6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 820
С., 04,11,2015 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 2299/2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] и касационна жалба на „Л. Б. Е. – [населено място] срещу решение № 94 от 15.01.2015г. по т. д.3638/14г. на Софийски апелативен съд.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
По касационната жалба на [фирма] – [населено място]:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт.
Касаторът обжалва постановеното от въззивният съд решение № 94 от 15.01.2015г. по т. д.3638/14г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е определена начална дата на неплатежоспособността [фирма]- 31.05.2012г.
Разпоредбата на чл.288 ГПК обвързва допускането до разглеждане на касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е поддържал, че са налице основанията по чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК. Поставил е въпросите – „При определяне началната дата на неплатежоспособността трябва ли съдът да извърши анализ на цялостното икономическо състояние на длъжника, да вземе предвид всичките му задължения и това от кой момент той е в невъзможност да плаща задълженията си поради цялостното си финансово състояние” и 2 / „Може ли отговорността на солидарния длъжник да бъде различна от отговорността на кредитополучателя по договор за кредит, когато това изрично не е договорено.”Страната е поддържала, че първият въпрос бил решен в противоречие с конкретни решения на ВКС, в които било прието, че началната дата на неплатежоспособност следва да се определя с оглед цялостното икономическо състояние на длъжника, докато въззивният състав приел обратното и игнорирал паричните задължения към касатора произтичащи от договора за кредит. Страната е развила тези съображения и в контекста на оплакването си за неправилност на изводите на съда при определяне на началната дата на неплатежоспособност. По втория въпрос също е изброена практика на ВКС, за която е поддържано, че съдържа различното му разрешаване, с оглед установеното с нея, че при солидарната отговорност, всеки от солидарните длъжници дължи на свое независимо основание и отговорността няма акцесорен характер. Връзката с разглеждания спор, касаторът е обосновал с приетото от въззивния съд, че задължението за изплащане на сумата по кредита възникнало след обявяването му за предсрочно изискуем, като в тази връзка не бил направен анализ на икономическото състояние на длъжника и за непогасените преди това задължения по кредита. Други доводи не са развити.
Касаторът е посочил, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК,което е обвързал с наличие на противоречие при разрешаване на въпроса –„ При определяне началната дата на неплатежоспособността трябва ли съдът да извърши анализ на цялостното икономическо състояние на длъжника, да вземе предвид всичките му задължения и това от кой момент той е в невъзможност да плаща задълженията си поради цялостното си финансово състояние” Противоречието при разрешаване на този въпрос в сравняваните съдебни актове е било обосновано с твърдението, че въззивният съд приел, че не следва да бъде взето предвид цялостното икономическо състояние на длъжника, тъй като не взел предвид задълженията по кредита преди обявяването му за предсрочно изискуем. Касаторът е изложил разбирането си, че преди тази дата падежиралите но непогасените вноски по кредита са били дължими и съответно тези зъдължения следвало да бъдат взети предвид при определяне началната дата на неплатежоспособността. С оглед това е поддържано, че изводите на съда влизат в противоречие с възприетото със задължителна практика – решение №90/12г. на ВКС, І т.о. и решение №115/10г. на ВКС, ІІ т.о. постановени по чл.290 ГПК- за това, че началната дата на неплатежоспособността следва да се определи с оглед цялостното икономическо състояние на длъжника, а не само с оглед последното му плащане към конкретно определен кредитор. При така заявеното от страната не се обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е налице противоречие по поставения въпрос между сравняваните съдебни актове.Страната неправилно е интерпретирала мотивите на въззивният съд, който не е направил посочения от нея извод само въз основа на цитираното изречение. Решаващият състав в съответствие с цитираната практика е определил датата на неплатежоспособност, като свързана с разглеждане на наличния доказателствен материал, относим към цялостното финансово състояние на длъжника. Подробно и мотивирано е разгледал както изслушаната от първостепенния съд експертиза, с оглед установеното,чрез анализ на относително дълъг период от време, касаещ икономическото състояние на дружеството е мотивирал извод напълно съответен на мотивиране на изводите в сравняваните съдебни актове на ВКС. Следователно, страната не обосновава твърдяното противоречие, а оттам и основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставеният от касатора втори въпрос- „ Може ли отговорността на солидарния длъжник да бъде различна от отговорността на кредитополучателя по договор за кредит, когато това изрично не е договорено” е обоснован с противоречие с изброена практика на ВКС – в това число и казуална, относима към основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, която въпреки различните въпроси, които третира е обобщена от касатора с това, че в тези решения ВКС приема, че при солидарната задълженост, всеки от солидарните длъжници дължи на свое независимо основание.Въззивният съд не е разглеждал такъв въпрос, нито се е отклонил от така обобщеното с цитираните решения. Страната е направила връзка с предмета на обжалване и цитираната практика с оплакването си / направено и по предишния въпрос/, че съдът приел ответника за съдлъжник по договора за кредит, но посочил че задължението на дружеството възникнало едва след обявяване на кредита за предсрочно изискуем, поради което не съобразил дължимостта на сумите преди това при определяне на началната дата на неплатежоспособност. Дори касатора е отчел този довод като такъв за неправилност на акта, при липса на връзка с поставения въпрос – тъй като не съдържа доводи свързани с различно третиране на кредитополучателя и солидарния длъжник, нито от друга страна въпрос с подобна фактическа установеност е разрешаван в цитираната практика, обобщена от касатора. Или с така поставения въпрос, който не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, страната не установява предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК.
По изложените съображения, касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване.
По касационна жалба на „Л. Б. Е. – [населено място]:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт.
Касаторът в изложението си по чл.284, ал.3 т.1 ГПК е поставил въпроса- „ Налице ли е била солидарна отговорност на неползващия банков кредит солидарен длъжник, съобразно доказателствата по делото, съобразно погасителната давност по чл. 147 ЗЗД”. За да е налице общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК, касаторът следва да постави правен въпрос, съобразен с решаващите изводи на въззивния съд- т., ТР ОСГТК №1 /09г. С оглед тази правна характеристика на общото основание се налага извод, че поставения от касатора въпрос не е релевантен, тъй като въззивният съд не е прилагал разпоредбата на чл.147 ЗЗД и не е обсъждал, нито е третирал ответника като поръчител по процесния кредит. Въззивният съд е приел, че на 11.12.2007г. молителят е сключил договор за инвестиционен кредит с [фирма], като кредитополучател и с ответника като съдлъжник, и в това му качество същият е имал неизпълнени задължения по този договор. Т.е. прието е, че с договора за кредит ответникът е поел общо задължение с кредитополучателя, поради което и отговаря солидарно за това задължение по силата на чл.304 ЗЗД. Следователно, така поставен въпросът няма относимост към тези изводи на съда, съответно и ирелевантна е приложената и цитирана многобройна практика по чл.147 ЗЗД, тъй като този текст не е бил приложен, нито е приложим към разглежданата хипотеза.В тази връзка без правно значение по отношение на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК са подробно развитите оплаквания, свързани с развитото от страната разбиране за предпоставките по чл.147 ГПК.
Касаторът е поставил въпросът –„ Съществува ли наличие на предсрочна изискуемост на вземане и в какъв размер по отношение на неползващия банков кредит солидарен длъжник”. Доколкото от пространните оплаквания на страната за неправилност на изводите на съда може да бъде изведена връзка на въпроса с направените от състава правни изводи, този въпрос е поставен с оглед приетото, че молителят е установил изискуемо вземане спрямо ответника и съответно е установил качеството си на кредитор. В този смисъл подробно развитото разбиране на страната подкрепено с многобройна, цитирана и приложена практика на ВКС и съдилищата, в това число и тълкувателна относно това, че предсрочната изискуемост на дълга следва да бъде установена преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК е напълно ирелевантна, с оглед установите факти по спора и приетото в тази връзка от състава на въззивният съд, който е обосновал активната материалноправна легитимация на ищеца с установения факт на задължението – към датата на подаване молбата за откриване производство по несъстоятелност, изведено от това, че към същия момент са били просрочени три вноски от главницата, съобразно договорените падежи на стойност 72000000евро. Установено е,съгласно мотивите на акта, че банката молител е отправила нотариална покана до ответника за предсрочна изискуемост на цялото вземане по договора за кредит общо в размер на 19288632.42 евро.Прието е още, че тази покана е представена в производството именно от ответника, което означава, че същият е бил редовно уведомен за изявлението на банката да направи кредита предсрочно изискуем. Следователно, спрямо така приетото не е поставен релевантен въпрос и не е обосновано допълнително основание.
Касаторът е поставил въпроса- „Коя дата би следвало да се приеме за начална дата неплатежоспособността”. Въпросът относно определяне на началната дата на неплатежоспособност е релевантен. В тази връзка касаторът е направил оплакване за това, че съдът приел, че кредита е станал предсрочно изискуем на 31.10.2012г., но страната била уведомена от съдебния изпълнител с изпратена покана за доброволно плащане на 18.02.2013г., обективираща задължение по частично предявено вземане / част от дължимата сума по кредита/.Поддържано е, че е налице противоречива практика относно определяне на началната дата на неплатежоспособност, като са цитирани части от съдебни актове. Касаторът е твърдял, но не е обосновал противоречие в практиката на съдилищата и на ВКС в обобщение на тези цитирани извадки от съдебни актове, установяващи единствено, че при различна фактическа обстановка, съдилищата приемат различни правни изводи. Освен това тези доводи са ирелевантни, тъй като по въпроса следва ли началната дата на неплатежоспособността да се определя в зависимост от конкретно извършено плащане по вземането на определен кредитор и кое именно спиране на плащанията е израз на трайно и обективно състояние на неплатежоспособност ВКС има трайна и непротиворечива практика обективирана в редица решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, задължителни за съдилищата. Съгласно тази практика, началната дата на неплатежоспособност се определя въз основа на преценката на цялостното икономическо състояние на длъжника, посредством коефициентите на ликвидност, събираемост и финансова автономност, чрез които се установява началния момент на обективната трайна неспособност на длъжника да погасява своите краткосрочни / текущи/ задължения с краткотрайните активи, като датата на последното плащане към определен кредитор само по себе си без изследване на тези фактори не е достатъчно – решение № 33/25.06.2010г. по т.д. №169/10г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 115/25.06.2010г. по т.д. № 169/10г. на ВКС, ІІ т.о. , решение № 90 /20.07.2012г. по т.д. № 1152/11г. на ВКС, ,№т.о. и др. С оглед изложеното по-.горе във връзка с жалбата на противната страна, въззивният съд не само не се е отклонил от тази практика, но изцяло я е съобразил.
В заключение касаторът е поискал с оглед противоречива практика / непосочена/ по въпроса- „ При предявен иск в производство по несъстоятелност спрямо търговско дружество, което е прехвърлено в предходен момент търговското си предприятие, то отговорността на дружеството – прехвърлител по реда на чл.15, ал.3 ГПК от ТЗ, следва ли да се ограничи до размера на получените от него права по сделката от приобретателя на това търговско предприятие”, настоящият състав да сезира общото събрание за постановяване на тълкувателно решение. Така поставено искането е ирелевантно, тъй като в производството по чл.288 ГПК предмет на разглеждане е допускане на решението до касационно обжалване на лимитивно изброените в чл.280, ал.1 ГПК основания, към които отправеното искане е неотносимо.
С оглед изложеното, касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 94 от 15.01.2015г. по т. д.3638/14г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: