1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 82
гр.София, 31.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и четвърти януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3364/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 93 от 18.05.2017 г. по гр.д.№ 78/ 2017 г., с което е потвърдено (в обжалваната пред въззивния съд част) решение на Старозагорски окръжен съд по гр.д.№ 133/ 2015 г. и по този начин жалбоподателят е осъден да заплати на Д. К. К. сумата 25 000 лв обезщетение за неимуществени вреди и 533,66 лв обезщетение за имуществени вреди, причинени на 23.05.2013 г. от И. И. Т. – служител на [фирма], със законната лихва върху тези суми от 25.03.2013 г. до окончателното им изплащане и съответната част от разноските по делото. Решението е постановено при участието на трети лица – помагачи на страната на ответника [фирма]: И. И. Т. и [фирма], [населено място].
В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са повдигнати правни въпроси, които, прецизирани при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, са: процесуалноправни въпроси за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и да изложи свои изводи относно релевантните за спора факти; за задължението на въззивната инстанция да остави исковата молба без движение, когато ищецът не е посочил факти, които да обосновават пасивната легитимация на ответника; за естеството на нарушението, което въззивният съд допуска, ако при оспорване на определения от първата инстанция размер на обезщетение за неимуществени вреди се мотивира единствено с декларацията, че обезщетението е определено „по справедливост”; за задължението на съда да обсъди наличието на съпричиняване от страна на пострадал при деликт и да изследва има ли нарушение на нормативни правила; за задължението на съда в исков процес с привлечено трето лице да посочи в мотивите на решението си становище по неговата отговорност; за задължението на въззивната инстанция при подадена жалба по обективно съединени искове да изложи мотиви по всеки от исковете и за задължението й да намали присъденото обезщетение за вреди от деликт с доказано получаване на плащане по застраховка от пострадалия. Освен това повдига материалноправните въпроси за отговорността за вредите, противоправно причинени при извършване на работа възложена от едно дружество на друго, от служител на второто дружество; солидарно ли отговарят двете дружества за обезщетяване на тези вреди и може ли искът да бъде уважен само спрямо дружеството, чиито работник ги е причинил. Претендира по тези въпроси да са налице допълнителните основания по т.1 или по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК.
Ответникът Д. К. оспорва жалбата и поддържа, че няма основания за допускане на касационното обжалване. Според него правните разрешения на въззивния съд са в съответствие с установената от Върховния касационен съд съдебна практика и не й противоречат. По наличието на основания по чл.280 ал.1 ГПК не взема конкретно становище.
Третото лице – помагач [фирма] поддържа, че жалбата е частично основателна (досежно твърдението за наличие на съпричиняване от пострадалия), без да вземе отношение по наличието на основания за допускане на касационния контрол.
Третото лице – помагач И. И. Т. не взема становище.
Съдът намира, че жалбата е частично недопустима – доколкото се обжалва въззивното решение по иска за обезщетяване на имуществени вреди. Съгласно чл.280 ал.2 т.1 ГПК (редакция преди измененията ДВ бр.86 от 2017 г. – пар.74 ЗИДГПК) решенията на въззивните съдилища по граждански дела по искове с цена до 5 000 лв не подлежат на касационно обжалване. Претенциите за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди от един деликт са самостоятелни искове. Размерът на цената на предявения иск за обезщетяване на имуществени вреди е търсената сума (чл.69 ал.1 т.1 ГПК), тя е 533,66 лв – под 5 000 лв. Въззивното решение постановено по такъв иск не подлежи на касационен контрол.
В останалата част жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че на 17.09.2009 г. между [фирма] и [фирма] е бил сключен договор, по силата на който първото дружество се задължило със свой персонал да извършва дейности (товаро-разтоварни, такелажни, сортировъчни и други) под преките указания на второто дружество, което възлага работите. Третото лице И. И. Т. е било служител на дружеството – изпълнител. На 23.05.2013 г. ищецът Д. К. извършил курс с товарен автомобил до находящия се в [населено място] завод на [фирма]. По указания на охраната паркирал управлявания от него автомобил за товарене и се отправил към административния офис за документално оформяне на товара. В този момент бил ударен от мотокар, управляван от И. Т., повален бил на земята и повлечен по асфалта. В резултат получил размачкване на лявото ходило, разкъсно – контузна рана по гърба, контузия на лява раменна става и хематом на двете седалищни области. Четири от пръстите на ходилото били счупени, а един от тях – отрязан. Бил хоспитализиран двукратно за лечение – първоначално за срок от 15 дни, а впоследствие за срок от 21 дни поради получени кожни некрози по лявото ходило. Бил неподвижен, налагало се да бъде обслужван от близките си, а впоследствие започнал да се придвижва с патерици. В болничен отпуск бил за период от 6 месеца, но и сега не е напълно възстановен, получава оток на крака и болки. С влязло в сила решение, имащо значението на присъда, И. И. Т. бил признат за виновен в това, че на 23.05.2013 г. на територията на завод [фирма] в [населено място], [община], поради немарливо изпълнение на занятие, представляващо източник на повишена опасност (извършване на превоз с мотокар) причинил на Д. К. К. средна телесна повреда – трайно затруднение на движението на левия долен крайник. Превозът И. Т. извършвал по възлагане от страна на [фирма] въз основа на сключен между тях договор. Ищецът К. не бил инструктиран какво поведение трябва да има на територията на завода, от него не било изисквано да ползва специално облекло или предпазни средства. При тези фактически установявания съдът извел от правна страна, че търпените от ищеца вреди следва да бъдат обезщетени от И. Т., който ги е причинил. Противоправността на деянието му е установена с акт, имащ значението на влязла в сила присъда, а вината му се предполага. Вредите са причинени докато Т. извършвал работа, възложена му от и в интерес на ответника [фирма]. Съдът счел, че са налице предпоставките по чл.49 ЗЗД за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на това дружество, без оглед, че по силата на договора от 17.09.2009 г. [фирма] имало право да му дава указания и да осъществява контрол върху дейността. По възраженията на за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия съдът посочил, че не се установяват никакви факти за извършени противоправни действия от Д. К. при инцидента. На него не му бил проведен инструктаж къде да преминава на територията на завода, бил облечен със светлоотразителна жилетка и не му били поставени изисквания за специално облекло и предпазни средства. Поради това той не е допринесъл за настъпването на вредите.
С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, процесуалноправните въпроси не са обуславящи. Съдът не е посочил в акта си, че не е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и да изложи свои изводи относно релевантните за спора факти, нито се е отклонил фактически от изпълнението му. Касаторът всъщност се оплаква от фактическите установявания на инстанцията по същество, но обосноваността на решението й не може да се контролира в производството по чл.288 ГПК, а само ако касационното обжалване бъде допуснато. Това важи и за останалите процесуалноправни въпроси, повдигнати от ответника. Въззивната инстанция е длъжна да остави исковата молба без движение, когато ищецът не е посочил факти, които да обосновават пасивната легитимация на ответника, защото това касае редовността на исковата молба, съответно допустимостта на постановеното по нея решение (за което касационният съд следи и служебно). Исковата молба обаче не е нередовна, защото в нея са изложени фактите, от които ищецът извежда спорното право и отговорността на дружеството – ответник и съдът по същество се е произнесъл именно по тях. Съдът е посочил също какви вреди са установени и които обуславят извода му, че определеният от първата инстанция размер на обезщетение за неимуществените вреди трябва да бъде потвърден. Той е обсъдил възраженията за съпричиняване от страна на пострадалия и е посочил, че поведението му не е в нарушение на нормативни правила и нормативни изисквания. Касаторът не е доволен от резултата, до който въззивния съд е стигнал в резултат на този анализ, но както бе посочено, правилността на решението на инстанцията по същество не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Същото важи и по въпроса за задължението на съда да намали присъденото обезщетение за вреди от деликт с доказано получаване на застрахователно плащане на такива вреди. Съдът не е установил такова плащане, съответно въпросът не е относим към акта му. Той не е избегнал и изпълнението на задължението си в исков процес с привлечено трето лице да посочи в мотивите на решението си становище по неговата отговорност. Въззивният съд е посочил, че вредите са причинени в изпълнение на работа, която е възложена и извършвана в интерес на ответника, затова той е солидарно отговорен за обезщетяването им с прекия причинител, а не третото лице [фирма]. А що се касае до поставения въпрос за задължението на въззивната инстанция при подадена жалба по обективно съединени искове да изложи мотиви по всеки от тях, той е поставен във връзка с твърденията на касатора за неизлагане на мотиви по иска за обезщетяване на имуществени вреди. В тази част обаче съдът прие касационната жалба за недопустима, а към иска за обезщетяване на неимуществени вреди този въпрос няма отношение.
Материалноправните въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, такова значение биха имали въпроси по които няма установена практика или установената се нуждае от осъвременяване или промяна. Тези предпоставки в случая не са налице, защото по въпросите има задължителна практика, сочена от самия касатор. С ППВС № 17/ 18.11.1963 г. е прието, че когато по договор между две предприятия едното е възложило на другото определена работа, при извършването на която настъпят вреди, за решаване на въпроса кое от тях отговаря е от значение да се изясни същността на сключения договор. Ако съгласно договора едното предприятие дължи на другото извършването на определена работа със свои работници, при негов контрол и организация на работата, отговорността за вредите от непозволено увреждане е в тежест на това предприятие. В този случай е без значение, че се извършва работа на първото предприятие. Въззивният съд е приел, че контролът и организацията на работата в случая са били за ответното дружество, а не за дружеството – помагач. Касае се за фактическо установяване, верността на което не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК. А при това установяване горепосочената задължителна практика е съобразена при постановяване на обжалваното решение.
По изложените съображения съдът намира, че жалбата е частично недопустима, а в допустимата й част не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК, поради което
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма], [населено място], срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 93 от 18.05.2017 г. по гр.д.№ 78/ 2017 г. в частта му, в която дружеството е осъдено да заплати на Д. К. К. сумата 533,66 лв обезщетение за имуществени вреди със законната лихва върху тази сума от 25.03.2013 г. до окончателното й изплащане.
В тази част определението подлежи на обжалване пред друг състав на Върховния касационен съд в седмичен срок от съобщаването му на страните.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 93 от 18.05.2017 г. по гр.д.№ 78/ 2017 г. в останалата част.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място],, [улица], Е.[ЕИК], да заплати на адвокат З. Х. Ж., [населено място], [жилищен адрес] 1 280 лв (хиляда и двеста и осемдесет лева) адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата.
В тази част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: