнал спор за собственост на имота. По този въпрос впоследствие е постановено и ТР №4/17.12.2012г. на ОСГК на ВКС. Второто решение разглежда въпроса дари е възможно да се придобие по давност реална част от имот – отделни стаи от административна сграда, без те да са обособени като самостоятелен обект на правото на собственост. Тъй като правните въпроси по делата са различни, не възниква и противоречие между постановените решения, затова не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по настоящото дело.
С оглед изхода на делото на ответниците по касация следва да се присъдят и разноските по делото – 600 лв. изплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие, находящ се на стр.20 от касационното производство.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение 04.08.2014г. по гр.д.№139/14г. на Кюстендилския окръжен съд.
ОСЪЖДА В. Г. Х. и Г. Й. Б. да заплатят на Е. Й. Н. и Й. Б. М. сумата от 600лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: