О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.82
гр. София, 04.02.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на десети ноември, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1262 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Т. В. срещу решение №2012 от 04.11.2014 г. по в.гр.д.№244/2014 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение №2943 от 19.06.2009 г. по гр.д.№3530/2006 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. Т. В. срещу [фирма] иск по чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./ за разликата над сумата от 15 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на съпругата му Е. П. В., настъпила на 12.04.2003 г., отменено е частично първоинстанционното решение и не е разгледан предявеният срещу [фирма] евентуален иск по чл.49 от ЗЗД, като е разпределена отговорността за разноските по делото.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд в противоречие с разпоредбите на чл.52 от ЗЗД и чл.9 от Наредбата за задължителното застраховане /последната предвижда минимален размер на обезщетение в размер на сумата от 100 000 лв./, необосновано е приел наличие на лимит на застрахователно обезщетение към 12.04.2003 г. в размер на 15 000 лв., без да изложи мотиви в кой нормативен акт е определен такъв лимит.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС относно присъждането на обезщетение за неимуществени вреди, обективирана в решение №15 от 01.06.2012 г. по т.д.№279/2011 г., в което при определяне на обезщетението по справедливост в аналогичен случай, съдът не се е ограничил с максимален лимит от 15 000 лв., какъвто е послужил на въззивния съд в обжалваното решение. Поддържа се, че е налице и основанието по чл.280 ал.1, т.3 от ГПК, тъй като проблемът със спорния лимит, използван като решителен довод за решаване на правния спор, е въпрос, чието правилно решаване е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответниците по касация [фирма] и [фирма] заявяват становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като съответно са подали касационна жалба и насрещна касационна жалба срещу решението на въззивния съд в частта, с която след частична отмяна на решение №2943 от 19.06.2009 г. по гр.д.№3530/2006 г. на СГС, [фирма] е осъдено да заплати на С. Т. В. на основание чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./, сумата от 15 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на съпругата му Е. П. В..
В жалбата на [фирма] се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че по делото не се е установило настъпило застрахователно събитие, причинена вследствие на събитието вреда, както и наличието на виновно и противоправно поведение, което да е довело до настъпването на събитието, с оглед което не се установява наличие на основните елементи на деликтната отговорност, което от своя страна изключва и отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”. Посочва се, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд не е допуснал допълнителни доказателства за установяване на обстоятелствата около настъпването на ПТП, въпреки, че делото се разглежда по реда на ГПК /отм./.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните процесуалноправни въпроси: 1. Длъжен ли е съдът с оглед установяване на обективната истина в процеса да изследва въпроса за наличието на пълнота на изходните факти, въз основа на които е изготвено заключението и следва ли в тази хипотеза да изведе мотиви защо приема безкритично експертизата. 2. Следва ли в рамките на служебните си правомощия и с оглед постигане на равнопостановеност на страните и установяване на обективната истина, съдът да допусне събирането на доказателства, необходими за потвърждаване на правилността на експертното заключение при липсата на други доказателства относно фактическите констатации на вещите лица, за които въпроси се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана съответно в решение №58 от 13.02.2012 г. по гр.д.№408/2010 г. на ВКС, ГК и решение №113 от 28.02.2011 г. по гр.д.№1062/2010 г. на ВКС, ГК.
В насрещната касационна жалба се поддържа неправилност на решението в обжалваната част, като в изложение по чл.284, ал.3 от ГПК се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС относно изпълнението на задължителни указания на ВКС при отстраняване на допуснати нарушения при първото разглеждане на делото. Поддържа се и основанието по чл.280 ал.1, т.3 от ГПК, тъй като ВКС може да даде задължителни указания за отстраняване на допуснати процесуални нарушения, но не и да даде указания, какви изводи да направи въззивния съд.
С. Т. В. не заявява становище по касационната и насрещната касационна жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
За да постанови решението в обжалваните части, въззивният съд, разглеждащ делото в хипотезата на чл.218з от ГПК /отм./, е изпълнил дадените от ВКС в отменителното решение указания, като е назначил авто-техническа експертиза /САТЕ/ за установяване механизма на доказаното като осъществено ПТП, в резултат на което е безспорно, че са настъпили травматичните увреждания на пострадалата, довели до смъртта й, а по искане на ответника [фирма] е назначил и тройна САТЕ, но е оставил без уважение искането му да се допусне до изслушване ответника Р. Н. С. по реда на чл.114 от ГПК /отм./ за въпроси относно действията му към момента на ПТП. Възприемайки заключенията на назначените експертизи, съпоставяйки ги с останалите събрани по делото доказателства, включително с показанията на разпитания при първоинстанционното разглеждане на делото свидетел, съдът е достигнал до извод за осъществено противоправно поведение на ответника С. – водач на автобуса, собственост на ответника [фирма], с валидна застраховка „Гражданска отговорност” при ответника [фирма], което поведение е довело до настъпването на смъртта на наследодателката на ищеца. По отношение на претърпените от ищеца неимуществени вреди и размера на обезщетението им, въззивният съд е съобразил възрастта на пострадалата, създадените с ищеца отношения на близост и доверие, претърпените от него болки и страдания, както и действащия към 12.04.2003 г. – датата на кончината, лимит на застрахователно обезщетение, като е счел, че размерът на пълното обезщетение на претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на сумата от 15 000 лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че в изложението на основанията за допускане на касационнно обжалване, касаторът С. Т. В. не е формулирал материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд – констатацията за допуснато от съда нарушение на материалния закон не съставлява такъв въпрос, поради което и тъй като съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства, решението в обжалваната част не може да се допусне до касационен контрол.
Дори и да се приеме, че се поставя въпроса за критериите по чл.52 от ЗЗД за определяне на справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди и влияе ли се последният от установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент, който въпрос е обусловил решаващата воля на съда /предвид съобразяването на лимита като един от критериите – твърденията, че в решението си съдът се е позовал на наличие на установен в закона лимит от 15 000 лв. не се установяват/, то в случая не са налице допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Съобразно дадените в т.II от Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС разяснения, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др., като от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От друга страна в задължителната съдебна практика на ВКС /обективирана в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК – решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №151 от 12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и др./ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от лице в резултат на причинени му от деликт телесни увреждания, следва да се вземат предвид, както характерът и тежестта на увреждането, интензитетът и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, и прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице нито твърдяното отклонение от практиката на ВКС, нито се установява наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, а касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
Недопускането на касационно обжалване по подадената от касатора физическо лице касационна жалба, представлява процесуална пречка за разглеждане на насрещната касационна жалба на [фирма], която следва да се остави без разглеждане съгласно разпоредбата на чл.287, ал.4 от ГПК.
Предвид изложените от въззивния съд мотиви, формулираните от касатора [фирма] в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК въпроси, се явяват обуславящи правната воля на съда, тъй като е кредитирал заключенията на САТЕ и не е допуснал искано от ответника доказателство – разпит на страна по спора, но спрямо тези въпроси не е налице поддържаното селективно основание. Въпросът относно задължението на съда да изведе мотиви защо приема експертизата, е решен в съответствие с константната и задължителна практика на ВКС /включваща и цитираното в изложението решение/, според която съдът може както по молба на страните, така и по своя преценка да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науките, изкуството, занаятите и др. са нужни специални знания, които съдът няма, като заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му, като независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. В случая в съответствие с тази практика, споделяна и от настоящия съдебен състав, съдът е изложил съображения в мотивите на въззивното решение защо, преценени съвкупно с останалите доказателства за релевантните обстоятелства, заключенията на експертизите следва да бъдат кредитирани. От друга страна в посоченото от касатора решение №113 от 28.02.2011 г. по гр.д.№1062/2010 г. на ВКС, ГК, е дадено разрешение на въпроса длъжен ли е въззивният съд в производство по реда на ГПК от 2007 г., да уважи искане на страна по делото за събиране на доказателства, които са допуснати в първоинстанционното производство, но не са събрани и които въззивният съд намира за относими, допустими и необходими и за които приема за доказано, че са съществували обективни пречки за събирането им в първоинстанционното производство. В това решение обаче не се съдържа отговор на въпроса за допустимите в хипотезата на чл.218з, ал.3 от ГПК /отм./, доказателства при новото разглеждане на делото от въззивния съд, респективно не се установява твърдяното от касатора противоречие на възприетото от въззивния съд разрешение на втория от въпросите със задължителна практика на ВКС, а с оглед изложеното касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по поставените от [фирма] въпроси.
Предвид изхода на делото С. Т. В. дължи на [фирма] разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №2012 от 04.11.2014 г. по в.гр.д.№244/2014 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение №2943 от 19.06.2009 г. по гр.д.№3530/2006 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. Т. В. срещу [фирма] иск по чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./ за разликата над сумата от 15 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на съпругата му Е. П. В., настъпила на 12.04.2003 г., отменено е частично първоинстанционното решение и [фирма] е осъдено да заплати на С. Т. В. на основание чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./, сумата от 15 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на съпругата му Е. П. В., не е разгледан предявеният срещу [фирма] евентуален иск по чл.49 от ЗЗД и е разпределена отговорността за разноските по делото.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба на [фирма] срещу решение №2012 от 04.11.2014 г. по в.гр.д.№244/2014 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която след частична отмяна на решение №2943 от 19.06.2009 г. по гр.д.№3530/2006 г. на СГС, [фирма] е осъдено да заплати на С. Т. В. на основание чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./, сумата от 15 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на съпругата му Е. П. В..
ОСЪЖДА С. Т. В. [ЕГН] да заплати на [фирма][ЕИК], сумата от 500 лв. разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.