5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 821
София, 06,11,2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на седми октомври две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 41/2013 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение № 1523 от 27.08.2012г. по гр.д. № 3626/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация – Д. [фирма] – [населено място] е на становище, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК и обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е заявил,че съдът се е произнесъл по въпросите . „ В случай на нововъзникнало обстоятелство, чиято основателност се оспорва, чл.147, ал.2 ГПК допуска ли се събиране на доказателства за неговата основателност до края на съдебното дирене…. и правото да се представят такива доказателства не се ли преклудира след указания на съда по чл.146, ал.2 ГПК…” Общо е посочено – „ основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.Страната е изложила разбирането си по тези въпроси, в контекста на защитната си теза по спора, като е направила извод, че съдилищата не били указали, че факта на прихващането не е доказан от ищеца, а „неуказаните за доказване факти не се считат „преклудирани”. Направен е общ довод, че решението противоречи на решение №310/11г.на ВКС, ІІ г.о. постановено по чл.290 ГПК. Страната е изложила накратко разбирането си за прилагане на чл.146, ал.2 ГПК като е сочила, че да се „ приеме” нейното разбиране било от значение за точното прилагане на закона.
Поставените въпроси не са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са свързани с решаващите изводи на съда, дори и да се приеме, че основния мотив на съда да постанови обжалвания резултата е свързан с недоказване на осъщественото прихващане, установяващо настъпване на реална вреда за ищеца. Всъщност с това изложение страната под формата на оплакване за неправилност на акта, поради допуснати процесуални нарушения твърди основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, така и от некоректно интерпретираните факти по спора доколкото са относими към сочените от страната текстове на чл.147, ал.2 и чл.146, ал.2 ГПК. Този извод се налага поради това, че за установяване на вредите настъпили от застрахователното събитие именно ищеца е твърдял, че е погасил задължението си към увредения собственик на товара, като е направил прихващане със свои вземания към него, твърдение, подкрепено от него с писмото за прихващане представено пред съда и именно той, с оглед това си твърдение е следвало да ангажира доказателства, тъй като го е поддържал, като осъществен факт във връзка с елемент от фактически състав на иска си т.е. като условие за възникване правото му да търси обезщетение от застрахователя, за което съдът изрично е указал в доклада си по делото – изискването да бъде установена вредата за застрахования. Доколкото в представеното уведомление за прихващане се сочи, че спорните вземания са възникнали преди завеждане на исковата молба / за периода 12.02.2009г. -07.102009г./ , а самото прихващане е осъществено по време на процеса, установяването на тези вземания само по себе си не води до извод за наличие на валидно осъществено прихващане, без да са ангажирани други доказателства – напр. експертиза, установяваща счетоводната отчетност на така осъществения факт на удолетворяване на увредения – доказателство, което въобще не е поискано от страната, въпреки процесуалните възможности. Освен това възражението за осъществения по време на висящността на процеса пред първата инстанция факт на прихващане на насрещните вземания на ищеца и увредения е приет с протоколно определение от 25.10.2010г., в което съдебно заседание твърдението за валидно възникнали насрещни вземания е оспорено от ответника, като с оглед това оспорване за касатора е било налице процесуалното задължение да поиска адекватни доказателства за установяване на твърдяния от него но оспорен от другата страна факт. При тази фактическа обстановка не се установява и противоречие със соченото от страната решение на ВКС, третиращо съвсем различна обстоятелства по приложение на нормата чл.146, ал.2 ГПК. Наличието на задължителна практика по поставените въпроси, които както вече бе обосновано не са релевантни, тъй като не обосновават решаващ мотив на въззивния съд, изключва по същите въпроси възможността страната да се позове на основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Страната е обсъждала основанията по чл.280, ал.1 ГПК и по отношение на материалноправните въпроси, формулирани от нея като – „ БДС отпреди 40 години следва ли да се прилага ….в отношения между български юридически лица и юридически лица от други страни от ЕС”, по отношение на който е сочено основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и е изложено оплакване за неправилност на решението, поради възприемане на заключението на вещото лице, споменало в заключението си изискването по БДС 7879. Общо е посочено, че по този въпрос нямало съдебна практика. Поставен е и въпроса относно „невниманието на шофьора дали представлява „ груба небрежност”, като поддържано, че извода на съда за това, че след като полицейските власти в Германия са посочили като виновен за възникване на ПТП водача на камиона, този факт бил достатъчен да се приеме, че е налице „груба небрежност” което влизало в противоречие с решение №207/06г. на ВКС, ІІІг.о.и решение №473/93 на ВКС, ІV г.о . Поставен е и въпроса за това дали задължението на застрахователя да плати е обвързано от заплащане на обезщетението на товародателя, след като в общите условия не е предвидено такова условие, като е сочено противоречие с ППВС №7/77г. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Дори и да се приемат за релевантни поставените от него въпроси, макар и да са свързани не с решаващите изводи на съда а с оплакването на страната за тяхната неправилност то налице би било само общото основание за допускане на решението до касационно обжалване.Като допълнителен критерий страната е посочила по третия въпрос основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което предполага отклоняване на изводите на въззивната инстанция от задължителна практика на ВКС по поставения въпрос, при идентичност на фактическите данни, обосноваващи различно разрешаване на този въпрос. В случая страната е сочила противоречие с ППВС №7/77г. –т.9 разглеждаща корелацията между отговорността на застрахователя и тази на деликвента. Следва да се отбележи, че този въпрос така както е поставен и обоснован изобщо не е третиран от въззивния съд, а доколкото страната правно необосновано извежда своята защита от него, като го свързва с оплакване за неправилното приложение на правна норма, която е приета след постановяване на постановлението, то този довод не може да обоснове основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, чиито условия са ясно и лимитивно определени- следва да е налице противоречиво разрешаване на конкретен правен въпрос, а не оплакване за неправилност на акта.
Соченото по вторият поставен въпрос противоречие с каузална практика на ВКС също не обосновава извод за наличие на основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като решение №207/06 на ВКС третира въпрос за грубата небрежност по Кодекса на труда, а решение №743/93г. на ВКС разглежда отговорността по чл.200 от Кодекса на труда. Т.е. с тези решения при различна фактическа обстановка – различни предпоставки свързани с трудово правоотношение, са направени и различни правни изводи, ирелевантни за разглеждания случай. Липсата на обективен идентитет на хипотезите, от които се извежда и материалноправния въпрос води до извод за неустановеност на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Развитите доводи за неправилност на изводите на въззивния съд съставляват общи оплаквания за незаконосъобразност на решението, квалифицират се по чл.281, т.3 ГПК, но нямат относимост към производството по чл.288 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което страната сочи като допълнителен критерий по поставените въпроси, предполага обосноваване от нейна страна, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е твърдението, че по въпроса липсва практика,след като не е обоснована нуждата от тълкуване на конкретна правна норма. Не съставляват такъв довод и оплакванията за неправилност на изводите на въззивния съд, в контекста на развитата подробно защитна теза на страната, които нямат относимост към производството по чл.288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл.281 ГПК и се разглеждат само ако решението бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд .
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1523 от 27.08.2012г. по гр.д. № 3626/2011 г. на Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: