О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№82
гр. София, 19.02.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети януари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 6254/2015г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Г. К. и К. Ж. К. от [населено място] срещу решение № 139 от 28.09.2015 г., постановено по в. гр. д. № 333/2015 г. на Варненския апелативен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 1964 от 19.12.2014 г. по гр. д. № 966/2014 г. на Варненския окръжен съд, ІХ с-в, поправено с решение 153 от 30.01.2015 г., а последното с решение № 1080 от 03.06.2015 г., с което касаторите са осъдени да предадат на К. Д. Н. и С. Н. Н. владението на жилищен имот с идентификатор 10135.1501.158.1.6, с площ от 80.29 кв.м., находящо се в [населено място], [улица] по уважения осъдителен иск за собственост с правна квалификация чл. 108 ЗС.
За да постанови решението си въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 20.03.1996 г. между ищците в първоинстанционното производство и [фирма] е сключен предварителен договор за покупко-продажба на процесния апартамент в новострояща се сграда. Впоследствие продавачът е придобил собствеността върху идеални части от дворното място, върху което е било предвидено построяването на сградата, а на 14.12.1996 г. е сключил с останалите собственици на мястото договор за групов строеж. Строителството е започнало без разрешение, като на 18.12.1998 г. сградата е узаконена. На 04.07.2005 г. е образувано гр.д.№ 1890/2005 г. по описа на В. за делба на сградата /исковата молба е вписана на същата дата/, в която се намира процесното жилище, което с решение от 03.02.2011 г. е поставено в дял на продавача по предварителния договор, който е осъден да заплати на съделителя Б. Н. А. сумата 51 156 лв. за уравнение на дяловете. По искане на същия е образувано изпълнително производство за събиране на вземането, по което на 17.01.2013 г. е наложена възбрана върху имота. След провеждане на публичната продан, с влязло в сила на 12.10.2013 г. постановление за възлагане, вписано на 10.01.2014г., същият е възложен на ответника И. К., който е бил в брак с втория ответник К. К.. С решение от 13.03.2014 г. по гр.д.№ 2281/2005 г. на В., влязло в сила на 02.04.2014 г., предварителният договор от 20.03.1996 г. е обявен за окончателен, като решението е вписано на 10.01.2014 г. Искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е предявен няколко дни след иска за делба – на 11.07.2005 г., /исковата молба е вписана на същата дата/, като образуваното по него дело е било спряно до приключване на делбеното производство.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че извършеното възлагане на имота няма сила спрямо ищците, като приобретатели по предварителния договор, които са предявили иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и са вписали исковата си молба преди това поради оповестително-защитното действие на вписването, респ. че правата на ответниците са непротивопоставими на ищците и последните се легитимират като собственици на процесния апартамент. Посочено е също, че вписването на исковата молба за делба има оповестително действие, но няма действие да обезпечи събиране на паричното вземане за уравнение на дял чрез изпълнение на върху поделените между съделителите имоти, а вписаната възбрана по изпълнителното дело е непротивопоставима на ищците, тъй като това е станало след вписване на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. следва ли съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 ЗС, да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца; 2. решението за делба обвързва ли със сила на пресъдено нещо третите лица помагачи относно постановения осъдителен диспозитив за уравняване на дяловете на съделителите или то има сила за помагачите само по отношение поставянето в дял на имотите на страната, която подпомагат; 3. противопоставими ли са правата на съделител да получи присъдената му сума за уравнение на дяловете, извън хипотезата на чл. 349 ГПК /чл.288 от отменения ГПК/, чрез изпълнителен лист по реда на частното принудително изпълнение спрямо имота, поставен в дял на осъдения съделител, по отношение правата на купувачите, вписали исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД срещу продавач-несобственик за същия имот след вписване на исковата молба за делба и конституирани като трети лица помагачи в делбата и 4. противопоставимо ли е вписването на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД срещу продавач, срещу когото преди това е образувано дело за делба, включващо имота, предмет на предварителния договор, по отношение на съделител, удовлетворил първи вземането си за уравнение на дела му чрез публична продан на поставените в дял на осъдения съделител имоти, измежду които и този по предварителния договор, когато те подпомагат като страна-помагач и на това основание са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението за делба. Поддържа се, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, а останалите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата К. Н. счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд е обусловено от посочване от страна на касаторите на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, обусловил правните изводи на въззивния съд по спорния предмет /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/, при което произнасянето на въззивния съд по него е в отклонение от задължителната съдебна практика, респ. в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение или произнасянето на касационнта инстанция по този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационното обжалване в случая не са налице.
Първият поставен от касаторите процесуалноправен въпрос следва ли съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 ЗС, да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца в конкретния случай не отговаря на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като значението на въпроса за изхода на делото не може да се изследва изолирано от цялостната преценка за наличие на правен интерес от обжалването. Допустимостта на касационната жалба е обусловена от наличието на правен интерес от обжалването, при което касаторите могат да релевират като касационни основания само такива пороци на въззивния акт, които накърняват техните собствени права. Като се изхожда от тези принципни положения относно допустимостта на касационното обжалване, следва да се приеме, че в дадения случай формулираният от касаторите първи правен въпрос, независимо дали отговаря на предвидените в чл.280, ал.1 ГПК алтернативни предпоставки за допускане на касационното обжалване, не е в състояние да обуслови този резултат, тъй като същият е свързан с твърдение за нарушаване правата не на касационните жалбоподатели, а на насрещната страна в производството в лицето на ищците. К. Д. Н. и С. Н. Н. са предявили иска с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване правото им на собственост върху процесния жилищен имот и с оглед тяхото искане за защита е и произнасянето на съда като ако те счетат, че същият не се е произнесъл по цялото им искане, тяхно е правото да релевират това нарушение по съответния ред, а не на ответната страна по иска. Само за пълнота на изложеното следва да се отбележи, че независимо от диспозитива на съдебното решение в случая с иска по чл. 108 ЗС силата на пресъдено нещо на това решение ще се формира относно предмета на делото, който е твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него основание. И когато по предявен иск за собственост съдът е пропуснал да се произнесе с установителен диспозитив за правото на собственост, но в мотивите си е приел, че ищците са собственици на процесния имот, решението не е неправилно, а в него е допусната очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправка по предвидения в чл. 247 ГПК процесуален ред, а не по пътя на касационното обжалване.
Вторият формулиран от касаторите правен въпрос дали решението за делба обвързва със сила на пресъдено нещо третите лица помагачи относно постановения осъдителен диспозитив за уравняване на дяловете на съделителите или има сила за помагачите само по отношение поставянето в дял на имотите на страната, която подпомагат, не е от обуславящо изхода на спора значение и като такъв не представлява основание за допускане на касацията по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Още повече, че по този въпрос не е и налице твърдяното от касаторите допълнително основание за допускане на касационното обжалване, тъй като по въпросите за пределите на силата на присъдено нещо, както и за действие на решението по отношение на третото лице помагач е налична обилна и константна съдебна практика. Нормите на чл. 223 и чл. 298 ГПК са пределно ясни и не допускат колебания при тяхното тълкуване нито е налице нужда от изясняване на действителния им смисъл. Според съдебната практика, в обективните предели на силата на пресъдено нещо влиза съществуването на спорното материално право, а субективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат страните по делото, както и техните правоприемници. Третото лице е обвързано от силата на присъдено нещо и може да се позове на нея в отношенията си с насрещната страна съобразно чл. 223, ал. 1 ГПК, а за вътрешните отношения между подпомаганата и подпомагащата страна важи задължителната сила на мотивите на решението съгласно чл. 223, ал. 2 ГПК. Макар делбата да е особено исково производство, не съществува основание тези разпоредби да не се прилагат доколкото в Глава 29 ГПК /глава 28 ГПК-отм./ не се съдържат специални правила досежно силата на пресъдено нещо на решението и действието му спрямо третите лица помагачи, то приложение следва да намерят общите правила на ГПК.
Третият и четвъртият формулирани от касаторите правни въпроси се поставят с оглед възприетото в мотивите на въззивното решение, че извършеното възлагане на имота в изпълнителното производство няма сила спрямо ищците, като приобретатели по предварителния договор, тъй като същите са предявили иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и са вписали исковата си молба преди вписване на възбраната по изпълнителното дело и на постановлението за възлагане на недвижимия имот, предвид оповестително-защитното действие на вписването на исковата молба по иска с правна квалификация чл. 19, ал. 3 ЗЗД и че вписването на исковата молба за делба има оповестително действие, но няма действие да обезпечи събиране на паричното вземане за уравнение на дял чрез изпълнение върху поделените между съделителите имоти. Тези въпроси се явяват относими съобразно указанията на т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като произнасянето по тях е формирало решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване като касаторите не са обосновали необходимост от произнасяне на ВКС по тези въпроси с оглед осигуряване на точното прилагане на закона и развитието на правото. Безспорно ясна е разпоредбата на чл. 114, б. „б” ЗС, съгласно която се вписват исковите молби за постановяване на решение за сключване на окончателен договор, с който се прехвърля или учредява вещно право върху недвижим имот, какъвто е иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Същата разпоредба предвижда, че придобитите вещни права и наложени възбрани след вписването на исковата молба не могат да се противопоставят на ищеца. Вписването на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД има оповестително-защитно действие и на ищеца не могат да се противопоставят последващо вписани тежести върху процесния имот. В този смисъл касаторите не са придобили права от извършената публична продан на процесния имот, тъй като вписаната възбрана и постановление за възлагане са непротивопоставими на ищите, чийто права са оповестени и гарантирани от предхождащото ги вписване на исковата им молба по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Вписването на исковата молба за делба на процесния имот предхожда тази по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, но това вписване, както е възприето в съдебната практика има само оповестително действие и цели да се даде гласност на съдебния спор относно имота, то няма действие да обезпечи събиране на паричното вземане за уравнение на дял чрез изпълнение върху поделените между съделителите имоти, каквото действие има вписването на възбрана върху същия имот, но такава е вписана едва след вписването на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и съгласно законовата разпоредба се явява непротивопоставима на ищците.
Предвид гореизложените съображения, не са налице предпоставките на процесуалния закон за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата К. Н. направените от него разноски в настоящото производство в размер на 2 950 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на решение № 139 от 28.09.2015 г., постановено по в. гр. д. № 333/2015 г. на Варненския апелативен съд.
О с ъ ж д а И. Г. К. и К. Ж. К. от [населено място] да заплатят на К. Д. Н. от [населено място] сумата 2 950 /две хиляди деветстотин и петдесет/ лева разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: