5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 820
София, 27.10.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря …………….…….……. и с участието на прокурора…….……..……………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 636 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 3327/19.ХІ.2015 г. на пловдивското [фирма], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-Пловдив против въззивното решение № 1563 на ОС-Пловдив, ГК, Х-и с-в, от 30.ІХ.2015 г., постановено по гр. дело № 1922/2015 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 1471/29.ІV.205 г. на РС-Пловдив по гр. дело № 17436/2014 г. С последното в производство по реда на чл.422, ал. 1 ГПК е бил уважен предявеният от [фирма]-гр. Сливен срещу търговеца настоящ касатор установителен иск за съществуване на негово вземане, за което в предхождащото го заповедно пр-во по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 14/2014 г. по описа на РС-Пловдив ищецът е бил снабден със заповед за изпълнение на парично задължение в размер на сумата от 24 942.36 лв. (двадесет и четири хиляди деветстотин четиридесет и два лева и тридесет и шест стотинки), представляваща дължимо възнаграждение за извършени СМР по сключен между страните по спора договор от 19.VІІІ.2013 г., ведно със законната лихва върху посочената главница от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК (9.Х.2014 г.) и до окончателното й изплащане.
Оплакванията на касатора [фирма]-гр. Пловдив са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, а така също и при допуснати от състава на Пловдивския ОС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който предявеният по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 410 ГПК положителен установителен иск да се отхвърли изцяло, като в резултат му се присъдят всички направени по делото разноски, вкл. изплатен хонорар за един негов адвокат от АК-Пловдив.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК пловдивският търговец обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно решение Пловдивският ОС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в седем постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на състави от двете отделения на неговата търговска колегия, по следния правен въпрос: „За значението на фактурата като доказателство за сключен договор за търговска продажба на стоки и наличието на основание за плащане на уговорената в договора цена”.
Същевременно от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото било произнасянето на въззивната инстанция с атакуваното решение по следите два правни въпроса: 1./ „Може ли едностранно издаден частен документ да бъде безспорно доказателства за възникнало правоотношение?”; 2./ „Може ли да се счете, че издадена фактура, която не е подписана от двете страни, е достатъчно доказателство за наличие на търговска сделка?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-гр. Сливен писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Сливен както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Пловдивския ОС, настоящата касационна жалба на [фирма]-гр. Пловдив ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да уважи положителния установителен иск, предявен по реда на по чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 410 ГПК срещу търговеца настоящ касатор, въззивната инстанция е приела, че в процесния случай за задължението му за заплащане на възнаграждение по договора от 19.VІІІ.2013 г. е била издадена от въззиваемия / [фирма]-гр. Сливен/ данъчна фактура, която не е двустранно подписана, но в нея като основание е бил посочен приемо-предавателния Протокол от 18.Х.2013 г., „който е двустранно подписан без възражения”, докато фактурата е била осчетоводена и от двете страни по договора за изработка и за нея въззивникът, т. е. касаторът, е ползвал данъчен кредит. Тези данни по делото са били съобразени от състава на Пловдивския ОС на плоскостта на формираната задължителна съдебна практика относно доказателственото значение на фактурата /била тя данъчна или обикновена/, приемаща, че фактурата е годно доказателство за установяването на търговска сделка, когато съдържа съществените елементи от съдържанието на сделката, а отразяването й в счетоводството на получателя на стоката, съответно включването й в дневниците за покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит, „представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване, вкл. и при извършено само частично плащане на стоките по фактурата”.
Изложеното налага извод, че атакуваното въззивно решение не е постановено в противоречие с така формираната задължителна практика на ВКС, вкл. тази, обективирана в цитираните в изложението по чл. 284, ал. 3 към жалбата седем решения на отделни състави от двете отделения на търговската колегия на този съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Напротив, констатира се стриктно съответствие на атакувания акт на Пловдивския ОС по съществото на спора с тази константна съдебна практика.
Не е налице и предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, тъй като и двата релевирани правни въпроса /дали едностранно издаден частен документ може да е безспорно доказателство за възникнало правоотношение, както и достатъчно доказателство ли е едностранно подписаната данъчна фактура за установяване наличието на търговска сделка/ са били формулирани некоректно: в отклонение от действително приетото в мотивите на обжалваното въззивно решение, че процесната данъчна фактура № 1053/14.Х.2013 г. се преценява в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства – двустранно подписан без възражения приемо-предавател протокол О.. 19, надлежното осчетоводяване на същата ф/ра в счетоводството на възложителя по договора от 19.VІІІ.2013 г., отразяването й в дневника му за покупки, както и с данните за ползван данъчен кредит по Закона за данък добавена стойност. В заключение, съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., въпрос, който не е бил включен в предмета на спора по делото, по което е постановено обжалваното въззивно решение и поради това не е могъл да обуслови решаващите правни изводи на съда по това дело, няма естеството на такъв, който да е бил от значение за изхода на същото дело.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1563 на Пловдивския окръжен съд, ГК, Х-и с-в, от 30.ІХ.2015 г., постановено по гр. дело № 1922/2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 636 по описа за 2016 г.