5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 821
гр. София, 05.11.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №870 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. З. И. и П. М. И. против решение №432/03.12.2014г. по в.гр.д. №592/2014г. на Добрички окръжен съд, ГО, с което е потвърдено решение от 26.06.2014г. по гр.д. №228/2014г. на Добрички районен съд. С първоинстанционното решение е признато за установено, че З. З. И. и П. М. И. дължат солидарно на [фирма], [населено място], сумата от 7669,38 евро, част от цялото вземане в размер на 16 088, 82 евро, представляваща главница по договор за заем от 11.06.2012г., обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот №79, том V, рег. №6248, дело №828/2012г. на нотариус Ю. Димитров с рег. №160 в регистъра на НК, ведно със законната лихва върху сумата от 7 669,38 евро, считано от 02.07.2013г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК №329/31.07.2013г. по ч. гр.д. №29131/2013г. на Добрички районен съд.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушаването на материалния закон и поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касаторите поддържат, че както при първоинстанционното, така и при въззивното разглеждане на делото не е обсъдено направеното от тях възражение за наличието на цесия, прикрита с договора за учредяване на договорна ипотека и инкорпорирания в нея договор за заем. Също така твърдят, че и двете съдебни инстанции не са обсъдили възраженията им за нередовност на исковата молба относно претендираната от ищеца сума за законни лихви, върху които е следвало да бъде заплатена държавна такса в размер на 65,14 лева. Твърдят,че не е била налице представителна власт на лицето, представлявало ищцовото дружество при сключване на договора за заем като пълномощник на прокуриста на дружеството, тъй като не е доказано валидното възникване на правоотношение за прокура между Д. Б. и ищцовото дружество. Също излагат доводи,че съгласно чл.22 от ТЗ прокуристът не може да упълномощава другиго със своите права по закон. Твърдят, че кредитът е бил отпуснат без решение на съвета на директорите на ищцовото дружество, каквото се изисквало съобразно устава на дружеството.
Същите доводи касаторите поддържат и в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК. Поддържат,че първоинстанционният съд е постановил решението си, без да е била внесена дължимата държавна такса за присъждане на законна лихва и че не е направил своеременно доклада по чл.146 от ГПК, а въззивният съд не е съобразил тези пороци. Поддържат, че въззивният съд не е изразил становище по възражението им, че договорът за заем представлява прикрита цесия, както и по въпроса може ли прокуристът да упълномощава друго лице с правата си по закон. Считат, че постановяването на решение на ВКС на РБ по съществото на жалбата ще бъде от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът по жалбата [фирма], [населено място], поддържа, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационен контрол, доколкото в приложеното към жалбата изложение на касационните основания не е изведен съществен правен въпрос – материалноправен или процесуалноправен, който е решен с обжалваното решение и който е от значение за точното прилагане на закона.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните по делото е сключен валиден договор за заем, като заемната сума в размер на 16 088,82 евро е предадена реално, по банков път, на ответниците – заемополучатели, които са се задължили да я върнат в срок до 11.06.2013г. Приел е, че се касае за договор за целеви заем, с елементи на уговорка в полза на трето лице, като паричната сума е заета, за да се ползва по определен начин, а заемателите изрично са се съгласили тя да бъде изплатена на посоченото в договора трето лице. Приел е, че липсата на издадена от заемополучателите разписка за получаването на сумата е вследствие на неизпълнение на поето от тях задължение по договора, от което свое неправомерно поведение те не могат да черпят права. Счел е за неоснователно направеното от ответниците възражение за нищожност на договора за заем като относително симулативен и прикриващ договор за цесия между ищеца и третото лице [фирма], [населено място]. Посочил е, че възраженията за липса на представителна власт на лицето, представлявало ищцовото дружество при сключването на процесния договор за заем, за липса на взето решение от съвета на директорите на дружеството – заемодател за отпускане на процесния заем и за липса на задължение на З. З. И. към [фирма], [населено място], са въведени от тях несвоевременно извън срока за отговор на исковата молба и са преклудирани. Въз основа на изложеното и което е взел предвид, че ответниците не са ангажирали доказателства за връщане на заемната сума от 16 088,82 евро на ищцовото дружество, е уважил като основателен предявения установителен иск.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение, предвид следното:
Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. В настоящия случай касаторите само формално са изпълнили изискването на чл.284 ал.3 т.1 от ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в него не са посочили кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Доводите на касаторите за неправилност на правните изводи на решаващата въззивна инстанция, макар и съставляващи отделно изложение на основанията за допускане на касационно разглеждане на делото, всъщност преповтарят съображенията в касационната жалба във връзка с оплакванията за нарушения на материалния и процесуалния закон. Твърдението, че първоинстанционният съд е постановил решението си, без да е внесена дължимата държавна такса за присъждане на законна лихва и че не е направил своевременно доклада по чл.146 от ГПК, а въззивният съд не е съобразил тези пороци, представлява оплакване за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Съответно то би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол на решението. Също оплаквания за неправилност на решението представляват и доводите,че въззивният съд не е изразил становище по възражението на ответника, че договорът за заем представлява прикрита цесия, както и по въпроса може ли прокуристът да упълномощава друго лице с правата си по закон. Следва да се отбележи,че същите не съответстват на данните по делото, доколкото въззивният съд е изложил подробни съображения относно това защо счита за недоказано възражението на касаторите за привидност на сключения договор за заем. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на договора, подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос.
Непосочването на правен въпрос, обуславящ изхода на спора по конкретното дело, съставлява самостоятелно основание да не бъде допуснат касационен контрол на атакувания акт, без да се обсъжда наличието на сочените от касаторите допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.
По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Добрички окръжен съд.
Ответникът по касационната жалба не е поискал да му бъдат присъдени разноски за касационното производство, нито е представил доказателства за извършването на такива разноски.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №432/03.12.2014г. по в.гр.д. №592/2014г. на Добрички окръжен съд, ГО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.